Чтение онлайн

Тя беше хубава жена. Кожата й беше гладка и чиста. С големи, шоколадово-кафяви очи и добре очертани скули, които прилягаха на изваяните извивки на веждите и брадичката й. Беше на тридесет и шест години и имаше съвсем леки бръчки в ъгълчетата на устата. Дължаха се на тревогите й. Тя се омъжи за Нол, когато беше на двадесет години и преживя доста покрай него.

Той изгребваше последните лъжички сладолед, когато Мери каза:

— Виждам, че седмицата ти е била успешна.

— Не беше лоша.

— Много ли работа имаше?

Мери имаше страхотни пълни устни, но сега те бяха стиснати и изтънели.

— Мисля, че попаднах на нещо.

— О, Съни!

— Струва ми се безопасно.

— Не съществува такова.

— Писна ми да си броя дребните пари.

— Предпочитам да го правя, отколкото да отглеждам сина си сама.

— Ще направя всичко възможно това да не стане.

Рой спря да яде сладоледа. Очите му се стрелкаха ту към Нол, ту към Мери. Детето се бе появило съвсем неочаквано, защото го бяха заченали дълго след като бяха престанали да се надяват. Рой не се отделяше от родителите си. Нол се зачуди дали това има нещо общо с факта, че се е докоснал до баща си едва когато стана на четири години.

Той протегна ръка към сина си.

— Не разчитай много на това — каза Мери.

— Това е всичко, което мога да направя.

— Само не се надявай, че ще те чакам. Не искам да бъда сламена вдовица повече. Влезеш ли пак в затвора, ще си намеря друг.

Тя хвана другата ръка на Рой и добави:

— О, по дяволите, излъгах те.

— Знам — отговори Нол.

— Внимавай. Обещаваш ли? Не ставай алчен. Избирай местата. Чу ли?

— Това е единственият начин.

— Колко ще ти дадат сега? От шест до осем години ли? Ще бъда развалина, когато излезеш.

— Гледай на нещата откъм хубавата им страна.

— Или повече. Десет? Дванайсет? Над дванайсет години?

— Трудно е да се каже точно.

— Значи повече от дванайсет. Господи! Напълно ще се скапя дотогава.

— Няма да допусна да ме хванат.

— Така говореше и последния път.

— Мисля, че не е необходимо да споменавам, че става дума за големи пари.

— Да не си посмял — отговори Мери и прикова огромните си очи в Нол.

Рой започна да се върти неспокойно. Погледна баща си, после майка си и взе да хленчи.

— Да се прибираме — рече Нол, взе сина си на ръце и тримата излязоха от сладкарницата.

Хари се обади на следващия ден. Нол му каза, че вече се е заел с работата.

— Информацията ти е точна — добави Нол. — Не съм виждал такова нещо. Страхотно попадение.

— Знаех, че ще ти хареса.

— Всички обитатели са на почивка.

— Мислиш ли?

— Сигурен съм.

— Може би имаш право.

— Вероятно имаш връзки в някое туристическо бюро и оттам ти казват кога хората отиват на почивка.

— Не се притеснявай за това.

— Идеята по принцип не е лоша. Въпросът е, че разчиташ на някой друг — връзката ти в туристическото бюро. Може да те използват.

— Нещата не стоят така.

— А как?

— Не се измъчвай с тези въпроси. Никога няма да разбереш. Работата е бетон — ще продължи още десетина години, ако не ни писне дотогава.

На следващата седмица тримата обраха една къща в стил ферма в Лос Алтос, а няколко дни по-късно Нол извърши сам още един тараш. Делът му от двете кражби беше над пет хиляди долара. Хари и Кони разбраха, че държи на думата си, когато им даде полагаемото. Знаеше, че можеше да ги излъже. На тях им беше все едно. Явно не вършеха обирите заради парите. Кони бе казала, че го правят за развлечение, и след като веднъж Нол ги видя в действие, повярва, че е така. Приличаха на абитуриенти, отишли на екскурзия — наперени, шумни, пълни с тъпи въпроси, засмени.

Това караше Нол да се чувства неловко. Според него човек не биваше да се забавлява толкова много от престъпленията, които върши.

Една нощ, докато обираха друга ферма близо до Корте Мадера, Кони започна да надава радостни крясъци, когато видя индианските грънци, окачени по стените. Това им доставяше огромно удоволствие. Вълнуваха се, бърбореха, спореха. Издадоха истинските си имена — Хейс и Кейтлин. От това, разбира се, Нол не успя да научи кои са и какво всъщност са намислили.

Седмиците се изнизваха една след друга. Хейс продължаваше да му съобщава нови адреси. Нол трупаше пари. Но много неща у Хейс и Кейтлин или го обиждаха, или го изнервяха — всъщност почти всичко. Ала наистина притежаваха богат запас от информация.

Във Виетнам Нол познаваше един човек, който имаше маймунка. Не се беше сещал за него от години, но като видя Хейс и Кейтлин в действие, си спомни за него. Маймунката хапеше, пищеше и отказваше да бъде опитомена. Нол така и не разбра за какъв дявол му е на онзи тип. От друга страна, да предположим, че маймуната акаше злато. Е, тогава щеше да е съвсем различно. В такъв случай човек можеше да се примири с много неща.

Джералд Мун караше към забуления в мъгла бряг, който приличаше на стена. Отправил се бе на запад по двупосочното шосе, виещо се през обраслите с червеникави дървета възвишения към океана.

Времето беше мрачно, макар че наближаваше обяд. Червеникавите дървета бяха високи и израснали близо едно до друго. От време на време през лабиринта от клони се провираше по някой слънчев лъч и това беше всичко.

А сега и тази стена от мъгла се издигаше на пътя пред него. Джералд намали и включи фаровете на исузуто.

Предположи, че колата е на мистър Рурк. Той му каза да отиде да я вземе от паркинга на Гиъри в десет и половина. Джералд не се изненада, когато я видя там. Рурк явно си бе свършил работата. Не очакваше обаче, че ще види името си, вписано в регистрационния талон.

Рурк знаеше как да прави хората свои длъжници.

Джералд продължи да шофира през мъглата. Сякаш минаваше през мляко. Отпусна педала на газта и колата намали ход. Тридесет километра в час. Двадесет. Джералд напрягаше взор през предното стъкло, като се опитваше да се движи до бялата линия в края на шосето. Той беше на двадесет и две години, метър и деветдесет и шест и почти толкова дебел, колкото висок. Юмруците му бяха като пъпеши. В ръцете му воланът изглеждаше като връв от лико. Бе наследил ръста от майка си — полинезийка. Баща му беше кореец — умен и мълчалив, но имаше склонност да се зъби. В лицето Джералд приличаше на него.

Продължи да кара в мъглата. Искаше да погледне часовника си, но не можеше да откъсне очи от пътя. Трябваше да бъде при мистър Рурк по обяд и не искаше да закъснява.

Нямаше насрещно движение. Това поне беше хубаво. Джералд запомни указанията и не се налагаше да проверява записките си. След около двадесет и пет километра трябваше да има разклон и табелка за пътя към страноприемница „Синята гъска“. След известно време видя отбивката вляво. Подмина я. Включи на задна скорост, върна се и сви по чакълената настилка.