Чтение онлайн

Лъвът, който видях, имаше паст с настръхнали остри зъби, а главата му бе изрисувана с изящни люспи, също като на змиите; козината на огромното му тяло, опиращо се на четири лапи с остри, хищни нокти, приличаше на ориенталските килими, които видях по-късно — бе на червени и изумрудени люспи, върху които се виеха жълти като чумата, всяващи страх фризове от кости. Жълта беше и опашката, която се извиваше от задната част чак до главата и завършваше с кичур бели и черни косми.

Лъвът ми направи поразяващо впечатление (дотолкова, че неведнъж извръщах глава, сякаш очаквах, че от мрака всеки миг може да се появи подобен звяр); но ето че реших да разгледам и другите страници и погледът ми се спря на образа на мъж, изобразен в началото на Евангелието на Матея. Не знам защо, но този образ ме изплаши повече от лъва; лицето беше лице на човек, но мъжът бе облечен в броня, приличаща на дреха — тя стигаше до краката му и тази дреха или броня бе обсипана с твърди червени и жълти камъни. Загадъчната глава, която се подаваше от цял замък от рубини и топази, ми се стори (ето до какво богохулство ме доведе ужасът!), че е главата на тайнствения убиец, по чиито неуловими следи вървяхме. После разбрах защо виждах такава тясна връзка между звяра, облечения в броня мъж и лабиринта — защото и двамата, както всички фигури, изобразени в книгата, изникваха от същинско валмо от сплетени лабиринти, чиито ониксови и смарагдови линии, златистозеленикави нишки и сиви ленти напомняха за плетеницата от зали и коридори, в която се намирах. Реейки се по страницата, погледът ми се губеше из тия сияйни пътеки, така както нозете ми се объркваха в будещата безпокойство поредица от помещения в библиотеката; виждах как на тия пергаментови листове бе изобразено моето бродене, това ме изпълни с безпокойство и ме убеди, че всяка една от тия книги разказваше с тайнствени, насмешливи намеци за моите преживявания в момента. „De te fabula narratur“ 179 , рекох си аз и се запитах дали на тези страници не е изписано и бъдещето, което ме очакваше.

Разтворих още една книга — стори ми се, че е от испанската школа. Цветовете бяха ярки, червените багри напомняха кръв или огън. Беше книга за откровението на апостола и отново, както предната вечер, попаднах на страницата на жената, облечена в слънце. Но не беше същата книга, миниатюрата беше друга, тук художникът бе обърнал по-голямо внимание на образа на жената. Сравних нейното лице, гърди и гъвкави бедра с тия на статуята на Богородица, която бях видял с Убертино. Щрихите бяха различни, но и тази жена ми се стори прекрасна. Реших, че не бива да мисля за това, и прелистих няколко страници. Натъкнах се на още една жена, но това беше блудницата Вавилон. Не ме порази толкова нейният вид, колкото мисълта, че и тя бе жена като другата, и все пак тази беше ладия на всички пороци, докато другата беше средище на всички добродетели. Но и в двата случая изображенията бяха женствени, та по едно време престанах да разбирам по какво се различават. Отново изпитах дълбоко вълнение, образът на Богородица от църквата потули образа на красавицата Маргерита. „Аз съм прокълнат! — помислих си аз. — Или съм луд!“ И реших, че повече не мога да остана в библиотеката.

За щастие бях близо до стълбата. Хукнах надолу, рискувайки да се спъна и да изгася светилника. Озовах се под широките сводове на скриптория, но и тук не спрях и забързах по стълбата, която водеше в трапезарията.

Спрях се задъхан. Нощта беше светла, лунната светлина проникваше през прозорците, почти не се нуждаех повече от светилника, който беше нужен за килиите и проходите на библиотеката. Въпреки това не го загасих, сякаш търсех в него опора. Все още се задъхвах и си рекох, че ще трябва да пийна вода, за да се успокоя. Тъй като кухнята беше близо, прекосих трапезарията и отворих една от вратите, която водеше към втората половина от приземния етаж на Зданието.

В същия миг уплахата ми, вместо да намалее, нарасна. Защото забелязах веднага, че в кухнята до пещта за хляба има някой, или поточно забелязах, че там гореше светилник; изплаших се и побързах да загася моя. Бях изтръпнал от страх, но и аз всях страх, защото другият (или другите) побързаха да загасят техния. Но напразно, защото лунната светлина осветяваше достатъчно кухнята, за да забележа пред себе си една или повече смътни сенки, които се очертаваха на пода.

Стоях като вкаменен, не смеех нито да се оттегля, нито да пристъпя напред. Долових шепот, стори ми се, че чувам приглушен женски глас. После от безформената група, която се очертаваше край пещта, се отдели някаква тъмна валчеста сянка и хукна към външната врата — която очевидно беше притворена — и я хлопна след себе си.

Останахме аз, на прага между трапезарията и кухнята, и нещо смътно, което продължаваше да стои край пещта. Нещо смътно и — как да се изразя? — мучащо. От сянката долиташе нещо като стон, като сподавен плач, като ритмично хълцане, дължащо се на страх.

Нищо не вдъхва по-голяма смелост у страхливия от чуждия страх, но не пристъпих към сянката, подтикван от смелост. По-скоро бих казал, че ме подтикваше някакво опиянение, което не се различаваше от опиянението, обзело ме при виденията. В кухнята се носеше миризма, напомняща благовонията, които предния ден ме бяха изненадали в библиотеката. Може би не бяха същите вещества, но въздействието им върху превъзбудените ми нерви бе същото. Долавях воня от стипца и винен камък, които готвачите използваха, за да ароматизират виното. А може би — както научих по-късно — тъкмо приготвяха бира (която в този северен край на полуострова се ползваше с известно име), като я произвеждаха, както бе прието в моя край, с калуна, блатна мирта и див блатен розмарин. Всички тези ухания замаяха не толкова ноздрите, колкото главата ми.

И докато рационалният ми инстинкт ме караше да викна „Махни се!“ и да се отдалеча от стенещото нещо, което сигурно беше някаква примамка, пратена ми от нечестивия, моята любознателност ме накара да пристъпя нататък, сякаш исках да стана участник в някакво чудо.

И така, аз се приближих към сянката, докато благодарение на светлината, която проникваше през прозорците, видях, че беше една трепереща жена, която придържаше с ръка към гърдите си вързоп и се отдръпваше, плачейки, към пещта.

А сега нека Бог, светата Богородица и всички светии от рая бдят над мен, докато ви разказвам какво ми се случи. Срамът, достойнството на моя сан (нали вече съм стар монах в тази прекрасна Мелкска обител, средище на покой и на ведър размисъл) биха ми препоръчали да бъда крайно предпазлив. Би трябвало да кажа, че стана нещо лошо, но че няма да е пристойно да повторя какво се случи, та да не причиня смут нито на себе си, нито на моя читател.

Но аз се зарекох да разкажа цялата истина за онези далечни събития, а истината е неделима, тя блести със собствената си необорима чистота и не допуска да бъде прикривана от нашите интереси и от нашия срам. Въпросът по-скоро е да разкажа случилото се не така, както го виждам и си го припомням сега (въпреки че все още помня всичко с безмилостна яснота и не знам дали последвалото разкаяние не допринесе случилото се и мислите да се запечатат толкова ярко в паметта ми, или пък това се дължи на недостатъчното ми покаяние, нещо, което продължава да ме измъчва, като съживява в нажалената ми памет и най-малката отсянка на моя позор), а така, както го видях и изживях тогава. Мога да го сторя с достоверността на летописец, защото затворя ли очи, мога да повторя не само всичко, което извърших, но и което ми мина през главата в онези мигове, все едно, че преписвам написан тогава пергамент. Следователно трябва да постъпя именно така и нека свети Архангел Михаил ме закриля, защото за поука на бъдещите читатели и за да се самобичувам заради моя грях, искам да разкажа как млад човек може да се поддаде на уловките на нечестивия и те да станат ясни и очевидни, та който попадне в тях, да може да ги превъзмогне.

И така, беше жена. Какво ти — девойка. Тъй като дотогава (а слава Богу, и оттогава насам) не съм имал много вземане-даване със същества от този пол, не мога да кажа на колко години беше. Знам, че беше млада, почти девойка, трябва да беше на шестнайсет или осемнайсет, най-много двайсет години; порази ме усещането за човешка плът, което се излъчваше от тази фигура. Не беше видение, във всеки случай ми се стори, че беше твърде хубава. Може би защото трепереше като птиче през зимата, плачеше и се боеше от мен.

Затова, бидейки убеден, че всеки добър християнин е длъжен да помага на ближния си, пристъпих внимателно към нея и й казах на чист латински език, че не бива да се бои от мен, защото съм приятел, във всеки случай не враг, не и врагът, от който тя се страхува.

Може би благодарение на кротостта, излъчвана от моя поглед, момичето се успокои и пристъпи към мен. Стана ми ясно, че тя не разбираше моя латински, затова инстинктивно й заговорих на моя простонароден немски език; но това я изплаши страшно — не знам дали поради резките звуци, необичайни за хората от този край, или пък защото тези звуци й напомняха за друг допир с войници от моите земи. Тогава се усмихнах — реших, че езикът на жестовете и на израза на лицето е по-универсален от говоримия, и тя се успокои, усмихна ми се и изрече няколко думи.

Знаех твърде слабо нейния простонароден език, във всеки случай той се различаваше от езика, който бях понаучил в Пиза; и все пак по интонацията долових, че тя ми говореше нежни слова, че ми казваше нещо от рода на: „Ти си млад, ти си красив…“ Рядко се случва на послушник, прекарал детството си в манастир, да чуе да му говорят за неговата красота; напротив, прието е да ни предупреждават, че плътската красота е преходна и не трябва да й обръщаме внимание; ала уловките на нечестивия са безбройни и признавам, че този намек за моята хубост, колкото и да беше лъжовен, ми прозвуча като безкрайно нежна милувка и ми причини неудържимо вълнение. Още повече че изричайки тези слова, момичето протегна ръка и прекара върха на пръстите си по моята буза, която по онова време не бе обрасла дори с мъх. Постъпката й ми причини дълбока наслада, но в момента не можах да доловя и сянка от грях в сърцето си. Ето на какво е способен сатаната, когато иска да ни подложи на изпитание и да заличи в душата ни и най-малката следа от милостта Божия.

Какво изпитах? Какво видях? Помня само, че така и не съумях да определя вълнението, което ме обзе първоначално, тъй като моят език и моят ум не бяха научени да изразяват със слова подобни чувства. Докато от подсъзнанието ми не изплуваха други слова, чути по друго време и другаде, сигурно изречени с други намерения, но които ми се сториха в чудно съзвучие с обзелото ме ликуване, сякаш бяха се появили нарочно, за да го изразят. Слова, скупчили се в глъбините на паметта ми, стигнаха до моите (онемели) устни, а аз забравих, че са били използвани в светите писания или житията на светиите, за да изразят много по-сияйни неща. Но дали наистина имаше разлика между блаженството, за което споменават светиите, и насладата, която развълнуваната ми душа изпитваше в този миг? В този миг у мен изчезна бдящият усет към отликата. А именно това според мен е белег за унес в бездната на самопознанието.