Чтение онлайн

Имаше време, когато професор Роберто Тоци се съобразяваше с йерархията и всяка заран се отбиваше в ресторант „Росини“ на улица „Венето“. Закусваше по директорски не защото беше лаком за баници и сметана или поради това, че сутрин му се пиеше коняк, а от приличие, от усърдие да показва „положение“, от страх, най-после, да не остане по-назад от колегите си. Хранеше се разсеяно, защото вечер (когато не придружаваше някъде съпругата си) четеше ненаситно, лягаше си след полунощ и затова сутрин нямаше апетит. Излезеше ли от ресторанта, на часа забравяше какво беше ял — френски конфитюр или английски бекон.

Така вървяха нещата, докато през онази нещастна година всичко започна да се обърква поради петролната криза: парите поевтиняха, а цените на стоките захванаха неудържимо да се възкачват, един алпинизъм, от който на обикновените хора се завиваше свят; не се виждаше дъното на бездната, която зееше пред тях.

Заплатата на Роберто Тоци, макар да си оставаше същата, взе да не стига, а той имаше млада жена, която харчеше с широка ръка, и син от първия си брак, който уж работеше нещо в Милано, но всяко петнадесето число пристигаше със самолет в Рим, за да иска пари. Роберто Тоци, който вече надхвърляше петдесетте, не можеше да отказва парите, които жена му искаше всеки ден или през ден, той не намираше начин и на сина си да отказва, защото носеше неговото име и му напомняше за едничкото добро време, което беше преживял в радост — студентските години. Понеже младата съпруга посрещаше с трагично недоумение и най-деликатния намек за икономии, Роберто Тоци се видя принуден да кастри личния си бюджет. Започна да пести от ризите, вратовръзките и одеколоните и най на края стигна до книгите по изкуството и до списанията. Като престана да купува нови книги и списания, той имаше чувство, че спуска кепенците и затваря прозорците на стаята, в която работеше. Но за тази стая съпругата въобще не искаше да знае, а синът беше на мнение да й се тури незабавно ключът. Само болни хора се занимавали днес с изкуствознание, казваше той. От близките си Роберто Тоци не можеше да очаква милост и съчувствие, а външният свят си имаше достатъчно свои грижи, за да се занимава с неговите.

Шибана от инфлацията, лирата се търкаляше по нанадолнището, цените препускаха, човек трябваше да сложи ръка над очите си, за да ги улови с поглед, толкова бяха отишли надалеч. Те препускаха като подгонени коне. Преди една година за цял обед при „Росини“ се заплащаше толкова, колкото сега струваше една закуска. Сега заплатите се топяха по-бърже от късния сняг, дори по-висши чиновници бяха принудени да стягат коланите. Някои директори престанаха да посещават „Росини“, особено ония, от културните учреждения, по-дребните. Надойдоха, разбира се, други, но между тях като по правило не се срещаха хора на изкуството.

Някои казваха, че кризата заличавала старите навици у хората и изписвала нови. Кой знае! По за вярване е, че хората започнаха да се приспособяват към особеностите на кризата, нали все пак трябваше да живеят някак. Вместо да закусва в „Росини“ на улица „Венето“ професор Роберто Тоци постепенно привикна да се храни на работното си място. Прислужничката приготовляваше два сандвича с масло и колбаси, наливаше в един малък термос кафе, а професорът слагаше тия неща в елегантното си дипломатическо куфарче и поемаше бавно към „Боргезе“. Кой би могъл да се усъмни, че тоя важен човек, облечен в строго черно пардесю и с кожени ръкавици на ръцете си, не носи в куфарчето си например ценни книжа или секретни и държавни документи?

Той пристигаше в музея с мрачна маска на лицето си, заповядваше на Монтано да не пуска никого при него, разтваряше скъпия си несесер и започваше унило да яде.

В навечерието на тая мрачна утрин, с която започна нашият разказ, Роберто Тоци и госпожа Тоци ходиха с приятели на кино, после госпожа Тоци, която продължаваше упорито и лекомислено да живее с навиците си отпреди кризата, пожела да отидат на бар. Там пиха джин и госпожа Тоци и господин Умберто танцуваха. Господин Умберто, по-млад колега на Роберто Тоци, беше назначен наскоро за експерт по художествени предмети при Банка Комерчияле. Тази длъжност носеше добри пари и затова Умберто беше в превъзходно настроение. А самият Роберто Тоци тая същата вечер се бореше отчаяно с досадата си, тя го тровеше стократно повече от гъстия тютюнев дим и от неистовите писъци на джазовите инструменти. Там, на естрадата, сякаш някой гъделичкаше саксофона и колеше тромпета.

На връщане не пророни нито дума, а когато се прибраха в къщи, отказа да пие чай и мълчаливо отпрати с ръка момичето, което му носеше горещи, току-що сварени макарони. Запали настолната лампа в кабинета си, отвори книга, но не прочете нито ред от нея, макар да стоя над книгата повече от час. Когато се примъкна в леглото, жена му вече спеше. Тя беше танцувала прекалено много с оня тип, който от изкуствовед беше се превърнал — в името на някакви си нищожни гешефти — в търговски експерт. Ето колко струваха младите. За да надвие безсъницата си, започна да скандира наум стихове от „Георгиките“ на Виргилий, но си спомни, че не беше оставил пари на момичето да купи масло и колбаси за сутрешните сандвичи. Спокойното и здраво дишане на жена му започна да го дразни. Младите продаваха съвестта си за пари, е добре, това беше грозно, но как наистина може да се свързват двата края само с една заплата на изкуствовед? Във всеки случай той няма да стъпи вече в онова проклето заведение, където тромпетът пищеше като заклан. Издърпа покривката над главата си и с измъчваща тъга завидя на хората, които бяха живели през простите пасторални някогашни времена. Но той беше в лошо настроение и заспивайки, си каза, че такива времена не е имало всъщност никога.

На сутринта сложи няколко мизерни картофа в дипломатическото си куфарче и с чувство на ранен боец тръгна за работа. Но по улиците вървеше гордо, както подобаваше на един потомък, макар и далечен, на непреклонния Кориолан.

Така през това малко, но необходимо въведение ние стигнахме до момента, когато Ливио Перети се втурва вулгарно в кабинета му и го заварва на самото място да яде унило варени картофи.

Заварен в това унизително положение, да яде картофи върху разкошното си бюро стил „ампир“, в още по-разкошния си кабинет, с кокетни столове стил „рококо“ около стените, той промени три пъти цвета на лицето си за по-малко от една минута. Най-напред то почервеня, после пожълтя, сетне отново почервеня. Може би Роберто Тоци беше изпитал същите чувства, каквито изпитва една омъжена жена, когато я заварват прегърната от своя любовник. В тия чувства има срам, страх и безнадеждна жал за изгубеното завинаги достойнство.

Разбира се, яденето на картофи дори в музея „Боргезе“ не е такова чак падение, каквото е например прелюбодействието, и ако Роберто Тоци беше син на каменар или син на банкер, той нямаше да се смути никак. Напротив, вероятно щеше да се ухили и да намигне: „Виждате ли ме, че пет пари не давам!“ Но той беше син на среден чиновник, цял живот съблюдавал педантично катехизиса на дребния буржоа. Затова се смути и ако имаше по-слабо сърце, непременно щеше да получи инфаркт.

Но нещастията бяха само започнали, със загубено достойнство все можеше да се преживее. Малко ли министри, обявени от общественото мнение за гешефтари, продължаваха да си министерствуват по живо и по здраво? Те нямаха достойнство, но още си седяха в кабинетите, подписваха държавни книжа и на оперни премиери седяха в ложите си като агнеци божи. Другият удар беше много по-страшен, той му взе всичкия въздух и направо го изпрати на тепиха в нокаут.

— Сеньор! — извика Ливио Перети. — Бийте тревога! Кореджовата „Даная“ е открадната! Някой е снел „Даная“ от рамката и на нейно място е поставил моето жалко и недовършено копие! За бога, сеньор, не се бавете, може би крадецът се мотае още из коридорите!

Ливио Перети стоеше долепен до вратата и сякаш не смееше да направи нито крачка напред. Той дори не забеляза, че Роберто Тоци държеше в ръката си обелен картоф.

В първия миг Роберто Тоци изпусна картофа, който държеше. После машинално затвори куфарчето, като не сваляше изумените си очи от неканения гост. Лицето му стана от червено на жълто и две опустошителни вълни преминаха през душата му, ужасните чувства на срам и съкрушено достойнство. Срамът го пареше, а съкрушеното му достойнство се сриваше с трясъци и сред прахоляци, сгромолясваше се сякаш десететажен дом.

— За бога, сеньор, не се бавете! Откраднат е един Кореджо! — извиси глас Ливио Перети и повдигна ръце към тавана, като че ли крадецът беше се скрил там, помежду кристалите и висулките на огромния полилей.

Сега през душата на професора премина третата вълна, вълната на страха, затова лицето му стана отново жълто. Тази вълна беше най-огромна и най-страшна, една същинска цунами в сравнение с предишните две. Онези двете го правеха смешен и жалък, а тази го изхвърляше направо на улицата като парцал. Кой щеше да му прости един откраднат Кореджо? Уволнението от службата беше най-малкото, което можеше да го сполети!

— Господине! — прошепна той с устни, които бяха започнали да побеляват, а скоро щяха и да се напукат, — господине, вие сериозно ли говорите, или си правите една лоша шега? — И още докато произнасяше тия думи, той вече чувствуваше колко са престорени и несъстоятелни. Той познаваше младежа, който стоеше срещу него, и отлично съзнаваше в себе си, че тъкмо от него не може и не бива да очаква никакви лоши шеги. Той му беше препоръчан с писмо от самия Пиетро Фалконе, кандидат за кмет на Рим в предстоящите избори, прочут изкуствовед, човек, достоен за най-високо уважение, макар че беше комунист. Немислимо беше Пиетро Фалконе да му препоръчва някакъв мръсник, да се застъпва за човек, способен да го изложи. В „Боргезе“ обикновено не пускаха рисувачи и ако за Ливио Перети беше направено изключение, дължеше се изключително на Пиетро Фалконе, на неговия авторитет. Не, младежът не лъжеше и той напразно се опитваше да скрие главата си по щраусовски, да се укрие от истината само затова, че за него тя беше равнозначна на една житейска катастрофа.