Чтение онлайн

– Всъщност аз... бръщолевех нещо... за теб. Беше посред нощ и аз, ъ… те описвах... Говорех за това как изглеждаш – за тъмните ти очи, за формата им и как понякога ми се струва, че мога да потъна в тях, говорех за блясъка на косата и за белега от изгаряне на едното ти око. Споменах и ръката, тази, която си изгубила, но не в буквалния смисъл на думата, защото тя е още там, вътре в куклата... куклата, която е неделима част от тялото ти.

Преша се изчервява. Защо му е било да говори за белезите `u, за деформациите? Ако беше влюбен, не трябваше ли да е сляп за недостатъците `u? Не трябваше ли да съзира единствено представата за нея? Тя извръща лице и започва да разглежда кутиите. Лампичките им светят мъжделиво, примигвайки монотонно.

– Може да съм споменал и устните ти – додава той.

Настъпва мълчание.

Руменината по лицето `u плъзва към гърдите. Тя посяга към лебедовия медальон и започва да го върти нервно с пръсти.

– Добре де, казала е седем. И какво от това? Да се съсредоточим върху читавите кутии. А тази нека си пази тайните.

Брадуел пристъпва към нея и я хваща за китката. Впива очи в огърлицата. На допир ръката му е груба, но топла.

– Почакай – казва той. – Споменах и медальона, който стои точно в ямката на ключицата ти. Лебедовия медальон.

Черната кутия се включва. Издава кратко и тревожно накъсано пиукане, след което проговаря:

– Седем, седем, седем, седем, седем, седем, седем. – И двамата я зяпат стреснато. Пиукането продължава, докато механизмът тиктака, и накрая замлъква.

– Това има нещо общо с майка ми – отбелязва Преша. Майка `u бе споменала много неща, които тя не разбра. Говореше бързо, сякаш стенографираше. Преша не я помоли за обяснение, тъй като смяташе, че по-късно ще има достатъчно време, за да научи всичко, което я интересува. Но си спомняше ясно, че майка `u говореше за значенето на лебеда като символ и за седмината избраници. – Най-добрите от най-добрите – казва Преша. – Става дума за мащабна програма от огромно значение, набираща деца с необикновен интелект. От състава на тази група е създадена друга, по-елитна група, от двайсет и двама души, а от нея Уилъкс е сформирал вътрешен кръг от седем души. Тогава са били на нашата възраст. Било е в самото начало.

– Седемте избраници – отбелязва Брадуел.

– Лебедът е бил техен символ. – Преша крачи из стаята. – Нали помниш, разказах ти за татуировките, които си направили, докато били още заедно, млади идеалисти – шест пулсиращи татуировки точно над сърцето, пулсът на седмината. – Три от тях бяха спрели, но не и този на баща `u. Би трябвало да намира утеха във факта, че е жив. А не да копнее да ги види, ала това е по-силно от нея. Понякога `u идва да зареже всичко и да тръгне да го търси. Дори сега мисълта за него кара сърцето `u да тупти неудържимо, също като онези пулсиращи татуировки.

Брадуел, Ел Капитан и Партридж бяха заинтригувани от идеята за тях. Това означаваше, че отвъд Мъртвите полета има други оцелели, може би други цивилизации. Но къде точно? За Преша това е въпрос от личен характер.

Тя се връща при кутията и се взира в нея.

– Лебед – казва тя и кутията се включва отново, повтаряйки седем пъти думата седем, след което почва да пиука. – Иска от нас парола – а може би седем пароли.

– Знаеш ли имената им? – пита Брадуел.

Тя поклаща глава.

– Не всичките.

– Лебед – казва Брадуел.

Черната кутия отново подхваща думата седем и щом започва да пиука, Брадуел изрича: – Елъри Уилъкс. – Една от лампичките до окото на камерата примигва в зелено. – Арибел Кординг. – Втора лампичка светва в зелено.

– Хидеки Иманака – добавя Преша и кутията приема името. Толкова рядко е изричала името на баща си на глас, че тази зелена светлинка `u се струва като потвърждение. Той наистина съществува. Той е неин баща. За първи път я изпълва надежда.

– Ами другите? – пита Брадуел.

Тя поклаща глава.

– Карузо щеше да ни помогне. Сигурно е знаел имената. – Карузо бе живял заедно с майка `u в бункера. Когато фермерската къща изгоря, Брадуел и Ел Капитан се върнаха в бункера с намерението да го убедят да тръгне с тях. Ала мъжът се бе самоубил. Брадуел не каза как го бе направил, а и Преша не попита. – Само да знаеше колко много се нуждаем от помощта му. Ако знаеше, може би нямаше да...

– Карузо един от тях ли беше? – пита Брадуел.

– Не.

– Опитай се да си спомниш – подканя я Брадуел.

– Не мога! – Тя сбърчва чело. – Дори не съм сигурна, че майка ми спомена всички имена. – Съзнанието `u е заето единствено от смъртта на майка `u – черепа `u, плисналата кръв.

– Ако се доберем до паролите, кой знае до каква информация ще получим достъп!

– Остави това! – отвръща ядосана Преша. – Трябва да се съсредоточим върху това, което можем да направим за хората тук и сега. Те страдат. Имат нужда от помощ. Ако се оставим миналото да ни погълне, значи да обърнем гръб на оцелелите.

– Миналото е нещо повече от минало – казва Брадуел разгневен. – То е равносилно на истината! Куполът трябва да понесе отговорността си за стореното. Истината трябва да излезе на бял свят.

– И за какво? Защо ни е да се бием с Купола? – Преша вече не вярва в истината. – С какво ще ни помогне истината, когато има толкова много страдание и мъка?

– Преша – подема Брадуел вече по-меко. – Родителите ми загинаха, опитвайки се да разкрият истината!

– Моята майка също е мъртва. И аз трябва да го приема. – Пристъпва към Брадуел. Ти също трябва да се примириш със загубата на родителите си.

Той тръгва край редицата контейнери и спира пред най-крайния.

– Трябва да видиш мъртвото момче.

– Не, Брадуел ...

Той хваща дръжката и казва:

– Държа да го видиш.

Преша поема дълбоко дъх. Брадуел натиска дръжката и носилката се плъзва навън. Тя се приближава.

Момчето е около петнайсетгодишно, с голи гърди и чаршаф, увит около долната част на тялото му. Кожата му е посиняла, а устните му са морави, сякаш е ял боровинки. Ръцете му са свити около врата със сгърчени пръсти, а единият му крак се подава от долния край на чаршафа. Има къса тъмна коса. Но най-голямо удивление предизвиква преминаващата през гърдите му сребриста на цвят рамка, която стърчи от двете страни на ребрата му. Бил е още дете по време на Детонациите, дете на триколка. Дръжките са покрити с ръжда. Рамката с форма на дъга, прилича на допълнителни ребра. Кожата около метала е тънка, почти като дантела.

Преша затваря очи. Обвива ръце около себе си.

– Какво се е случило с него?

– Никой не знае. – Брадуел повдига долния край на чаршафа. Момчето има само един крак. Наскоро е изгубило другия. Стърчащата кост е така назъбена, че Преша ахва от ужас. – Кракът е му експлодирал – добавя Брадуел – и момчето е умряло от загуба на кръв. – Сетне отива до един шкаф, встрани от умивалника, взима малка картонена кутия и се връща обратно. Единственото, което Преша си представя в този момент, е все още туптящо човешко сърце.