Чтение онлайн

– Божичко, Кап! Свали това нещо.

Брадуел.

– Ти си тук! – възкликва Ел Капитан.

– Да, но Преша я няма. Тръгна сама.

– Нима си я пуснал?

Брадуел го поглежда изпод вежди.

– Да не би да ме обвиняваш? Мисля, че точно сега това не е в твой интерес.

– Прозвуча като заплаха.

– Заплаха – прошепва Хелмут.

– Приеми го като приятелско предупреждение.

Ел Капитан не обича нито заплахите, нито предупрежденията, но затова пък е доволен, че Браудел изглежда разстроен. Може би от целувката.

– Откога я няма? – пита той, изправяйки се, докъдето може.

– От ден и половина. Слънцето скоро ще изгрее. Може би е там. А може би не. Как бих могъл да тръгна с нея и да ви оставя тук сами?

– Не си отишъл с нея... заради мен?

– Заради мен? – казва и Хелмут.

Брадуел кимва.

– Каза ми, че трябва да остана с вас, и замина.

– Трябваше да отидеш с нея – отвръща Ел Капитан ядосан. – Последното, което искам, е Преша да е сама навън! Всичко може да `u се случи! Не познаваме мястото, нито зверовете и пясъчните създания тук!

– Искаш да кажеш, че е трябвало да ви оставя да умрете? – пита Брадуел.

– На мое място не би ли направил същото? – отвръща Ел Капитан. – Заради нея! – В този момент казва немислимото – че и двамата са влюбени в нея, че биха дали живота си за нея.

Брадуел скръства ръце на гърдите си. Птиците пърхат яростно на гърба му.

– Е, това е общото между нас.

Ел Капитан мълчи. Усеща ръцете си отмалели. Оставя пушката на пода.

– Но и двамата знаем, че тя не би позволила на никого от нас да пожертва другия заради нея – казва Брадуел.

– Така е – отвръща Ел Капитан.

– Освен това – продължава Брадуел – не можех да ви оставя да умрете... защото сте ми като братя. И двамата.

– И двамата – повтаря Хелмут.

Ел Капитан е смаян. Обзема го чувство за вина. Беше целунал Преша. Пред очите на Брадуел. Беше `u казал, че я обича. Но братята не постъпват така един с друг.

– Съжалявам – казва той.

– За какво?

– За Преша. Не исках да... – започва Ел Капитан.

– Млъкни – срязва го Брадуел и се надвесва над него. Ел Капитан се стяга. Не е изключено Брадуел да го изрита в ребрата. – Трябва да хапнеш нещо. – Той се навежда и вдига една купа. – Освен това трябва да намерим начин да поправим щетите. И да върнем тази машина у дома.

– У дома – казва Хелмут.

– У дома – повтаря Ел Капитан като ехо на брат си.

– Излизам навън – казва Брадуел. – Мисля, че знам къде е пукнатината в резервоара. Ще хвърля един поглед.

– Навън безопасно ли е? – пита Ел Капитан.

– Не съм сигурен. Но засега е тихо.

– Не ми харесва, когато е тихо – отговаря Ел Капитан. – Нервите ми се изопват докрай.

– Докрай – повтаря Хелмут.

Брадуел става.

– Когато се върна, искам да си изял всичко. – Той кима към Хелмут. – Чу ли, Хелмут? Погрижи се да се нахрани.

Ел Капитан усеща, че Хелмут кимва.

Малко преди Брадуел да излезе, Ел Капитан казва:

– Аз също бих останал заради теб.

Брадуел спира.

– Благодаря.

– Благодаря – повтаря Хелмут.

Брадуел напуска кабината. Ел Капитан се заслушва в стърженето на обувките му и усеща как летателният апарат се поклаща леко под тежестта му. Долавя стъпките му точно над главата си, след което заглъхват – скочил е на земята.

Хелмут тика лъжицата в устата му

– Почакай – казва той, ала в мига, в който отваря уста, Хелмут пъха лъжицата вътре. Ел Капитан започва да дъвче послушно. Ръката на Хелмут отново подава лъжицата, готов да я пъхне в устата му. Този път слабият е Ел Капитан. А силният – Хелмут. За първи път Ел Капитан си позволява да се опре на брат си. Позволява му да се грижи за него. Кога за последно някой се е грижил за него? Много отдавна, когато майка му все още бе у дома. Когато имаше температура, тя слагаше на очите му студена кърпа и му позволяваше да яде желирани бонбони. Затваря за миг очи. И най-сетне се отпуска.

Точно в този момент се разнася вик – гласът на Брадуел.

– Кап! – Силен и кратък вик, сякаш устата на Брадуел е запушена с нещо. Ел Капитан се надига рязко; остра, разкъсваща болка пронизва черепа му.

– Брадуел! – кресва той. – Брадуел!

Нищо.

Тишина.

– Брадуел! – Долавя само собственото си дишане и това на Хелмут – силно и учестено. – Брадуел! – казва той на Хелмут. – Няма го. Да не е отвлечен?

– Отвлечен – повтаря Хелмут.

Ел Капитан понечва да стане.

– Не можем да го оставим.

– Да го оставим – казва Хелмут. – Да го оставим.

– Не! – отсича Ел Капитан. Надига се на ръце и колене и пълзи към вратата. Лактите му се подвиват. Пада по очи.

– Да го оставим – казва Хелмут.

– Не! – прошепва Ел Капитан. – Не.

Лайда

Подсвиркване и грухтене

За да отвлекат вниманието на Специалните сили, няколко майки предизвикват суматоха сред руините и Разтопените земи. Междувременно други майки, между които и Лайда, се прокрадват в индианска нишка край дърветата с фенери в ръце, полюшващи се над главите им. Някои от тях в групи по четири носят на раменете си малки катапулти, подобни на детски ковчези. Лайда върви в средата. Взира се в лицата на жените, разкривени от сенките, и се пита кои ли са избрани да проникнат в Купола през уязвимите зони. Как ли смятат да убият Партридж – с нож, стрела или с експлозив? Сигурна е, че Куполът е непристъпен, ала майките я плашат. Те са много по-силни, ловки и безмилостни, отколкото човек предполага.

Иска `u се поне да направи опит да предупреди Партридж. В същото време изпитва непреодолимо желание да избяга. Вероятно бебето, което расте в нея, я тласка да поеме по обратния път, а може би този импулс е плод на малодушие. Когато я изведоха от Купола, умираше от страх, че ще бъде изнасилена, пребита и изядена; останала съвсем сама, тя отчаяно блъскаше по заключената врата с надеждата, че ще я пуснат обратно.

А сега възможността да се върне в Купола я плаши двойно повече. Вече не може без пепеливия въздух, без влажните гори и без острия вятър. Този свят е жив и тя се чувства жива в него.

Никой не `u обясни защо е тук, нито пък тя попита Майка Хестра, която върви пред нея. Може би Нашата добра майка иска тя да стане свидетел на насилието – като наказание, че си е позволила да се довери на Партридж и го е защитила в нейно присъствие. Бои се, че ще бъде принесена в жертва – също като Уилда – за да послужи като предупреждение. Но не. В нейно лице майките виждат самите себе си – това, че са били изоставени – и най-важното, тя носи онова, което за тях е по-ценно от всичко на света: бебе. Въпреки че не знае защо, Лайда е сигурна, че ще я използват като пионка. С тази цел я бяха извели от Купола и може би щеше да се върне по същия начин.

Майките издават команди със свиркане и грухтене. Току-що е даден сигнал. Колоната спира. Майките оставят фенерите и се оттеглят в храстите.

Майка Хестра хваща Лайда за ръката. Двете се промъкват безшумно към края на гората, където започват Пресъхналите земи. Свиват се зад един храст с бодливи клонки и восъчни листенца.

Сред изсъхналите дървета Лайда зърва кацналия на хълма Купол, който изглежда студен и стерилен, облян в ярка светлина. Дали гранатите ще пробият защитата му? Сравнени с него, приличат по-скоро на комари, отколкото на истинско оръжие.