Чтение онлайн

Усеща, че нещо проблясва в съзнанието му. Белс. Белс. Опитва се да си спомни. Докосва табелката с ръка. Отливката на кутрето му потраква. За част от секундата в съзнанието му се мярва око – малко и стъклено. Окото е отворено. Трак. Затворено. Трак. Отново е отворено.

Стъкленото око на кукла.

Айралийн стига до края на коридора. Слага ръка на една огромна метална врата. Тя е заключена, а на стената до нея е инсталирана алармена система.

– А тази тук е здраво залостена и на нея не пише нищо. Кой знае какво се крие отзад?

Преша

Светлина

Финън отброява първо километрите, после метрите. Накрая Преша го вижда в подножието на дълъг, тревист склон. Нюгрейндж. Огромната могила не е била заличена от лицето на земята. Останала е непокътната.

– Още колко остава? – пита тя.

– Четири минути и трийсет и седем секунди – отговаря Финън.

Небето вече е бледорозово. Тя хуква надолу. С всяка крачка усеща пареща болка от драскотините по краката си. Светлината от прожектора на Финън криволичи пред нея, подскачайки сред изровените в земята коловози и бръшляна. Студеният вятър щипе бузите `u. Дробовете `u тръпнат от мразовития въздух – по-ясен и по-чист, отколкото у дома.

Тя се втурва към могилата. Когато стига, оглежда покритите с мъх едри камъни. Докосва странните спирали, издълбани в скалата, и прокарва ръка по студената кварцова стена. Най-сетне открива входа. Скрит зад плътна завеса от бръшлян, проходът е запречен от големи скални блокове, но не е запечатан. Тя разкъсва бръшляна с ръце, разкривайки не само входа към тунела, но и един прозорец над каменния перваз.

Слънцето започва да се очертава на хоризонта. Тя се втурва по тесния тъмен проход – дълъг шейсет стъпки – и накрая се озовава в малка камера. Помещението е с форма на кръст с две ниши отляво и отдясно. Сякаш се намира в древен храм. Замисля се за статуята на Света Уи в криптата, където Брадуел бе започнал да отправя молитвите си към Бога. Замисля се за момчето от моргата и за дядо си, който бе извършил толкова много погребения, но самият той не бе погребан, за майка си и за Седж, които не бяха положени за вечна почивка. Телата им, или по-скоро онова, което бе останало от тях, се превърнаха в неразделна част от пръстта в гората.

– Таванът – прошепва тя на Финън. Той насочва прожектора нагоре и пред очите им изниква укрепена арка, изградена от плътно прилепващи един към друг камъни – сигурна и здрава опора за цялата конструкция. В този миг съжалява, че е сама. Иска `u се Брадуел, Ел Капитан и Хелмут също да видят това. Представя си лицата на призрачните момичета, взиращи се от стените на каменната хижа. Те щяха да се гордеят с нея.

Тук съм – иска `u се да им каже.

После подканя Финън да изключи прожектора.

– Не трябва да има светлина.

Настъпва пълен мрак.

Сяда на земята, облегнала гръб на една от стените. В съзнанието `u отеква гласът на Брадуел: „Мястото, което отреждахме на Господ... ставаше все по-малко и по-малко, докато остана само частица от него, един атом.“ В този миг я изпълва увереност, че е оцелял поне един атом от божията сила, защото как иначе да си обясни случващото се – щом слънцето се издига над хоризонта, през малкия прозорец над входа нахлува светлина, която преминава по целия проход, очертавайки ярко, искрящо петно на пода. Преша разбира със сигурност, че мястото е свято.

Финън стои до нея.

– Ти не си просто кутия – повтаря тя думите от Посланието на Уолронд. – Ти си ключ. – Всъщност обаче няма никаква представа как кутията ще се превърне в ключ. Обзема я паника. Всичките `u надежди са в една кутия – пълна с информация, но все пак кутия.

Но както изглежда, Финън, знае какво се иска от него. Той се придвижва с бръмчене до средата на камерата. От вътрешността му се разгъва дълга, тънка ръчица, на чийто край е закрепена фина стъклена леща почти колкото главата на куклата. Финън я задържа неподвижно. Тогава слънчевата светлина прониква през лещата.

Преша затаява дъх. През палтото си усеща студенината на камъка. Не смее да откъсне очи от Финън.

Отначало не забелязва нищо особено. Само напуканата втвърдена пръст по пода на камерата.

Ала тогава съзира цветовете – появява се сияеща диаграма. Чува глас. Край входа на пещерата отекват стъпки. Светлината примигва за секунда-две – някакво тяло преминава през нея. Преша задържа дъха си. Махай се – мисли си тя. – Върви си.

Светлината отново застива на пода, където се очертават три преплетени спирали с ширина около една стъпка. Преша пропълзява до мястото и докосва спиралите. Натиска твърдата земя и тогава отново долавя гласа, долитащ през дългия проход, но не успява да различи думите. Хрумва `u да се скрие в една от нишите на кръста, но точно сега няма време за това.

– Финън, какво да правя? – Сега е единственият `u шанс. Започва да копае яростно с нокти мястото, къде се сплитат трите спирали. Светлината потрепва отново от движението навън, ала в този миг Преша напипва остри ръбове. Нови три спирали, преплетени една в друга. Продължава да копае, докато изведнъж съзира формите им, издълбани в камъка.

– Финън, какво е това? Какви са тези форми?

Финън не отговаря. Сякаш е насочил всичките си усилия в поглъщането на светлината.

Щом трите спирали се разкриват напълно, тя спира да копае. В този момент дочува шум от приближаващи стъпки. Тя казва на Финън да се изключи. Той прибира лещата. Камерата потъва в мрак. Преша се скрива в едната ниша, вдигнала Финън високо над главата си.

– Кой е там? – разнася се мъжки глас. – Кой е?

Мъжът, нисък и набит, спира на крачка от нея, дишайки тежко. Носи бяла риза – толкова искрящо бяла, че Преша се замисля дали някога е виждала нещо толкова поразително. За част от секундата я връхлита надеждата, че това може да е баща `u – Хидеки Иманака – и тя се вцепенява. Но си дава сметка, че шансовете са невъобразимо малки.

Поема си въздух. Изпъва гръб, вдига нагоре Финън и го стоварва – силно и рязко – върху тила на мъжа. Той полита напред, задържайки се с ръка за каменната стена. После се пресяга и докосва потеклата от раната кръв, която мокри гъстата му сива коса, после втренчва поглед в ръката си. Въпреки че по тялото му няма следи от сраствания, мъжът определено не е Чист. Едната страна на лицето му е осеяна с белези от изгаряния, но иначе кожата му има странен златист оттенък.

– Кой? – успява да продума той. Свлича се по стената – ризата му се надипля по гърба – и рухва точно върху трите спирали.

Преша се ослушва за гласове и стъпки. Не чува нищо обезпокоително. Оставя Финън на земята. Ръката `u трепери. Има чувството, че и сърцето `u трепери.

Опитва се да избута мъжа настрани от спиралите. Оказва се по-тежък, отколкото е предполагала. Тогава сяда на земята и се опитва да го изтласка с крака, напрягайки всички сили. Мъжът се отмества леко. Тя напъва още веднъж и го избутва още малко. Ръкавът на ризата му е изцапан с пръст. Преша продължава да бута, докато спиралите се показват.

– Финън – казва тя, останала без дъх. – Ти си ключът.

Финън отвръща с кратко пиукане. Приближава се с бръмчене до тройната спирала. Тънка пластина се отделя от гърдите му. Отвътре се появява метална спирала, закрепена на дълга роботизирана ръка. Преша разчиства пръстта от пода. Финън пъхва металната спирала в прореза на централната спирала и тя потъва леко на мястото си с прищракване. С рязко движение Финън я натиска надолу – издълбаните в скалата спирали се завъртат на няколко сантиметра и се сплитат. Преша дръпва крайчеца на едната. Тя се вдига – оказва се прикрепена с панти за заровена под земята кутия. Всъщност трите спирали са капакът на кутията.