Чтение онлайн

Той поклаща глава.

– Преша, искам да умра какъвто съм.

Тя също поклаща глава.

– Лекарството може да е опасно, но сега е моментът да пое-мем риска.

– Вече съм Чист. Ти също. Остави ме да умра така. – Той вдига ръка и докосва лицето `u. – Обещай ми.

Тя кимва. Готова е да се съгласи с всичко, което Брадуел поиска. Само да остане с нея.

– Добре – отвръща тя, сякаш се кани да води преговори. – Просто ми обещай да стоиш буден. Не заспивай.

Той поклаща глава.

– Ще ти липсвам – казва той.

– Чуй ме, Брадуел. Не можеш да си отидеш.

Но той затваря очи. Лицето му изглежда спокойно, умиротворено.

– Не, не, не – шепне тя. Преди време не успя да спаси майка си и Седж. Тогава просто не можеше да стори нищо. Сега може. Вглежда се в лицето на Брадуел, плъзва поглед по прекрасния двоен белег през едната му буза. Току-що му обеща да го остави да умре Чист. Наистина му обеща.

Обзема я отчаяние. Никога няма да върне момента, в който Брадуел все още може да бъде спасен. Оставя спринцовките на земята, след което сваля якето му и разкъсва ризата отзад, откривайки окървавения му гръб и безжизнените птици, които завинаги ще останат приковани към него. Телата на две от тях са вкочанени, а очите им са като стъклени. Третата обаче потрепва с крила, примигвайки насреща `u.

Преша взима едната спринцовка. Ръцете `u треперят и едва успява да отстрани капачката на иглата. Натиска лекичко буталото, колкото от върха на иглата да се отрони капчица от гъстата златиста течност.

Обеща му да го остави да умре Чист, но не и птиците. А те са едно цяло – Брадуел и птиците са свързани завинаги. Ще инжектира птиците. Това е последната `u, почти обречена възможност.

Мушва иглата под перушината на гърба на птицата и бавно вкарва около една-трета от серума. Птицата разтваря крила, за миг разтърсвана от конвулсии. После се успокоява. Преша инжектира втората, а след това и третата птица. Спринцовката е празна.

Сега е лице в лице с Брадуел. Прокарва ръка през косата му.

– Брадуел – прошепва тя.

Той не помръдва. Дори не премигва. Устните му са разтворени, но не защото понечва да проговори.

Тя проплаква и усеща спазъм в гърдите си. Сърцето `u бие учестено. Закрива с ръка устата си, но не спира да си повтаря, че той ще оживее. Не може да изгуби надежда, не и сега. Стигнаха толкова далече.

Той ще оживее.

Ще оживее.

Тя ляга на пропитата с кръв земя, сгушила гръб до него.

Той ще оживее.

Взима ръката му, тежка и мускулеста, и я слага около кръста си. После се взира през мъглата. Ел Капитан и Хелмут стоят до коня, втренчени в тревата.

Тогава чува дихание. Брадуел притиска тялото `u и свива длан в юмрук.

Тя поглежда назад.

Очите му са широко отворени.

От гърлото му се изтръгва стон и той надава вик от болка. Въпреки засъхналата кръв Преша вижда как раната на гърдите му – разкъсаната кожа и откритите мускули – малко по малко започва да се затваря. Всеки прорез по тялото му се свива и се покрива с твърда кожа.

Брадуел изрича името `u само веднъж:

– Преша.

В същия миг тя чува името си, долетяло като далечен вик. Това е Ел Капитан. До слуха `u достига приятен глас, който звънти сред дърветата и повтаря напевно името `u. Възможно ли е това да е Хелмут?

Тя става и вижда Ел Капитан, който тича към нея.

– Той е жив! – провиква се тя. – Успях да го съживя!

Лицето на Ел Капитан е призрачно бяло, изопнато в маска на истински потрес. На ужас.

– Какво направи? – възкликва той.

Долавя шумолене на пера зад гърба си – подобно на монотонното жужене на вентилатор. Преша се опира на близкото дърво, страхувайки се да погледне. Усеща грубата кора под пръстите си. Накрая вдига поглед към Ел Капитан. Устата му е отворена, сякаш иска да каже нещо, само че не може.

Трябва да се обърне и да види онова, което вижда той. Прилошава `u, но се озърта през рамо.

Брадуел – жив е, ала се гърчи в агония. Превива се, отмята глава от болка. Едва се изправя. Зеещата рана на гърдите му, по която е засъхнала кръв, постепенно се затваря и образува дълъг и тъмен белег. Ръцете му изглеждат по-силни и за миг `u се струва, че е загърнат с плътно и тъмно наметало... от пера.

Ала Преша знае, че това не е наметало. А птиците, които са станали огромни. Какво друго бе очаквала? Всичко, но не и това...

От двете страни на гърба му се извиват крила – необятни и лъскави, но не един чифт. Не. На гърба на Брадуел пляскат шест крила. Докато тялото му се тресе неудържимо, той поглежда Преша:

– Какво направи с мен?

За миг мига тя сякаш онемява. После успява да промълви:

– Съживих те.

Партридж

Целувка

На сутринта Бекли се връща и, съдейки по звука, чука по вратата с дръжката на пистолета си. Партридж е облечен. Пликът с хапчето е в единия джоб на панталоните му, а списъкът – в другия. Най-разумно е да унищожи списъка, но не може да го направи. Нуждае се от късче истина, на която да се опре.

Щом отваря вратата, Партридж изобщо не се учудва, когато вижда Айралийн в коридора – стои със скръстени на гърдите ръце и неспокойно се оглежда.

– Готов ли си? – пита Бекли.

Партридж не се чувства готов, но кимва. Бе прекарал нощта в размишления и накрая бе решил, че баща му няма да го убие. Кутрето му – пораснало почти напълно и дори с оформящ се нокът – и изтритата му памет са безпорно доказателство. Ако наистина смята да го убие, той не би се погрижил за това. Защо да си прави труда? В крайна сметка Партридж реши, че Айралийн е изтълкувала погрешно намеренията му. Ала все пак предпочита таблетката да е у него. Но дали не го измъчват съмнения? Може би.

Тъй като поемат по тайния за широката общественост път, пристигат в медицинския център малко по-рано. Една санитарка ги отвежда в уединено помещение.

– Изчакай отвън – казва тя на Бекли. – Пази на вратата.

Стаята е малка, кремава на цвят. Има легло, покрито с чаршаф от бял креп, няколко стола и вграден в стената компютър.

– Първо искам да видя баща си – казва Партридж.

– Това не е предвидено.

– Подранихме, а той е тук, нали?

Санитарката кимва, но на лицето `u е изписано объркване.