Чтение онлайн

Никога не бе предполагала, че мотриса от метрото може да изглежда така. Подът е наклонен и осеян с натрошено стъкло и боклуци. Прозорците са покрити с плътна мрежа от пукнатини. Останалата част от вагона е непокътната – оранжевите пластмасови седалки, сребристите лостове, картите на метрото и обявите, разлепени под разбития плексиглас. Фенерът хвърля игриви отсенки, сякаш зад седалките се мяркат привидения.

– Значи, това ще е домът ни за известно време – казва Лайда. – Колко ще останем тук?

Майка Хестра се опитва да нагласи коледните лампички, закачени от другите майки. Лампичките примигват.

– Не се знае. Дни, може би седмици. Докато е безопасно.

Партридж и Лайда се разминават толкова близо, че лактите им се докосват. Лайда проверява дали Майка Хестра не е забелязала. Не е.

– Какво ще ядем? – пита Лайда.

– Донесла съм провизии за няколко дни. След това ще ни доставят още.

Лайда се бои да говори с Партридж. Той иска да се върнат в Купола, да направят план за действие. Но това означава връщане назад, тъй като за нея Куполът е нещо в миналото, друг свят. Как би могла да се върне? Но Партридж я привлича. Пристъпва към него, повдигайки фенера към реклама на серия почистващи продукти – „ИЗСЛЪСКАЙТЕ ДОМА СИ ДО БЛЯСЪК!“ – и на газирана вода с лимонов вкус. На афиша се вижда млада жена, зареяла поглед през прозореца. „ИМАТЕ НУЖДА ОТ ПОМОЩ?“ Отдолу е изписан телефонен номер.

– Мислиш ли, че изглежда депресирана? Сякаш би се самоубила?

– Или пък бременна и неомъжена? – прошепва Партридж. Лайда се изчервява. Невъзможно е да си бременна и неомъжена. Нали? – Може би операторите на горещата линия не ги е било грижа. Предлагали са един отговор за всичко.

– Приютите – прошепва Лайда. – Какво мислиш за Илиа? Разказа ми история за мъж и жена и за семето на истината. Звучи като измислица, но не е. Сигурна съм... – Партридж плъзва поглед по лицето `u. – Какво? – пита тя.

– Боже. Докога ще бъдем тук? Няма да издържа – не и когато си до мен.

Забележката му я жегва.

– Какво искаш да кажеш?

– Толкова си близо – казва той, – а не мога да те целуна.

Стомахът и се обръща. Покрива лицето си с ръце и прошепва:

– И аз се чувствам по същия начин. – През целия си живот са били под наблюдение, броени като овце, строявани в редици, обучавани да четат в хор, да обръщат страниците едновременно – както във времето Преди, така и в Купола. Струва `u се ужасно несправедливо, че веднъж озовали се в този пущинак, вместо да бъдат себе си, отново са под наблюдение.

Тя слага ръка на плексигласа и той прави същото. Кутрето `u докосва ранения му пръст – доказателство за дивата природа на майките. Макар да съжалява, че е изгубил пръста си, тя се възхищава на варварската им същност. Харесва `u да усеща тежестта на копието в ръката си, да го хвърля с все сила и да чува плътния звук, когато се забива в мишената. В детството си бе принудена да потиска гнева си, да отрича страха и да приема любовта със стеснение, затова варварската природа на майките `u се струва честна и открита.

– На три стъпки един от друг, моля – казва Майка Хестра. – Три стъпки!

Партридж вдига ръце, сякаш казва: „Без контакт. Обещавам!“ И двамата отстъпват встрани.

Майка Хестра я бе предупредила, че остане ли насаме с Партридж, той може да предприеме „нежелани опити за сближаване“ и дори „да `u навреди“. На Лайда `u се щеше да обясни на Майка Хестра, че изобщо не е права. Винаги бе харесвала Партридж – дори повече, отколкото той нея. Копнее да остане насаме с него, да целува устните му, да гали кожата му и той да гали нейната. Наясно е какво правят омъжените двойки, когато са насаме – или поне бе чувала да се говори. В училище внимават такава информация да не стига до момичетата. „Щастливо сърце е здравото сърце“ – ето какво е здравното образование по въпросите за тялото.

– Да поработим върху картите – предлага Партридж. – Трябва да ги завършим преди ...

Преди какво?

– Майко Хестра – извисява глас Партридж, – може ли Лайда да ми помогне с картите?

Майка Хестра пъха залък в устата на Сайдън. Замисля се за момент и кимва.

Партридж изважда картите от раницата си и ги разгръща на пода.

– Може би трябва да направиш своя карта – казва той. Взима няколко парчета плексиглас, хваща ъгълчето на рекламата за почистващите препарати и го издърпва. Подава го на Лайда. Обратната му страна е чиста.

Тя го поглежда. „Трябва ни план как да се върнем в Купола.“

Това бяха точните му думи. „Трябва ни, на нас.“ Двамата заедно. В известен смисъл тъкмо това бе чакала да чуе. Бе отгледана да стане съпруга, част от това ние; и нима ще намери по-добър от Партридж? Ала сега, докато го гледа, `u хрумва, че понятието ние не съществува. Всеки е отделен индивид. Странно, че осъзнава този факт именно тук, сред майките, сред хора, чиито тела са сраснати. Но това е самата истина: човек остава сам през целия си живот, което може би не е чак толкова лошо.

Изведнъж усеща тялото си вкочанено, като че ли студът се е просмукал в гръдния `u кош. Взима афиша. Обзема я чувството, че вагонът също е гръден кош, затвор на туптящо сърце. Бои се, че може да умре тук. Затворена и туптяща. Ето защо стъклата са напукани – хората са блъскали по тях с юмруци с надеждата да се измъкнат оттук.

Ала изход нямаше.

Преша

Снежен човек

Брадуел шофира, приведен напред, за да не притиска птиците, пърхащи на гърба му. Обича да гледа ръцете му на волана, зачервени и издрани. Той завърта копчетата за отоплението, но напразно. Включва чистачките, за да отстрани пепелта и ситния снежец от предното стъкло. Работи само едната. Мята се по стъклото като прекършена опашка. Финън, който кротува на седалката между тях, повдига ръчица и започва да я движи в ритъм с чистачката, сякаш `u маха в отговор. Преша проверява как е сгушения в джоба `u Фридъл.

Потрива с ръка главата на куклата, след което се обръща към Брадуел и зърва белега на лицето му.

– Откъде са тези белези?

Той вдига ръка и докосва бузата си.

– Групита – отвръща кратко. – Хванаха ме неподготвен, едва не ме убиха. Но дядо ти свърши добра работа.

– Ще ми се да бе закърпил мен – казва тя.

– Теб ли? – учудва се Брадуел и поглежда главата на куклата. – О.

– Ами твоите птици? – пита тя. – Не ти ли се е искало някой да ги махне като с магическа пръчка?