Чтение онлайн

Не разбира защо. Понечва отново да извика за помощ, но изрича все същото: Ние искаме!

Приближават – две млади жени. Берачки – познава се по брадавиците и белезите по пръстите им. Явно са докосвали отровни грудки, горски плодове и гъби. На мястото на двата си пръста едната има сребърни зъбци, като тези на стара вилица. Тъкмо тя е недъгавата. Въпреки нездравата червенина, плъзнала по лицето `u, в него се долавя странна хубост. Това се дължи най-вече на очите `u, които искрят със златистооранжевите отблясъци на течен метал – това е от ослепителните бомби. Сляпа е. Държи другата за ръка.

– Коя си ти? – пита жената. Гласът `u звучи като цвъртене на птичка.

В ярко осветената стая момичето чуваше птичи звуци, които пускаха на запис по невидими високоговорители. Гукайки замислено, долавя отклика на птиците в гората. Ала звуците са същите, които познава от малка – не звънките и сладостни трели от ярката стая, а нескончаемо крякане и глъч.

Младите жени се страхуват от нея. Дали не долавят, че е различна?

Иска да им каже името си, но не го помни. В ума `u се въртят единствено думите „огнено цвете“. Така я наричаше понякога майка й; рожба на огъня и разрухата, тя пусна корени и израсна. Не познава баща си, но е сигурна, че е бил погълнат от огъня и разрухата.

И тогава името изведнъж изниква в съзнанието й: Уилда. Казва се Уилда.

Слага ръце на студената земя. Иска да им каже, че е нова, че светът се е променил завинаги.

– Искаме си сина – отронва се от устата `u. Стряска се от собствените си думи. Защо каза това?

Младите жени се споглеждат.

– Какво беше това? – пита по-младата. – Чий син?

Другата – с белег на бузата, сякаш с лицето `u се е сраснала покрита с кожа плитка, отвръща:

– Май не е наред.

– Коя си ти? – пита сляпата.

Този път момичето отвръща:

– Искаме си сина. – Това са единствените думи, които може да изрече.

Берачките внезапно се озъртат, дори сляпата. Долавят електрическите импулси, разсичащи въздуха. Съществата, които я прибраха, са неспокойни.

– Много са – казва жената с белега плитка, ококорила очи. – Закрилят я. Усещаш ли ги? Пратили са ги нашите – да я бранят.

– Ангели – изрича сляпата.

Жените отстъпват.

Тогава Уилда дръпва ръкава и показва ръкава си – толкова бяла, че чак блести.

– Искаме – започна бавно тя – да върнете сина ни.

Първа част

Преша

Нощни пеперуди

Преддверието в щаб-квартирата на ОСР е осеяно с няколко мъждиви, ръчно изработени, маслени лампи, провесени от голите греди на високия таван. Оцелелите лежат на одеяла и черги, свили се плътно един до друг, за да се топлят. Телата им излъчват влажна топлина, въпреки че високите прозорци, чиито рамки са обточени с ефирни останки от пердета, не са заковани с дъски. Вятърът навява облаци сняг през тях, подобно на стотици нощни пеперуди, примамени от неустоимата светлина на лампите, в които да се блъскат.

Навън е тъмно, макар утрото да наближава, и някои от най-ранобудните вече се размърдват. Преша не е лягала през цялата нощ. Понякога така се улисва в работа, че губи представа за времето. Държи механична ръка, която току-що е изработила от всевъзможните вехтории, които Ел Капитан `u носи – сребристи клещи, метално коляно с топка, овехтял електрически шнур за пристягане и кожени ремъци, взети по мярка, така че да обхващат плътно бицепса на момчето с ампутираната ръка. Той е на девет години и петте пръста на ръката му, сраснали като плавник на животно, са напълно безполезни. Тя прошепва дрезгаво името на момчето:

– Перло! Тук ли си?

Промъква се сред оцелелите, които се размърдват с мърморене. До слуха `u достига внезапно съскане.

– Шшт! – обажда се една жена. Преша забелязва, че нещо се движи под палтото на жената. До врата `u се показва коприненочерна котешка главичка. Проплаква бебе. Някой изругава. Някой запява приспивна песен:

„Момичета призрачни, сенки прозрачни, момичета призрачни. Кой ще ги избави от света ужасен? От света жесток? Реката е широка, течението се извива и зове, извива се, зове ...“

Бебето притихва. Музиката върши своето, утешава хората. – Може да сме клетници презрени, но песента и досега се лее от душите ни.

Как `u се иска хората от Купола да проумеят това.

Може да сме озлобени, но в нас е стаена смайваща нежност, доброта и красота. Ние сме човеци и въпреки недъзите имаме добри сърца.

– Перло? – извисява отново глас, притиснала протезата към гърдите си. Понякога сред множества като това има навик да търси с поглед баща си – въпреки че дори не помни лицето му. Преди да умре, майка `u `u показа пулсиращите татуировки на гърдите си – една от които бе принадлежала на баща `u, доказателство, че е оцелял след Детонациите. Разбира се, той не е тук. Вероятно дори не е на този континент – или на това, което е останало от него. Ала тя не може да се сдържи да не изучава лицата на оцелелите, търсейки някого, който поне малко да прилича на нея – с очи като бадеми и лъскава черна коса. Не може да спре да търси, колкото и налудничава да е идеята, че едни ден би могла да го открие.

Прекосявайки преддверието, тя стига до облепена с афиши стена. Ала вместо черния нокът, всявал някога ужас сред оцелелите, пред очите `u изниква плакат на Ел Капитан – стиснал строго устни. Оглежда афишите, от които той отвръща на погледа `u, а брат му Хелмут е като гърбица на тила му. Отгоре са изписани думите: „ТИ СИ СПОСОБЕН И СИЛЕН. ПРИСЪЕДИНИ СЕ КЪМ НАС. ДА БЪДЕМ СПЛОТЕНИ – ТОВА Е НАШЕТО СПАСЕНИЕ.“ Ел Капитан измисли този лозунг и се гордееше с него. Отдолу надписът с дребен шрифт обявяваше край на лова на хора – дело на войниците на ОСР, натоварени със задачата да избиват най-слабите и да откарват мъртвите във вражеските територии – и задължителната мобилизация на шестнайсетгодишна възраст. На доброволците Ел Капитан обещаваше храна без страх. Страх от какво? ОСР има тъмна история. Арестуваха и затваряха хората, принуждаваха ги да забравят всичко научено, превръщаха ги в живи мишени...

Ала това е минало. Плакатите дадоха резултат. Новобранците са повече откогато и да било. Прииждат от центъра на града, окъсани и гладни, обгорели и обезобразени. Понякога идват цели семейства. А Ел Капитан спомена на Преша, че ще се наложи да опрати мнозина от тях. „Не сме социални грижи. Опитвам се да събера армия." Но досега бе успявала да го убеди да остави новодошлите.

– Перло! – прошепва тя, поемайки покрай стената, и плъзга ръка по неравните краища на афишите. Къде ли е той? Завесите се издуват от вятъра. Вътре нахлува сняг, сякаш огромното помещение си поема дълбоко дъх.