Чтение онлайн

– Направих проучване. Когато убиха родителите ми, проверих всяка следа. В деня на Детонациите леля ми ме предупреди да не се отдалечавам от къщата. Чичо ми ремонтираше колата. Били са вътрешни хора и са чакали заповед. Но нямах представа какъв е бил залогът за тях през онзи ден. Обещах да не се отдалечавам, но отидох с колелото до старото спортно игрище. Ето къде ме завариха Детонациите. Защо мислиш, че имам на гърба си водни птици? Бягах от отразяващата се в реката светлина. Колелото ми се сля с дървото, до което го бях оставил. Изминаха часове, докато успея да се добера до дома на чичо ми и леля ми, където ги намерих ранени и умиращи. Отидоха си след четири дни. Останалото знаеш. За ужасното ми състояние, за мъртвата котка в кутията, за двигателя и как я молеше да завърти ключа на стартера.

– Да. – Представя си го сам край реката, заслепен от ярката светлина, раздиращата болка от изгарянията и от впилите се в гърба му кинжали. – Съжалявам.

– За какво? Не търся съчувствието ти, както и ти не търсиш моето.

– Добре – отвръща Преша, – кажи ми все пак защо смяташ, че Уолронд не е част от седморката.

– Защото ако беше един от тях, това би означавало, че се е сближил с родителите ми само за да изкопчи информация от тях. И че е двоен агент, който настройва двете страни една срещу друга, а това би застрашило живота на родителите ми. Всъщност дали репортерът е бил искрен в онази глупава вестникарска изрезка, или просто е изиграл всички? Наистина ли е било проява на храброст, или вече е знаел истината за кадета?

Преша го поглежда. Той е вперил поглед отвъд килнатата беседка. Очите му са зачервени, а страните – поруменели и покрити с пепел.

– Каква е истината?

– Било е убийство.

– Какво убийство?

– Извършил го е Уилъкс.

Преша си спомня неясната снимка на Лев Новиков във вестника – сериозното му, печално изражение. Въздъхва. – Новиков и Уолронд са били свързани с Уилъкс, когато седморката е била създадена, при това тясно свързани. Две много важни имена. Няма друго обяснение.

– Той бе добър с мен – казва Брадуел и вдига очи към нея. – Знаеш какво имам предвид, нали?

Тя кимва.

– Това не означава, че е бил добър винаги и с всеки.

– Трябва да тръгваме. Майките сигурно вече са тук.

Уилда държи Фридъл в шепите си. Подава цикадата на Преша, която я пъха в джоба си. После се измъкват от басейна. Преша хвърля поглед назад, опитвайки се да си представи как е изглеждало мястото преди Детонациите – синята вода, беседката, висока и бяла, обточена с тънки завеси. Кой ли е живял така изискано?

– Тук са – казва Брадуел.

– Един по един – обажда се Уилда и описва на гърдите си кръстния знак, пресечен с окръжност.

Ел Капитан е оставил пушката си. Коленичил е на земята, свел глава в краката им. На гърба му Хелмут се е свил на кълбо от страх. В този миг Преша получава отговор на въпроса си. Пред тях е една от майките – покрита се белези и следи от изгаряния, а детето се е сраснало с раменете `u, краката му се размиват на кръста `u. Изглежда изморена, слаба и жилава. Преди много време майките са живели изискано. Имали са къщи с басейни и беседки. Тази земя им е останала в наследство.

Уилда обгръща главата на куклата и прошепва:

– Искаме да върнете сина ни. Това момиче… – Но Преша е сигурна, че има предвид: „Коя е тази и какво ще стане с нас?“

Ел Капитан

Подземни момчета

Намират се в по-хубавата част на Разтопените земи. Тук руините на къщите са по-големи; на повечето места има плувни басейни, сега зейнали ями, покрити с ронещ се цимент. Майките се съгласиха да ги отведат при Партридж, но Брадуел и Ел Капитан трябваше да оставят оръжието си. Ел Капитан заключи пушката в колата. Майките разрешиха Брадуел да завърже Финън на гърба си, тъй като Преша ги убеди, че кутията не е бомба, а нещо като библиотека.

Ел Капитан усеща пронизваща болка в прасеца си. Паякът робот е впил крака до костта. Всеки път, щом раздвижи стъпало, нагоре плъзва пареща болка. Напомня му за агонията след Детонациите, когато Хелмут се бе страснал с него. Болката нашепва: „Помниш ли ме? Помниш ли как страдаше?“ Нима бе забравил?"

Мисли за деня на Детонациите. Брат му бе приказливо дете, умен и забавен – със сигурност по-умен от него. Беше му казал: „Не се дръж като идиот, Хелмут.“ Ел Капитан караше мотоциклета, а брат му Хелмут се возеше отзад. Щяха да ровят из боклука на малък търговски център. Хелмут бе обещал да отвлича вниманието на хората, като пее. Всъщност имаше прекрасен глас. Майка им казваше, че му е даден от Бога. По това време нея вече я нямаше.

А сега какво? Хелмут наистина е идиот, а всички тези години, изминали в борба за оцеляване, са към края си. Ще умрат след пет часа, двайсет и три минути и петнайсет секунди – толкова бяха последния път, когато провери. Какво странно усещане да знаеш точната секунда на смъртта си! Да ти отнемат дори мига на неизвестност.

В един момент двамата с Хелмут ще се отцепят от останалите като куче, което търси усамотено място, за да умре.

Майките спират и им махат да се приближат.

– Нещо не е наред.

Изведнъж ръчно издялана стрела се забива в пръстта до краката им. Втора стрела отскача от бетонна плоча.

– Подземни момчета! – надава вик тя. – Бягайте!

„Подземни момчета ли? Кои са те, по дяволите? И освен това – мисли си Ел Капитан – само не и бягане.“ Кракът му гори. Божичко. Няма да успее. Преша грабва момичето и се втурва напред. Брадуел е плътно до нея. Ел Капитан се старае да не изостава, но болката го забавя. Усеща бедрата на Хелмут – онова, което е останало от тях; мускулите се свиват, сякаш Ел Капитан е кон, който брат му с все сили се опитва да пришпори.

– За бога, Хелмут! По-полека!

– За бога! – повтаря Хелмут.

Далече напред майката се шмугва зад разяден воден резервоар, прекатурен настрани до нисък зид. Още няколко стрели изсвистяват във въздуха. Тя изважда парче тръба и кутийка с тънки стрелички, вероятно отровни. Прицелва се към повдигната капандура насред останките от къща от другата страна на улицата.

Той дотичва при нея, скрива се зад водния резервоар и казва:

– Какви са тези подземни момчета? – Сграбчва бедрото си, разтърсван от болка.

– Били са тийнейджъри по време на Детонациите – обяснява майката. – Прибрали се у дома след училище, докато родителите им били още на работа, и оцелели, скрити в мазетата, където играели видеоигри. Искахме да се грижим за тях, но те държат да са независими. Ръцете на някои са се сраснали с пластмасовите пултове за управление. Отчупиха по-голямата част от устройствата, но на дланите им останаха парчета. Имат самоделни оръжия.

– Аха.

– Призрачни стрелци, живеят под земята. Говори се, че сред тях има разбойници, които изтрепват неколцина дилъри на смърт и заграбват оръжието им. Сега са въоръжени до зъби.