Чтение онлайн

За да се предпази от вятъра, едно семейство бе закрепило одеялото си на висока тояга, оформяйки по този начин малка палатка. Като дете тя също си правеше палатки в задната част на изгорялата бръснарница, като разпъваше чаршаф на един стол и на бастуна на дядо си. С Фандра, най-добрата `u приятелка, си представяха, че това е домът им. Дядо `u наричаше палатката им „кучешка колибка“ и тогава двете почваха да джафкат като палета. А той се смееше така силно, че вентилаторът на гърлото му се завърташе шеметно. Пронизва я остра болка – заради загубата на дядо си и на Фандра и заради детството си, което също е мъртво.

Навън, около щаб-квартирата на ОСР, вардят стражари на разстояние от петдесет стъпки, тъй като Специалните сили, изпратени от Купола, стават все повече. Преди няколко седмици бяха забелязани да препускат сред горите. Бяха огромни, с тела, напомпани с животински мускули, и носеха дрехи от синтетична камуфлажна материя. Те са ловки, почти безшумни, невъобразимо бързи и силни и добре въоръжени; оръжията са вградени в телата им. Профучават през руините, тичат между дърветата, носят се по тихите улички – безшумни и неуловими, кръстосват неумолимо града надлъж и шир. Защото търсят Партридж – полубрата на Преша. В момента е под закрилата на майките заедно с Лайда – която също е Чиста и е изпратена като примамка извън Купола – и с Илиа, омъжена за подлия шеф на ОСР, когото тя уби със собствените си ръце. Получават оскъдна информация от докладите на войниците в ОСР, които ужасно се страхуват от майките. В един от докладите пишеше, че майките учат Лайда да се бие. Тя е най-обикновено момиче от Купола, напълно неподготвено за потъналата в пепел пустош навън, и още по-малко за живота с майките, които могат да бъдат любещи и предани, но и безмилостни. Как ли се справя? Според друг доклад Илиа не се справяше. След всички тези години в стерилната среда на фермерската къща сега дробовете `u агонизираха под наплива на стелещата се пепел.

Всички, които бяха там в смъртния час на майката на Преша, трябва да бъдат внимателни. Те знаят истината за Уилъкс и за Купола и вероятно притежават нещо, към което Уилъкс продължава да се домогва – мускалите. След смъртта на майка `u Брадуел и Ел Капитан ги изнесоха от бункера, почти всичките. Сега мускалите са у Партридж и тя се надяваше, че брат `u ги пази на сигурно място. За Уилъкс те означаваха много – в комбинация с още една съставка и с формулата за смесването им можеха да спасят живота му. Мускалите на майка `u са мощен лек, ала тук, навън, използването им би могло да се окаже опасно и непредсказуемо. Освен това те са и спомен.

Колко ли дълго майките можеха да крият Партридж? Достатъчно, за да дочакат смъртта на баща му? Това бе голямата им надежда – че Елъри Уилъкс скоро ще умре и Патридж ще превземе Купола отвътре. Понякога на Преша `u се струва, че всички са замръзнали в очакване с ясното съзнание, че нещо ужасно трябва да се случи, преди бъдещето да придобие по-ясни очертания.

Фридъл потрепва с крилца в джоба на пуловера `u. Тя мушва ръка и прокарва пръст по механичното гръбче на цикадата.

– Шшт – прошепва му. – Всичко е наред. – Не искаше да го оставя сам в малката спалня. А може би не искаше тя да остава сама.

– Перло! – извисява отново глас. – Перло!

И тогава момчето най-сетне се обажда:

– Ето ме! Тук съм! – То се спуска към нея, провирайки се между оцелелите. – Готова ли е?

Преша се отпуска на колене.

– Да видим дали е по мярка. – Тя наглася кожените ремъци на ръката му и пристяга протезата с помощта на електрическите жички. Момчето едва-едва движи осакатената си ръка. Преша го подканва да опита със съвсем лек натиск.

Перло изпълнява заръката `u. Клещите се разтварят и после пак се затварят.

– Работи. – Той продължава да ги отваря и затваря.

– Не е идеална – казва Преша, – но е по-добре от нищо.

– Благодаря ти! – казва той толкова високо, че от пода долита ядосано шъткане. – Сигурно можеш да измайсториш и нещо за себе си – прошепва той и поглежда куклената глава. – Исках да кажа, че може би има начин да...

Тя вдига ръка и куклата примигва с очи – едното по-бавно, тъй като е пълно със сажди.

– При мен няма какво да се стори – отвръща тя. – Но и така се справям.

Майката на момчето го виква шепнешком. То се обръща, вдига тържествуващо ръка и се спуска към нея да `u покаже протезата.

В този миг отеква далечен изстрел, последван от пулсиращо ехо. Преша се свива инстинктивно на пода и мушва ръка в джоба си, за да предпази Фридъл. Изважда цикадата и я притиска към гърдите си. Майката на Перло дръпва детето към себе си. Преша си дава сметка, че най-вероятно някой войник от ОСР е стрелял по раздвижилите се сенки. Случайните изстрели не са нещо необичайно. Но въпреки това сърцето `u се свива. Перло, майка му и този изстрел връщат спомена за тежестта на пушката в ръцете `u, за това как вдига оръжието, прицелва се и стреля. Дори сега ушите `u звънтят и вижда кървавата мъгла, която изпълва полезрението `u. Пред очите `u лумват червени петна, подобно на цветята сред руините. Беше натиснала спусъка, ала вече не помни дали това бе правилното решение. Този въпрос не `u дава мира. Майка `u е мъртва. Мъртва. И Преша бе натиснала спусъка.

Тя поема с бързи крачки край облепените с плакати стени на преддверието. Държи нежно Фридъл в ръцете си. Стига до един прозорец и поглежда предпазливо навън.

Вятър. Сняг. Облаците се носят бързо по небето като прашинки пепел, вижда се ярка звезда – нещо необичайно – а отдолу очертанията на гората, приведените и изгърбени силуети на хилави дървета. Успява да различи униформите на войниците и тук-там проблясъка на оръжия, чийто дъх трепти като тънък воал в студа и се извива нагоре по хълма. Вижда лицето на майка си, която лежи на голата земя, но образът `u изчезва. Нея я няма.

Далече напред тя заопипва с поглед притихналата гора. Да не би там да се спотайва нещо – нещо, готово да нападне? Представя си Специалните сили, залегнали в снега. Дали изобщо се нуждаят от сън? Дали не са студенокръвни, с кожа, покрита с тънка ледена коричка? Навън е тихо, но някак зловещо, усеща се стаената енергия. Снегът заваля преди три дни – отначало като фин прашец, но после се усили – сега моравата е замръзнала, тъмна и лъскава като стъкло, дебела близо десет сантиметра, а снегът още прехвърча.

Усеща, че някой я хваща за лакътя. Тя се обръща. Оказва се Брадуел – с двоен белег, открояващ се на бузата му, тъмни мигли и плътни устни, напукани от студа. Поглежда ръката му, зачервена и загрубяла. Едрите кокалчета са издрани и прекрасни. „Как е възможно кокалчетата на ръцете да са прекрасни?" – недоумява Преша. Сякаш Брадуел ги е измислил.

Ала отношенията им вече не са същите..

– Виках те, не чу ли? – попита той.

Гласът му звучи, сякаш е под вода. Веднъж пред лумналата в пламъци фермерска къща Преша го бе накарала да обещае, че ще намери дом за двамата, но само защото не вярваше, че имат бъдеще.

– Какво има?

– Добре ли си? Изглеждаш замаяна.

– Тъкмо давах протезата на едно момче и чух изстрел. Но се оказа фалшива тревога. – За нищо на света не би признала за червените петна пред очите си, не би признала и страха си, че се влюбва в него. Ако знае нещо със сигурност, то е, че всички, които е обичала, са мъртви. Тогава как да си позволи да обича Брадуел? Докато го гледа, думите отекват в главата `u: „Не се влюбвай в него. Не се влюбвай в него“."

– Цяла нощ ли си будна? – попита той.