Чтение онлайн

– Не, Хелмут. Боже мой. Не – казва Ел Капитан, стиснал зъби от болка. – Смяташ да изтръгнеш краката на паяка? Все едно дялкаш парче дърво?

– Все едно дялкаш парче дърво – добавя Хелмут спокойно.

– Прекалено опасно е. Какво ще стане, ако прекъснеш експлозива? Какво ще стане...

– Какво ще стане? – казва Хелмут.

Та той е прав. Нищо не губят.

– О, боже. Хелмут.

– Боже, Хелмут.

За първи път животът им е в неговите ръце. Нямат друг избор.

– Момичето е далече, нали? Дано не се окаже наблизо.

– Момичето е далече.

Ел Капитан свежда глава.

– Добре.

Хелмут се извива на една страна. Ръцете му са достатъчно дълги, за да приклещи здраво глезена на Ел Капитан. Усеща лек полъх, след което го залива остра болка и забива юмрук в пръстта.

– Шибана работа! – ругае Ел Капитан.

– Шшш. Шшш. Шшш. – Този път Хелмут подхваща само част от думата и продължава да дълбае.

Преша

Река

Щом навлизат дълбоко в гората, Брадуел казва:

– Да опитаме отново.

– Какво?

– Финън. – Черната кутия бе поддържала добро темпо с помощта на сложен набор от колелца и дълги ръчки, с които преодоляваше неравните участъци от пътя. – Тази мисъл просто не ми излиза от ума. Искам да опитаме още веднъж с всичките седем имена сега, когато Партридж го няма. Тук сме само двамата.

– Добре – съгласява се Преша, – но този път недей...

– Недей какво?

Искаше само да му каже да не възлага големи надежди на Финън, но сърце не `u дава да го стори. Гласът му звучи така пламенно, а погледът му излъчва такава решителност – не бива да изостави надеждите си. Как би могла да каже на когото и да е в тази окаяна пустош да изостави надеждите си?

– Нищо – отвръща тя. – Нека да опитаме.

Двамата коленичат от двете страни на Финън.

– Лебед – изрича Брадуел.

Когато Финън завършва своята мантра, Брадуел бързо изстрелва имената:

– Арибел Кординг, Елъри Уилъкс, Кидеки Иманака, Лев Новиков, Бъртранд Кели, Авна Гош и Артър Уолронд. – След всяко име примигва зелена светлинка. На кутията се появява окото на камера. То се взира първо в Брадуел, а после и в Преша. – Познава ни – отбелязва Брадуел. – Сигурно сравнява лицата ни с пробите на ДНК, които взе от нас.

Процесорът на Финън започва да бучи, сякаш се затруднява да обработи информацията.

– Свързване на Отън Брадуел и Силва Бернт. Мъжки пол. Свързване на Арибел Кординг и Хидеки Иманака. Женски пол.

– Това сме ние – възкликва Брадуел. – Видя ли?

Преша е смаяна.

– Разрешен достъп до информация – изрича Финън. – Съобщение за Отън Брадуел и Силва Бернт.

И тогава от Финън се извива ярка примигваща спирала от светлинки. Въздухът над него сякаш засиява от мощно сияние, което улавя носените от вятъра прашинки пепел.

– Стана! – възкликва Преша, удивена.

– Нали ти казах! – отвръща Брадуел.

На фона на пъстрите смущения се появява лице, което Преша не разпознава – лице на мъж в средата на трийсетте с рошава руса коса и руси мустаци. Той примигва нервно, сякаш дни наред не е спал и е твърде превъзбуден, за да се унесе в сън. Проговаря:

– Ако гледате това, значи сте сред хората, на които имам доверие. Така че или сте от седмината избраници, на които все още вярвам, или сте Силва и Отън, на които бих поверил и живота си. – Мъжът спира и притиска ръка към гърдите си. После вдига поглед и казва: – И, значи, сте живи.

Брадуел се навежда над лицето на мъжа. Пребледнява, сякаш е видял призрак.

Преша докосва ръкава му:

– Това Уолронд ли е?

Без да откъсва очи от мъжа, Брадуел само кима и промърворва:

– Да, той е.

– Когато гледате това, вероятно ще съм мъртъв. Може би целият свят ще е мъртъв. Може би всичките ни усилия ще се окажат безполезни. Но въпреки това съм длъжен да опитам. Кутията знае това – казва Уолронд. – Съжалявам за ДНК пробите. Просто допълнителна мярка за сигурност. Трябваше да го направя. – Озърта се със замъглен поглед. За миг излиза от кадър, може би търси нещо или някого, неспокоен е, но после се връща. – В тази кутия се пазят всички записки от самото начало, още от зараждането на седморката – всички идеи на Елъри, които залегнаха в основата на създаването `u. Цялата му лудост.

Той скръства ръце на гърдите си.

– Хората не решават просто ей така да се превърнат в масови убийци. Пътят, който води до унищожението, е дълъг, и Елъри го е извървял. Всъщност още върви по този път. Но започна от нулата. Аз бях там от самото начало. Трябваше да го спра още тогава. Сега вече го осъзнавам. Въпросът е, че той уби единствения човек, който можеше да го спаси. В това е иронията.

Очите на Брадуел са пълни със сълзи, но той не плаче. Обичаше Уолронд. И болката е отпечатана на лицето му.

– Тук е събрана цялата информация, с чиято помощ ще стигнете до формулата – изрича Уолронд.

Формулата. Уолронд е знаел формулата и все още може да ги отведе до нея? След толкова време?

– Не всичко е съвсем ясно. Не можех да рискувам с нещо толкова просто. Ако в търсенето стигнете до засечка и не можете да продължите, не забравяйте, че познавах ума на Уилъкс като всеки от вас. След като обмислих внимателно бележките си, се наложи да надникна и в бъдещето. За мен тази кутия не бе достатъчно сигурна. Не можех да скрия всичко тук. Не се съмнявам, че познавате добре ума на Уилъкс – та това бе делото на живота ни, прав ли съм? Да предвидим следващия му ход. Е, ако се замислите за ума му, за логиката на мисълта му, ще разберете решенията, които взех. А щом приключите, ще осъзнаете, че всъщност кутията не е никаква кутия. Тя е ключ. Запомнете това. Кутията е ключ, а времето е от съществено значение.

Отново излиза от полезрението им. Да не би да има прозорец наблизо? Може би проверява дали някой го следи? Щом се връща, Уолронд продължава:

– Усещам, че са наблизо. Времето ни изтича. Ако слушате това, значи, всичките ни усилия са завършили с провал. –

От гърлото му се изтръгва нещо като смях – а може би ридание? Трудно `u е да определи кое от двете. Гърдите на мъжа се повдигат за миг. – В края на краищата Уилъкс е романтик, не мислите ли? Иска славната му история да издържи на времето. Надявам се все някой да чуе това и да сложи край на историята му. Обещайте ми. – Вдига поглед. За миг образът се разкъсва от смущения, след което се връща. Не че заслужавам обещанието ви, най-малко това на Силва и Отън. Не съм достоен. Много пъти съм нарушавал дадената дума. Вие сте по-добри от мен – казва Уолронд. – Винаги е било така. А Брадуел е взел най-доброто от двама ви. – Той поглежда в камерата, право в Брадуел. – Всъщност – казва Уолронд – какво пък ако от всички ни оцелее само той? За всеки случай ще добавя още няколко думи. Вашите деца – прошепва той. – Господи, как се надявам да надживеят всички ни. Да оцелеят въпреки това, което се задава. И все още да има свят, в който да се борят за оцеляването си.