Чтение онлайн

Ел Капитан се опитва да заеме позиция за стрелба, но си дава сметка, че може би е закъснял, и глиганът ще разкъса Уилда. Бивните му са на косъм от шията `u. Тя ще загине тук, в тази гора, пред очите му. Бе обещал на Преша да я заведе в наблюдателния пост. Но, изглежда, няма да успее.

Ала внезапно глиганът отскача назад, надавйки жаловит писък. На крака му се вижда рана от куршум, от която потича кръв, но не е смъртоносна. За секунди животното замръзва на място.

Уилда е вцепенена от страх. Очите `u са изцъклени, сякаш звярът все още препуска към нея. Ел Капитан се приближава и повдига брадичката `u.

– Успокой се. Всичко свърши.

Белезникавите сови се събират над тях и се спускат надолу. Ригс замахва към птиците и поваля една.

Ел Капитан успява да се добере до фенерчето и пропъжда совите. После прегръща Уилда и я притиска към себе си. След минута насочва фенерчето към глигана: кракът му кърви, но още диша. С каквото и да е улучен, със сигурност е имало приспивателно.

Една от совите напада Хелмут. Ел Капитан не издържа повече. Пуска фенерчето. Ляга по гръб, оставяйки Хелмут да поеме тежестта му, и открива огън по птиците. Част от тях падат на земята сред дъжд от окървавени пера. Останалите се изпокриват сред дърветата.

Сега са обкръжени единствено от мъртвите сови. Лъчът на фенерчето разсича замръзналата земя.

– Какво, по дяволите, улучи глигана? – пита Ел Капитан, останал без дъх.

– Какво, по дяволите? – повтаря Хелмут.

В този миг в светлия кръг, образуван от лъча на фенерчето, с бръмчене се появява черната кутия, сякаш пристъпва в светлината на прожектор.

– Ти ли го направи? – смайва се Ел Капитан.

Лампичките на Финън примигват. Да.

Щом кутията е успяла да стигне дотук, това е добър знак. Ел Капитан поема дълбоко дъх и със задавен от надежда глас, пита:

– Преша и Брадуел живи ли са?

Финън не помръдва. Защото не знае.

Лайда

Телена клетка

Лайда отново прекрачва в рамката на месинговото легло и свива колене към гърдите си – студено е. Не е сигурно дали майките ще дойдат да я вземат. Във всеки случай сега е сама. Била ли е някога сама? Наистина сама? Свободна?

Тя не прилича на заключената в клетка телена птица, която преди време бе направила. Не е толкова крехка. Като стегнат възел е. Каквато е била в самото начало – купчина клетки, подредени така, че да образуват нея, а не някого друг. Нея. И сега не `u се вярва, че е сама тук. Ето в какво се бяха превърнали клетките. В някого, който вече не е момиче, който няма да последва Партридж, поел към стария им живот. В момента тя не прекосява Мъртвите полета, влачейки се подире му. Прекрасното усещане за свобода не може с нищо да се сравни; но се смесва с острата болка от липсата на Партридж. За миг я обзема носталгия по момичето, което е била, преди да каже на Партридж, че не може да тръгне с него. Това момиче също го няма вече. Превърнала се е в друг човек, когото почти не познава. Различна е. Тя вдига лице към небето, защото може, защото то е там. Отново вали сняг. Толкова лек, че не е сигурна дали пада надолу, или се носи нагоре.

Сняг.

Партридж

Предател

Вече няколко часа Партридж и Хейстингс вървят в мълчание. Хейстингс навярно е програмиран да бъде пестелив на думи, да ги използва разумно, внимателно и ясно. Но какво е извинението на Партридж? Просто не му се говори. Представя си лицето на Лайда, изражението `u, когато го бе целунала по бузата. Вече я няма. Вече е далече от него. Беше се сбогувала.

Партридж вижда белия Купол, който се издига на север, неясен образ сред сивите снежинки. Чувства се по-самотен от всякога, страхът го пробожда като с нож.

– Е, Хейстингс – започва Партридж, опитвайки се да се откъсне от мислите си – как са родителите ти? – Подозира, че Хейстингс няма да му отговори.

Но Хейстингс го измерва с остър поглед – сякаш тъкмо си е спомнил, че има родители. Оглежда спокойно хоризонта, все едно не бе чул въпроса.

– Майка ти винаги изпращаше от онези кексчета в кръглите ламаринени кутии, помниш ли? А когато я нямаше наблизо, баща ти разказваше вицове. – Двамата бяха високи и слаби, синът им приличаше на тях. Вицовете на баща му бяха вулгарни, сякаш искаше да се впише сред момчетата – нещо, което желаеше и самият Хейстингс. Ето, че най-сетне е успял, в известен смисъл. Дали е щастлив? Специалните сили изпитват ли чувства – радост например? Родителите му знаят ли, че са изгубили сина си, макар да е още жив?

Партридж иска да разрови паметта на Хейстингс, да пробуди стари, закърнели чувства. Коя част от същността на приятеля му е още тук и коя е безвъзвратно заличена?

– Уийд успя ли да говори с момичето? Онова, на което изпращаше съобщения с лазерната химикалка. Помниш ли? Ти го наричаше тъпак, задето искаше да общува с някакво си глупаво момиче.

– Арвин Уийд е ценен.

Добро начало.

– Ценен ли?

Хейстингс кима.

– Успя ли да се сприятелиш с момичето от танците? Онова, с което си говореше?

Хейстингс се заковава на място. Започва да бърника из механизмите на снаряжението си, като че ли проверява дали работят.

– Значи, Лайда остава тук. Предполагам, че вече си го разбрал. Но още нищо не е приключило между нас.

Хейстингс спира и поглежда Партридж с нещо като съчувствие. Е, все пак някаква емоция.

– Какво според теб ще прави баща ми с мен? Мислил ли си за това?

Хейстингс не отговаря.

Партридж го перва по ръката – малко по-силно, отколкото е искал.

– По дяволите, Хейстингс. Говори с мен. Какво, по дяволите, иска той от мен?

Хейстингс вдига поглед към Купола. Очите му са насълзени. Тръсва глава.

– Какво? По-лошо ли е отпреди?

– Ария Флин – изрича Хейстингс. – Възраст: седемнайсет. Приблизителен ръст: сто и шейсет сантиметра. Приблизително тегло: петдесет и един килограма и осемстотин грама. Цвят на очите: светлокафяв. Медицинско досие: чисто.

– Ария Флин. Така се казваше момичето от танците! Момичетата Флин – тя има и сестра. Сузет.

Хейстингс ускорява крачка.

Партридж се затичва, за да го настигне.

– Щом помниш Ария Флин, значи помниш и времето преди да замина. Нали?

– Тогава светът ни бе съвсем малък – отвръща Хейстингс. – Оказа се, че е много по-голям.

– Да, но е опожарен.

Хейстингс не отговаря.

– Подслушват те, нали? Очите, ушите, бомбата в главата ти?

Хейстингс продължава да върви.

Партридж го сграбчва за ръката – за бицепса, където няма оръжия, а само мускули, нервни окончания и истинска човешка плът. Хейстингс се обръща и го поглежда. – Защо дойде да ме вземеш? – пита Партридж, давайки си сметка, че той не може да му отговори, че вероятно всяка дума се записва, но въпреки това не може да се сдържи. – На моя страна ли си? Мога ли да ти вярвам?

Хейстингс мълчи. Сивкавите снежинки се носят около него. Спомни си снежната сфера на Лайда – разклащаше я с чувството, че е затворена в нея.

– Нещата не се развиха, както очаквах. Всичко се обърка, Хейстингс. Баща ми уби майка ми и брат ми. Седж беше от Специалните сили, също като теб, и имаше бомба в главата. Помниш ли, вечерта преди танците говорихме за тези бомби? Аз твърдях, че не са истински, но ти беше убеден в обратното. Оказа се прав. А сега Седж и майка ми ги няма. Мъртви са. Сега той може да убие и нас.