Чтение онлайн

Пита се дали не са накарали и Лайда да се изкъпе в същия серум. Живее в постоянен страх, че един ден ще заминат за следващото място без нея. Засега винаги ги е придружавала. Опитва се да си представи каква е на допир кожата `u, покрита със същия восък.

На мръсния под стои металната музикална кутийка на майка му, която бе открил в чекмеджето `u в Архива за лични загуби; Брадуел я бе запалил в мазето на месарския магазин. Но все пак се постара Партридж да си я получи обратно. Другото момче се оказва по-сантиментално, отколкото е предполагал, а споменът от родителите, несъмнено докосва чувствителна струна в душата му. Партридж бе избърсал саждите от музикалната кутийка, но така и не успява да отстрани чернилката от механизмите. Тъй като всичките `u части са от метал, кутийката все още работи, макар че мелодията `u вече звучи фалшиво и леко приглушена. Това е единствената вещ, която майките му позволиха да запази – по простата причина, че самите те също са майки. Той взима кутийката, навива я и тя започва да свири – тоновете звънтят във влажното затворено пространство. Майка му му липсва. Липсва му толкова отдавна, че е овладял до съвършенство чувството. Може би тъкмо затова усеща липсата на Лайда с всяка брънка на съществото си. Защото се упражнява от години.

Щом мелодията замира, той свежда поглед към последната начертана карта, напречно сечение на трите най-горни нива на Купола – първо, второ и трето ниво – и трите подземни етажа – първо, второ и трето подниво, където се намира отсекът с огромните електрически генератори. Наземното ниво, известно като нулево, е дом на академията, където Партридж прекарваше по-голямата част от времето си.

Изпитва непреодолим копнеж по живота си в академията. Не може да си обясни защо иска да е отново в стаята на общежитието, да кисне заедно с Хейстнгс, да моли Арвин Уийд за записките му и да стои далече от стадото – група момчета, които го мразят – но е така. Липсват му дори учебните занятия. Замисля се за онзи момент, в който Гласинг, учителят по история, го дръпна в коридора към балната зала. Партридж тъкмо се канеше да открадне ножа. Връщайки се назад, това бе мигът, в който можеше да се откаже и да продължи с добре познатия си живот.

Ала това не се случи. И по стечение на обстоятелствата сега се намира тук, напълно безпомощен.

Иронията е в това, че всемогъщите мускали, най-важното дело в живота на майка му, са у него. Заради тях баща му бе убивал хора, сред които приемния дядо на Преша, първородния си син и жената, която може би обичаше – майка му.

Мускалите му напомнят за нейната мечта – един ден синът `u да стане революционер и водач.

Партридж се приближава до бурканите с туршия на майките и взима третия откъм ъгъла. Под него се открива тясна, дълбока дупка, откъдето се разбягват буболечки. Бръква в дупката и изважда плътно увит вързоп, покрит с влажна пръст. Отнася вързопа на койката и развива скътаните мускали на майка му; към четири от тях са прикрепени спринцовки с пластмасови капачки на иглите. След като фермерската къща изгоря, Брадуел и Ел Капитан ги взеха от бункера на майка му заедно с всичко друго, което би могло да бъде от полза – компютри, радиоапарати, лекарства, провизии, оръжие и амуниции. Решиха да разделят групата на две – Ел Капитан, Хелмут, Брадуел и Преша отидоха в щаб-квартирата; а Лайда, Партридж и Илиа се присъединиха към майките, които осигуряваха добро укритие и въоръжена охрана. В случай че Специалните сили откриеха едната група, останалите щяха да бъдат в безопасност. Брадуел и Ел Капитан прибраха повечето от вещите на майка му, ала Партридж бе скрил мускалите под якето си.

Проверява ги един по един. Всичките са студени на допир. Още пеленаче, майка му го взе със себе си в Япония по настояване на баща му, тъй като японците бяха водеща сила в разработването на биомедицински нанотехнологии за лекуване на причинени от взрив травми и най-вече в създаването на възпроизвеждащи се клетки, които след инжектиране в тялото започват да го лекуват.

Още като съвсем млад бащата на Партридж използваше мозъчни стимуланти – толкова много, че в главата му пламваха възбудени синапси. Сега проявява признаци на ускорена клетъчна дегенерация: паралитично трептене и линеене на кожата, а после отказ на органи и смърт. Ала той не е единственият. Партридж си спомня, че в Купола всички болни, стари или анемични хора светкавично бяха отвеждани в едно отцепено крило на медицинския център. През последните няколко седмици той проумя мрачната истина: ускорената клетъчна дегенерация накрая ще засегне Специалните сили и всички момчета от академията, подложени на мозъчна стимулация, в това число и самия Партридж.

Преди да умре майка му му каза, че ако съдържанието на тези мускали се смеси с друго вещество, приготвяно по формула – вече изчезнала – полученото съединение може да направи обратима ускорената клетъчна дегенерация. Но тогава той бе обзет от силни чувства – не бе виждал майка си от малък – и не разбра напълно смисъла на думите `u. Сега обаче, припомняйки си всичко това, се опитва да се съсредоточи върху трите основни компонента, които могат да направят обратима болестта: съдържанието на мускалите, другата съставка, върху която, по думите `u, някой работел, и формулата за смесването на тези два елемента.

Освен това майка му му показа и списък на хора, живеещи в Купола, които бяха на нейна страна, в това число родителите на Арвин Уийдс, бащата на Олгрин Фърт и дори Дюран Гласингс – част от някаква мрежа в Купола. Когато извеждаха Лайда оттам, за да я използват като примамка за залавянето на Партридж, един от членовете на тази мрежа прошепна в ухото й: „Кажи на лебеда, че ние сме готови.“ А щом Партридж предаде Посланието на майка си, тя прошепна: „Сигнус“ – дума, чието значение все още не разбира.

От нея знаеше, че течността в мускалите съдържа мощно вещество за самовъзпроизводство на клетките. Но също, че серумът е неустойчив, несъвършен и опасен.

Взима един от мускалите и го разглежда на оскъдната светлина. Пита се защо тази течност е толкова неустойчива, несъвършена и опасна. Например какво ще стане, ако влезе в контакт с кожата на някое живо същество? Иска му се да провери. Тази мисъл се е загнездила в ума му и просто не може да се отърси от нея. За начало има нужда от нещо живо, върху което да я изпробва.

Бръмбарите.

Връща се при бурканите и взима нетърпеливо един. Буболечките отново се разбягват, ала Партридж улавя един в шепата си. Тя е с лъскаво гръбче и яркочервена главица с бодливи рогца. Разперва крачка, осеяни с остри шипове. Партридж го държи, но усеща, че насекомото запълзява по пръстите му.

– Съжалявам – прошепва той. – Наистина съжалявам.

После го отнася при шперплата, отваря музикалната кутия на майка си, внимателно го слага в нея и затваря капака. Отвътре се чува драскане. Ще му се Арвин Уийд, геният на академията, да е тук. Господи, как съжалява, че не е внимавал по време на лабораторните упражнения.

Партридж взима една от спринцовките и отстранява капачето. Иглата проблясва на светлината. Дава си сметка, че ще изхаби капка от течността. Само една, казва си той. Една-единствена.

Повдига капака на музикалната кутия. Буболечката се втурва по шперплата, ала Партридж я спира. Докато размахва яростно крачка, изпод крилата `u се подава извита нагоре опашка, разкривайки люшкащо се насам-натам жило. Малките черни очички на буболечката изглеждат влажни. Когато отмества поглед към иглата и започва да натиска буталото, Партридж усеща убождането. Пареща болка полазва по палеца и показалеца му, с които придържа буболечката от двете страни на хитиновата обвивка. Огънят плъзва нагоре по ръката му. Надава вик на изненада, ала не пуска насекомото.

Партридж бързо насочва иглата към него, ала го пуска, тъй като ръката му е вцепенена от болка. Буболечката започва да ситни по шперплата, но от иглата се отцежда капчица гъста течност, която се отронва на задното `u краче, и то се отпуска. Но тя продължава да се влачи напред.

Викът е разтревожил Майка Хестра. Тя почуква на вратата на мазето.

– Какво става там?

– Нищо! – Партридж увива спринцовките с вече подутата си ръка, повдига буркана и мушва вързопа в дупката. А буболечката се шмугва в мрака под шперплата.

Вратата на мазето се отваря с трясък. Силуетът на Майка Хестра се очертава неясно на прага.

– Каква е тази врява? – пита тя.

– Просто една песен, която научих в академията. Тук е дяволски тихо – отвръща, разтривайки пламналата си от болка ръка, но веднага спира. Не иска повече въпроси.

Майка Хестра е доста пълна. Синът `u, петгодишно момченце на име Сайдън, ще остане завинаги прикован към крака `u. Жената е облечена с парчета кожа, зашити едно за друго и скроени по тялото й; малко над бедрото `u е оставена дупка за пъпчивата глава на момчето. Повечето майки са групита, сраснали се с децата си, и Партридж така и не можа да свикне с вида им. По време на Детонациите майките са държали децата в обятията си или приведени над тях са ги пазели от ярките пламъци. Партридж изобщо не може да си представи какво е да бъдеш замразен в това състояние, без никакви изгледи да пораснеш, впримчен завинаги в затвора на майчиното тяло. Лицето на Сайдън е започнало да съзрява. Нима ще остарее така?