Чтение онлайн

– Не е баща ти – отвръща Винти. – А Сигнус. Ние сме Сигнус. Чакаме те отдавна.

Партридж

Долу

По всичко личи, че Винти усеща приближаването на пазача с електромобила доста преди Партридж да чуе нещо. Момчето го избутва в странична алея между два магазина и количката профучава покрай тях. Винти вдига ръка, сякаш му казва: „Чакай, чакай!“ Когато шумът заглъхва, двамата поемат нататък.

Партридж задава въпроси, ала Винти слага показалец на устата си, след което продължават. Опитва отново да пита това-онова шепнешком, но Винти всеки път поклаща глава.

Момчето го отвежда до централната част на Купола, след което прикрива лицето си, пристъпва към асансьорите и натиска най-близкия бутон.

Няколко асансьора идват и си отиват. Вратите им се отварят, ала Винти не помръдва от мястото си. Кабините са празни. Винти натиска бутона отново.

– Като дойде подходящият, свий се ниско долу.

Най-сетне се отваря вратата на един от асансьорите в средата. Винти смушква Партридж.

Вътре заварват едър мъж, който диша хрипливо, придружен от дребна жена. Лактите им са сключени така плътно, сякаш са сраснали един за друг. Лицето на мъжа е пламнало от кашлицата, която раздира гърдите му. Очевидно отиват в медицинския център на нулевото ниво. Винти го избутва в асансьора. Партридж пристъпва неохотно, тъй като го обзема старият страх от възможна зараза – това, от което всички в Купола се боят най-много. Освен това, защо да взимат точно асансьора, в който има хора?

Но Партридж бързо осъзнава, че всичко е постановка. Мъжът негодува престорено срещу отварянето на вратите на това ниво, оплаквайки се на жена си между пристъпите на кашлица, докато в същото време едрото му тяло и дългото палто пречат на камерата да се вдигне към Винти и Партридж.

Толкова са близо един до друг, че Партридж усеща одеколона и медицинския талк на мъжа.

Не спират на първо ниво, предназначено за обикновените хора – с огромни жилищни сгради, училища, центрове за развлечение и пазаруване, сред които е и рехабилитационната клиника за психичноболни пациенти, където бе въдворена Лайда.

Но щом стигат до нулевото ниво, мъжът и жената излизат бавно, прикривайки ловко Винти и Партридж от другите асансьори. Щом двойката свива надясно към медицинския център, Партридж и Винти се спускат наляво към академията.

Академията е наблизо, само на няколко пресечки. Освен нея и медицинския център, на нулевото ниво има ферми и пасища, жилища на работници, различни съоръжения и предприятия за производство на храна, здравни и научни лаборатории, фармацевтични цехове, охранителни централи, а също и зоологическа градина – клетка в клетката. Ако имаш право на достъп до най-отдалечените краища на селскостопанските площи, накрая ще стигнеш до същинската стена на Купола, зад която е външният свят.

В момента академията е в сесия, точно преди коледната ваканция, и затова наоколо е тихо – никаква музика след седем вечерта, приглушени гласове в коридорите, никакъв спорт и игри. При все това мястото му се струва толкова живо, заредено със спомени. Странното е, че още щом поемат по първия коридор, Партридж усеща как старата му същност се връща заедно с миризмата наоколо – на потни буйни тела, на гумени сачми, внесени от покритите с чимове игрища, на препарат за полиране на дърво, с който се лъскат подовете и парапетите, на дразнещ ноздрите почистващ препарат. Той вдъхва дълбоко.

Чувства ли се, сякаш е у дома?

Не, но това място е част от него. В известен смисъл е детството му. Постъпи в академията, когато беше на дванайсет – по-рано от обичайното. На ръст бе колкото Винти Фърт, който сега го превежда през дълъг лабиринт от коридори. Когато се озова за първи път в тези коридори, Партридж бе невинно хлапе, което нощем все още разказваше само на себе си приказката за жената лебед, която бе научило от майка си. А сега...

В коридорите е сумрачно заради оскъдното охранително осветление. Преминават набързо през галерията, по чиито стени са наредени маслените портрети на директорите. Зърва лицето на човека, заемал този пост, когато умря Седж, и който повика Партридж в кабинета си, за да му съобщи тъжната вест. „Всичко е наред, синко. Той няма да ни придружи по пътя към новия рай, но затова пък сега е в божия рай.“ Божият рай – противопоставен на бащиното му творение? Но това беше преди да разбере, че баща му обича да си играе на господ.

Партридж изпитва неустоимо желание да нахлуе в старото си общежитие, да се втурне по коридора, да подскочи и да плесне – по стар навик – знака за изход, закачен за тавана, а после да надникне в стаята на Уийдс и да извика: „Може ли по-късно да погледна записките ти?“, след което да се върне в стаята си, където ще завари Хейстингс да разресва мократа си коса пред огледалото. После ще се тръшне на леглото си и ще убеди Хейстингс да поиграят футбол на двора, въпреки че съквартирантът му току-що е взел душ. Но вече няма смисъл да мисли за тези неща. Всичко е в миналото.

– Винти, къде отиваме?

– Долу – отвръща Винти, като че ли това обяснява нещо.

Минават край учителските кабинети, чиито прозорци са затулени със щори. Партридж зърва с облекчение вратата за кабинета на господин Гласингс с метална табелка с името му. Обзема го надеждата, че Гласингс е още тук.

Винти подминава също и научните лаборатории. Накрая стигат до театъра. Винти отваря една врата, водеща зад кулисите, и се изкачва по късото стълбище. Партридж никога досега не е стъпвал зад кулисите. Не е участвал в представления, хорове или групи. Никога не е печелил награди. За разлика от Лайда, която пееше в хора. Всъщност я забеляза за първи път, когато бе излязла да пее на пролетния концерт. На сцената имаше повече от две дузини момичета, ала тя се открояваше. Когато пееше, накланяше леко глава и притваряше очи, сякаш усещаше музиката със сърцето си. Със спуснати завеси сцената изглежда потискаща и тясна. През фините пролуки между дъските на подиума се процежда оскъдна светлина. Опитва се да си спомни песента, която изпълняваше групата на Лайда. Беше старо парче, в което се пееше за желанието да се сдобиеш с късче от американската мечта. Дали не беше феминистко? Начина, по който момичетата казваха, че искат нещо повече? Никога досега не се бе замислял по този въпрос, но Лайда сигурно се е вълнувала от това. Все още не може да повярва, че не се върна заедно с него. Животът извън Купола я бе променил.

– Оттук – прошепва Винти.

Партридж поема след момчето, което се провира през картонените декори на къща, а после край няколко прожектора.

Винти се навежда и повдига капака на пода. Двамата слизат по стълба, спускаща се под сцената, където явно е въпросното „долу“. Изведнъж Партридж си мисли, че го водят в капан. Бе споменал името на Гласингс пред Айралийн. Дали момичето не го е издало?

По дяволите. Винти бе изтърсил думата Сигнус и Партридж го последва сляпо.

В единия ъгъл на стаята се вижда светлина, обясняваща проблясъците през пролуките на сцената. Макар и абсурдно, Партридж очаква със свито сърце да завари баща си тук, сред купища кашони, сгъваеми столове, масички, кутии с боя и четки, свещници и всевъзможни шапки – жалки останки от дома, който никога не е имал.

Пред себе си вижда две кресла. Едното, обърнато към него, е празно, но в другото, сигурен е, седи някой. Усеща нечие присъствие. Между двете кресла е изправена дървена бъчва. Върху нея е поставена лампа и малък стъклен аквариум с бръмбари. Приличат на буболечката, която Партридж бе махнал от глезена си.

Партридж се оглежда през рамо.

– Винти?

– Всичко е наред – отвръща момчето.

Партридж пристъпва напред с блъскащо в гърдите сърце и сяда незъзмутимо в креслото, сякаш не изпитва никакъв страх.