Чтение онлайн

– Виждаш ли колко съм добър? – подхвърля на Хелмут.

– Колко съм добър – казва брат му.

Тази сутрин Ел Капитан излезе по-рано от обикновено, за да тръгне по следите на електрическите импулси. Притеснява се, че се навъртат все по-близо до щаб-квартирата. Изплъзват му се. Но сега е сигурен, че усеща нещо. Макар да не може да ги разчете, долавя, когато импулсите се предават на по-висока честота, а това означава, че някой изпраща съобщение, а останалите отговарят.

Той загъва остатъците от сандвича в хартията, прибира ги в раницата и поема към импулсите. Забелязва следи в снега, като всяка стъпка е пресечена с коловоз. Съзира фигури далече напред. Тръгва подире им на подобаващо разстояние.

Достига до една просека и спира. Неколцина от Специалните сили са се скупчили. Изглеждат красиви и силни – почти царствени. Някои са едри, други – жилави. Изглежда, студът не им влияе – сигурно фината втора кожа, в която са обвити, е изработена така, че да ги предпазва. Имат изключително обоняние. Един вдига глава и надушва Ел Капитан и Хелмут; ноздрите му се разширяват, а когато погледите им се срещат, Ел Капитан застива на място, но без да се вцепенява. Не иска да изглежда изплашен.

През последните няколко седмици стига до заключението, че индивидите от новата група не са така енергични като онези, с които двамата с Хелмут се бяха сражавали в гората рамо до рамо с Брадуел и Лайда. Изглеждат някак недооформени, сякаш промените в телата им са били ускорени. Не притежават нужната ловкост. Случва се дори да залитнат. Очевидно не се чувстват удобно с вградените в ръцете им оръжия. А когато се скупчват по този начин, изглежда, се нуждаят един от друг, от близостта си – също като хората.

Останалите трима насочват поглед към Ел Капитан и Хелмут, известени по невидим начин от първия. Въпреки че могат да говорят, не казват нищо. Сякаш приемат присъствието му като част от околната среда, подобно на пронизителните крясъци на птица с деформирани крила и метален клюн или на напомнящото плач на дете скимтене на животно, попаднало в някой от капаните на Ел Капитан. Не търсят него. Не затова са тук. Търсят Партридж – сигурен е в това. И Ел Капитан се страхува, че ще проявят интерес и към Преша, която е кръвно свързана с брат си и може да се окаже полезна за Купола – най-вече, за да отведе Партридж там.

Ел Капитан иска да говори с тях. Знае, че са програмирани да бъдат лоялни към Купола, но в схватката край бункера един от тях бе изменил на господарите си и това беше Седж, братът на Партридж. Все пак са човешки същества, макар на най-ниското възможно ниво. Достатъчно е да направи връзка с тях. Отдавна чака подходящ момент за това.

Ел Капитан напуска прикритието зад дърветата и коленичи в снега, усещайки студа и влагата през панталоните си. Той вдига умолително ръце. После свежда глава в знак на смирение.

Долавя заглъхващия шум от стъпки и пропукването на сухи клонки. Щом вдига поглед, тях вече ги няма.

Отпуска се на пети.

– По дяволите.

– По дяволите – отронва Хелмут.

– Не говори така – скастря го Ел Капитан. – Това е лош навик.

Става. Долавя шум зад себе си. Притегля бавно пушката към гърдите си. Обръща се.

Насред пътеката, на не повече от двайсет стъпки, стои самотен войник от Специалнте сили. Ел Капитан не го е виждал досега. Явно не изпраща нискочестотни импулси, с които да привлече вниманието на останалите Специални сили в района. Интересно. Може би иска да скрие местоположението си от другите.

На ръст е висок и е най-слабият войник, когото Ел Капитан е виждал. Всъщност лицето му още не е изгубило човешкото си излъчване – и това личи не само в очите, защото Специалните сили винаги запазват човешкия израз в очите си, а също и в деликатната извивка на челюстта, в малкото носле и ноздри. Раменете и бедрата му изглеждат силни, но не така обемисти. В предмишниците му са вградени две смазани до блясък оръжия – все още неизползвани.

Този войник е съвсем ново попълнение.

Следи предпазливо Ел Капитан с поглед.

Ел Капитан вдига бавно ръце и казва:

– Слушай, няма защо да бързаме, така че спокойно.

– Спокойно – повтаря Хелмут и продължава нервно да дялка зад гърба на брат си.

– Какво искаш? – пита Ел Капитан.

Съществото надига глава и подушва въздуха.

– Гладен ли си? Ако знаех, че ще те срещна, щях да взема повече храна.

Съществото поклаща глава. Сетне се навежда и започва да разчиства мъртвите листа от пътеката, разкривайки голата пепелява пръст. После се изправя и вдига единия си крак. От върха на ботуша му изскача масивен нож. Ел Капитан трепва в очакване да бъде изкормен, но тогава съществото забива ножа в пръстта, след което вирва брадичка, поглежда към гората и започва да дълбае някаква дума в твърдата земя. Ел Капитан е сигурен, че съществото има бръмбари в очите и ушите си – също като Преша преди време. Така че познава добре тази игра. Войникът иска да му каже нещо, без да бъде записано.

Точно под думата издълбава някакъв символ. Ала Ел Капитан е твърде далече, за да го прочете. Освен това написаното е наопаки.

Съществото отстъпва назад и с няколко скока се оттегля в гората, след което се изстрелва нагоре, обхващайки с ръце дънера на едно дърво без корона и с проядена от насекомите кора.

Ел Капитан пристъпва предпазливо напред. Вдига поглед към съществото, което продължава да се взира в гората. Ел Капитан заобикаля думата и я прочита – „ХЕЙСТИНГС“. Да не би да е име? Или пък място? В съзнанието му изплува думата „битка“. Може би името Хейстингс е свързано с някоя война? Ел Капитан е достатъчно съобразителен, за да не изрече думата на глас. Приковава очи в символа. Представлява кръст. Като онзи, с който завършваше Посланието на Купола, написано на малки листчета, които заваляха от небето точно след Детонациите. Кръст, пресечен в центъра с кръг.

– Нямам представа какво иска от мен – казва Ел Капитан на Хелмут.

Войникът скача от дървото и хуква. Ала после спира.

– Иска да тръгнем след него – казва Ел Капитан.

– След него – повтаря Хелмут.

Ел Капитан кима и почти два километра следва с бърза крачка войника през гората. Накрая стигат до просека, от която се открива изглед към града или по-скоро към онова, което е останало от него. От тази височина ясно се виждат пораженията – руините, черните пазари, опустошените конструкции на сградите, гъстата мрежа от алеи и безименни улици. Ел Капитан остава без дъх. Пулсът на брат му също е ускорен, което вероятно се дължи на силата, с която сърцето му изпомпва кръвта.

– По дяволите – измърморва Ел Капитан. – Защо ме доведе тук?

– Доведе тук – повтаря Хелмут.

Оттук се вижда белият овал на Купола, очертан на хълма в далечината, и кръста, проблясващ на фона на пепелявото небе.

– Да не би да смята, че не знам откъде е дошъл? – Разтрива очи с кокалчетата на ръцете си.

– Откъде е дошъл – казва Хелмут и посочва отвъд запустелите полета, опасващи Купола, група хора, които влачат дървени трупи и ги подреждат на замръзналата земя.

– Някакви безумци, които се опитват да строят нещо пред Купола.

– Пред Купола – повтаря Хелмут.

Но защо там? Това ли искаше да му покаже войникът? И с каква цел? Ел Капитан наблюдава как се движат хората. Изглеждат организирани и в стройни редици пренасят разни неща като усърдни мравки.

– Това не ми харесва – казва той. – Имам чувството, че искат да запалят огън.

– Огън – отронва Хелмут.

Ел Капитан поглежда Купола.

– Но с каква цел, по дяволите?

Преша