Чтение онлайн

– Какво има, Преша?

Усеща, че гърдите `u ще се пръснат. Вятърът завихря всичко около тях, посипвайки ги с пясък и прах. Тя го сграбчва за ръкава. Неочаквано се разнася музика – звънливите ноти на жизнерадостна мелодия, отекваща гръмко от прастарите високоговорители, създаващи силна микрофония. Изтъркано парче.

– Като камионите за сладолед – отбелязва Брадуел, но Преша няма представа за какво говори. Разнасяли са сладоледа с камиони, от които е звучала музика?

Хейстингс се опитва да надигне глава.

– Не ставай – спира го Брадуел.

Пясъчните създания са чували и преди тази песен. Лицата им са изкривени, примигват неспокойно. Явно свързват мелодията с нещо ужасно. Поглеждат към небето. Затискат ушите си с ръце. Падат на колене, свели ниско глави. Някои от тях започват да стенат жалостиво.

И тогава нещо изсвистява във въздуха. Едно пясъчно създание отмята главата си рязко назад. То надава вик и когато изправя глава, започва да дере с нокти окото си. От раната потича кръв, която се просмуква в покритото с пръст лице на съществото. Втори куршум прелита край Брадуел. Той кара Преша да залегне до Хейстингс и я прикрива с тялото си. Ел Капитан и Хелмут също се снишават.

Пясъчните създания си проправят път в земните недра. Въпреки че са мудни, Преша забелязва, че са обзети от паника. Над тях се сипят куршуми. Един отскача и се търкулва към Преша – малко, твърдо топче. Тя го взима в ръка.

– Това е Би-Би патрон.

– Какво означава Би-Би?

Всички отправят взор към увеселителния парк. Там някъде трябва да са нападателите.

– Откъде стрелят? – недоумява Брадуел.

В същия миг коршум пронизва слепоочието на едно пясъчно създание. Очите на съществото застиват. От гърлото му се надига гъргорещ звук и то рухва безжизнено на земята.

Преша впива очи във високото трасе на скоростното влакче.

– Които да са те, ясно е, че ни защитават.

Докато музиката звучи, пясъчните създания потъват едно по едно в земните недра. Накрая остават само няколко очи, които примигват и също изчезват.

По протежение на оградата около увеселителния парк, стърчат метални колове, които вероятно са забити надълбоко, тъй като пясъчните създания се придвижват и под земята. Оттук Преша вижда пластмасовата глава на клоуна и пукнатината на плешивото му теме, което сякаш всеки миг ще се разцепи и нещо неочаквано ще изскочи отвътре. Устата на клоуна представлява яркочервена дъга, а носът – червена топка, очите обаче са издълбани. Преша има чувството, че ги наблюдава.

Недалече от главата на Лудия Джон се вижда висок стълб. Нащърбен и огънат по средата, стълбът все още е прав. На върха му са закрепени два високоговорителя, които отдалече приличат на метални лилии. Тъкмо от тях идва музиката.

– Кой е там?

Брадуел се взира през телената ограда.

Ел Капитан и Хелмут също стават и се приближават до оградата, само Преша остава до Хейстингс.

– Пясъчните създания отидоха ли си? – пита Хейстингс.

– Засега.

Преша се чувства като замаяна. Във въздуха се носи бавното, протяжно звънтене на мелодията. Вятърът е все така силен, а въздухът – студен.

– Хората там ни спасиха – казва Преша. – Но все още се нуждаем от помощта им. Трябва да приберем Хейстингс на сигурно място.

– Може да ме оставите тук – отвръща Хейстингс. – Аз само ще ви забавя.

– Изключено – отсича Брадуел. – Ти ми спаси живота. Никога няма да забравя.

– Скоро ще се стъмни – казва Преша. – И след като колата издъхна...

– Не е издъхнала – възразява Ел Капитан. – Само... си отдъхва.

– Отдъхва – повтаря Хелмут.

– Добре, при положение че колата е издъхнала, ще бъдем като живи мишени.

– Преша е права – казва Брадуел. – Трябва да разберем кои са хората в увеселителния парк. Имаме нужда от помощта им.

Преша зърва на земята окървавена стрела – същата, която раненото пясъчно създание бе извадило от окото си. Тя пристъпва към нея и я побутва с крак. Краят `u е залепен с тиксо.

– Погледнете – казва тя.

Ел Капитан се приближава.

– Тиксо? Мили боже. Откога не съм виждал тиксо.

Преша се отправя към телената ограда. Оглежда малките четвъртити бараки, представяйки си, че някога са били стрелбища, където можеш да спечелиш златна рибка в найлонов плик, с каквато дядо `u се бе сдобил като малък на италианския фестивал. Беше `u разказал как е хвърлял стрелички по балони, закачени на коркова дъска.

Една сянка се плъзва между бараките. Преша тръгва бързо покрай оградата с надеждата да я зърне отново. И шансът `u се усмихва.

Оказва се момиче с дълга и рошава златиста коса. Лявата `u ръка е обезобразена, стопила се до чуканче точно под лакътя.

Това е Фандра.

След толкова време Преша разбира, че приятелката `u е жива. Сякаш току-що си е върнала отдавна изгубена частица от себе си – пред очите `u изниква порутената бръснарница, Фридъл в люлеещия се кафез и дядо `u с ампутиран крак и заседнал на гърлото му вентилатор. Двете с Фандра обичаха да си правят къщичка, разпъвайки одеяла между стола и масата. Изведнъж Преша осъзнава, че тази къщичка, плод на детското им въображение, е най-сигурният и истински дом, който е имала.

– Фандра! – възкликва тя.

Фандра се спуска към телената ограда и се хваща за нея с една ръка. Облечена е с дълга пола, маратонки и зелено непромокаемо яке с отчасти разтопена яка. Преша улавя Фандра за здравата ръка и двете сплитат пръсти през телената мрежа.

– Наистина си ти! – възкликва Преша, замаяна от щастие.

– Преша! Как се озова тук?

– Фандра? – обажда се Брадуел. – Фандра? Ти ли си?

Фандра хвърля поглед над рамото на Преша и се усмихва широко.

– Здравей, Брадуел.

Брадуел стърчи на мястото си, натъртен и прашен, занемял от изненада.

– Мислех, че... вината беше моя... – Той пристъпва няколко крачки напред, но някак предпазливо, сякаш тя е видение.

– Брадуел, не само аз успях да се измъкна – казва Фандра. – Нелегалната мрежа... ние успяхме! Просто нямаше как да изпратим съобщение.

По лицето на Брадуел, почерняло от пепелта, потичат сълзи.

– Ти си част от новата история – казва му тя.

– От новата история ли? – повтаря той.

Няколко глави щръкват зад навесите, малкото влакче, дремещо на елипсовидните релси, и преобърнатата платформа на една въртележка.

– Фенъли? – отронва Брадуел, препъвайки се към оградата. – Стантън? Това вие ли сте?

– Да, сър!

– Не мога да повярвам. Верден, всички сте успели! – възкликва Брадуел. – Бях сигурен, че сте мъртви. Бях сигурен, че вината е моя.

– Само че ние сме тук – отвръща Фандра. – И сме живи благодарение на теб.

Партридж