Чтение онлайн

Тленна плът

Момчетата от академията са вече будни. Слушат тихичко радиоапаратите си зад затворените врати на стаите си. Партридж знае всички песни от разрешения списък. В тази става дума за плажа, което му се струва жестоко, тъй като може вече да не видят плажа.

– Къде отиваме? – обръща се Партридж към Айралийн.

Тя хвърля поглед към охранителя, вероятно за да поиска разрешение да му каже.

Охранителят кима. По-рано Айралийн го бе представила на Партридж. Името му е Бекли.

– Баща ти е готов да се срещне с теб – казва тя.

– Наистина ли? – отвръща Партридж, усещайки как стомахът му се свива. – Малко ценно време със стареца. Къде е той?

Айралийн отново поглежда към Бекли.

– В кабинета си – отвръща охранителят.

Кабинетът се намира в медицинския център, където Партридж беше измъчван. Няма никакво желание да се връща там.

Една врата в дъното на коридора се отваря рязко. Излизат няколко момчета. На възраст са по-малки от Партридж и той познава по име само двама от тях – Уилкокс Бренър и Фоли Банкс. Момчетата зърват първо охранителя, а после забелязват Партридж и Айралийн. Веднага го познават. Всички го познават. Само че реагират различно отпреди. Трудно му е да определи какво изпитват – страх, вълнение или просто тревога.

Изглежда, знаят и коя е Айралийн. Тя им кимва някак царствено.

– Партридж! Здравей! – надава вик едно от момчетата, сякаш е негов фен. Бекли веднага излиза напред и застава пред Партридж, като че ли хлапето се кани да го нападне.

Останалите го смушкват, мърморейки:

– Млъквай.

Очевидно бяха скалъпили някаква история за него и я бяха разказали на всички. Партридж съжалява, че не се бе сетил да попита Гласингс.

Момчетата свиват зад ъгъла и той се обръща към Бекли:

– Какво са им разказали за мен?

– Историята ти беше предоставена на пресата – отвръща Бекли. Тук има само един вестник, „Новини“. – Разбира се, леко цензурирана.

– Нима наричате тази пропаганда вестник? В него има само изявления на Купола и светска хроника.

– Е, попадаш в светската хроника – отвръща Бекли.

Охранителят отваря една от тежките врати към двора. Айралийн поглъща с очи изкуствените дървета и четвъртитите храсти, сякаш не може да се насити на гледката като затворник със смъртна присъда, получил отсрочка.

– Какво писаха за мен? – прошепва `u Партридж.

Тя повдига брадичка, вперила поглед напред, без да му обръща внимание.

– Бекли, няма ли да ни вземат с кола?

– Наредено ми е да пътуваме с влакчето.

– Но то ще е пълно с хора по това време на деня – отвръща нервно Айралийн.

– Така е – съгласява се Бекли.

– Не искам всички да ме зяпат – измърморва тя под нос.

– Защо ще те зяпат? Айралийн, защо не ми кажеш какво пишеше във вестника?

– Не помниш ли? – пита го тя притеснено.

– Как да помня нещо, което не се е случило? – отвръща Партридж. – Бекли, защо не ми разкажеш? – Поемат по каменната пътека към училищните сгради, от чийто подземен етаж се излиза на еднорелсовия път. Бекли отваря широката врата.

– Двамата с Айралий сте се запознали по време на танци и сте се влюбили. Ти си започнал да се перчиш пред нея, станала е злополука и си изпаднал в кома. А тя през цялото време е била до теб. С безкрайна преданост. Говори се, че сте тайно сгодени.

– Какво? Значи, изобщо не съм бягал?

– Не.

– Не съм рискувал живота си, не съм намерил майка си, не съм гледал, докато брат ми умира, нито пък...

– Тихо! – изсъсква Айралийн. Училищната сграда е празна, тъй като е събота. Притихналите коридори отекват от стъпките им и от приглушения глас на Айралийн. – Баща ти ми разказа за онова момиче, което те е накарало да избягаш, за да докажеш любовта си към нея.

– За Лайда ли става дума? – Явно баща му я бе нарочил за изкупителна жертва.

– Да. – Айралийн се дразни дори от споменаването на името `u. Разкопчава чантичката си и изважда кърпичка, с която покрива носа си.

– Това ли е тайната история, която ти е пробутал баща ми?

Тя не отговаря.

– Е, в това няма нищо вярно.

– После, разбира се, си съжалил – отвръща Айралийн. – Навън си бил нещастен и съсипан, едва не са те убили заради нея! – Тя поглежда бегло към отливката на пръста му. – Но баща ти се е смилил над теб. Много хора са рискували живота си, за да те спасят!

Партридж не може да прецени дали Айралийн е убедена в нещата, които говори.

– Айралийн, не е възможно да си повярвала на всичко това.

– Прояви поне малко благодарност – изрича Бекли с обвинителна нотка в гласа. – Братовчед ми е в Специалните сили заради този инцидент.

– Инцидент ли?

– Секретната операция по твоето спасяване и издирването на горките нещастници, които живеят в ужасни условия – обяснява Айралийн. – Специалните сили бяха свикани незабавно, за да помогнат на тези изгубени души.

Поемат надолу по стълбите.

– Специалните сили бяха изпратени да ме заловят. А знаехте ли, че по нареждане на баща ми навън бяха изпратени паяци роботи, които взривяваха горките изгубени души, докато се предам?

Айралийн спира на стълбищната площадка.

– Стига, Партридж. – Тя стиска ръката му и додава: – Не говори такива неща. – Изглежда искрена. В погледа `u се долавя молба.

– Айралийн, защо си толкова разстроена? Защото знаеш, че казвам истината, или защото смяташ, че трябва да се примиря с лъжата? Само че коя лъжа, Айралийн? Коя от всичките?

Айралийн не отговаря.

– Не смей никога повече да говориш така за Лайда – предупреждава я Партридж.

Айралийн незабавно отдръпва ръката си. Стълбите се огласят от грохота на пристигащото влакче. Тримата ускоряват крачка, излизайки на релсите в мига, в който то спира.

Тя притиска кърпичката още по-плътно към носа си.

– Не мога да понасям миризмата на това място. Ами ти, Бекли?

– Каква миризма? – пита Партридж.

Тя поглежда към него, наклонила глава на една страна.

– Не я ли усещаш?

Вратите се отварят с плъзгане.

– Нищо не усещам.

Влизат. Вагонът е пълен с хора, които бъбрят оживено. Ала щом ги виждат, зяпват от изненада и разговорите секват. Една майка и двете `u деца скачат от местата си, предлагайки им да седнат.