Чтение онлайн

– Трябва ми още информация за Ирландия и за Нюгрейндж. Разкажи ми каквото знаеш.

Финън я залива със смайващо количество информация – история на войните, топография, метеорологични данни, геология и дори кратък преглед на ирландската митология, поезия и народно творчество. Въздухът около нея е грейнал в светлина, сякаш е запален лагерен огън.

Накрая Финън стига до същината на въпроса, историята на Нюгрейндж, който се оказва по-стар от Стоунхендж и от пирамидите – дело на високоразвита древна култура. В гробницата има проход, прокопан на шейсет стъпки във вътрешността на могилата. Веднъж годишно, по време на зимното слънцестоене, слънчевата светлина прониква в прохода, достигайки до сърцето на могилата през специален отвор, наречен капандура, точно над входа. В днешно време явлението настъпва четири минути след изгрева на слънцето, но преди пет хиляди години се е наблюдавало при изгрев слънце.

Тази информация я кара да се замисли. Преша казва на Финън да `u разкаже повече за зимното слънцестоене – най-краткия ден и най-дългата нощ в годината.

– Тази година кога ще бъде? – пита тя.

– На двайсет и първи декември – отвръща Финън със своя леко металически глас. – Слънцето ще изгрее в осем и трийсет и една сутринта.

– Защо са били толкова обсебени от зимното слънцестоене?

Финън отваря нова страница, където се споменава, че според някои изследователи мястото представлява погребална могила, докато други го смятат за светилище на свързан с астрологията религиозен култ.

– Което отново ни отвежда при Сигнус – прошепва Преша. – Съзвездието. – Изведнъж я обзема странно усещане. Гърдите `u се свиват от остра болка и тя остава без дъх. Сякаш тялото `u е осъзнало нещо, което мозъкът `u още не е проумял. – Свързан с астрологията религиозен култ. Изгрев слънце. Двайсет и първи декември. Осем и трийсет и една сутринта.

– Колко време остава светлината в камерата? – обръща се тя към Финън.

– Седемнайсет минути – отвръща той.

– И осветява пода, нали? Пода на камерата?

Финън примигва, сякаш потвърждава фактите.

Преша грабва кутията и се спуска към подлеза.

– Брадуел! Кап! Хелмут! Събудете се! – вика тя.

Брадуел се повдига на лакът.

– Какво има?

Ел Капитан, който спи до него, също се обажда:

– Какво по дяволите...?

– По дяволите! – възкликва уплашено Хелмут.

– Уолронд – изрича Преша. – Помниш ли какво каза той?

– Какво каза ли? Може ли малко контекст? – Брадуел разтърква очи с прекрасните си ръце – ръцете, които прегръщаха тялото `u, ръцете, които обожава.

– В Посланието Уолронд спомена: „Времето е от съществено значение.“ Помниш ли? А ти се чудеше защо го казва.

Брадуел сяда.

– Да. Защото времето е било от значение, докато все още са имали шанс да попречат на Уилъкс да взриви света – но не и сега.

– За какво става дума? – недоумява Ел Капитан.

– Докато правих проучване за Нюгрейндж, установих, че там времето има значение само веднъж годишно – обяснява Преша. – В точно определен ден и час. – После им разказва за гробницата, за прохода и за светлината, озаряваща вътрешната камера. – Само за седемнайсет минути.

– Мислиш ли, че Уолронд може да е скрил формулата там? – пита Ел Капитан.

– Ако Уолронд е знаел, че има шанс Уилъкс да пощади купола в Нюгрейндж, може наистина да я е скрил там и това да е указание за местоположението `u – казва Брадуел. – Хиксът обозначава точното място.

– Трябва да стигнем дотам – казва Преша. – Да си съберем багажа и да тръгваме. До двайсет и първи декември има само три дни. Имаме нужда от тези седемнайсет минути.

– Кутията е ключ – казва Брадуел.

– Ключ – повтаря Хелмут. – Ключ.

Местността е открита и ветровита, обвита в мъгла от прах и пепел. Слънцето се подава на хоризонта. Финън, който има координатите на Хейстингс, е начертал маршрут. Тук-там се надигат пясъчни създания. Тримата се редуват да стрелят по тях – обикновено един изстрел е напълно достатъчен. Освен в тези моменти всички са притихнали.

Брадуел хвърля поглед към Преша. Иска `u се да вярва, че случилото се между тях е тайна, само че Ел Капитан е доста подозрителен. Дали не ги е видял да се целуват?

Ел Капитан нарушава мълчанието.

– Преша, това ми прилича на пулсиращите татуировки на гърдите на майка ти. Оцелелите в увеселителния парк са доказателство, че и на други места има такива общности, може би по цял свят. Като всяка от тях е в неведение за съществуването на останалите.

– Така е – отвръща Преша, замисляйки се за баща си.

– Възможно е – обажда се и Брадуел. – Но не бива да се надяваме прекалено много.

– Щом е възможно хората да са оцелели – започва Преша – значи е възможно някои от тези общности да процъфтяват.

– На теория да – съгласява се Ел Капитан.

Хелмут кимва замислен.

– Точно сега няма смисъл от теории. – В същия миг Брадуел замръзва на място. – Вижте, всички сме обсебени от една и съща мисъл, не е ли така?

Ел Капитан и Преша спират.

– И коя е тя? – пита Ел Капитан.

– Колкото и да се стараем да сме оптимисти, всички се страхуваме, че може да се провалим. Не е изключено да загинем по време на пътуването.

– Не можем да си позволим да мислим по този начин – казва Преша.

– Но не можем да си позволим и обратното – възразява Брадуел.

Тя свежда поглед към главата на куклата, чиито клепачи, почернели от пепелта, потрепват на вятъра. Да се влюбиш, е също толкова опасно, колкото и да бъдеш оптимист. Това ли искаше да каже той? Беше му признала, че се влюбва в него, а той `u бе отвърнал, че взаимно си помагат да се превърнат в хората, които трябва да бъдат. Дали сега не се отрича от думите си?

– Какво ще кажете да млъкнем и да продължим нататък – обажда се Ел Капитан. – Няма какво да му мислим, достатъчно е да вървим напред.

– Няма да му мислим – изрича Хелмут.

– Както кажеш – отвръща Брадуел.

Теренът да става хълмист, тук-там се виждат нискорасли борове и силуетите на оголени дървета. Следват извивките на шосето, чийто асфалт е превърнат от Детонациите в ситен чакъл. По някои късове още личи осовата линия.

Стигат до река. На горе по течението се вижда рухнал язовир. Язовирната стена е непокътната, макар и покрита с пукнатини и процепи, един които криволичи до издълбан в средата `u отвор, откъдето извира водата. Отдолу реката потича отново, бурна и пенлива и Преша си спомня как едва не се удави, спомня си ледения ужас, който бе изпитала, прикована на дъното.