Чтение онлайн

Айралийн стиска здраво ръката му, сякаш се бои от пеперудите.

– Чудя се дали баща ми ще иска да прекараме заедно празниците. Дали пък няма да се сближим, докато ме подготвя за новото ми бъдеще? – казва Партридж не без доза сарказъм.

Една яркосиня пеперуда кацва на рамото му.

– Виж колко е красива и съвършена! – възкликва Айралийн.

Пеперудата наистина е прекрасна. Партридж поглежда черните кадифени ивици на крилата `u. После плъзва поглед към Айралийн – искрящо зелени очи, съвършени черти и лъскава коса.

– Може би баща ми ме е заобичал – казва, докато пеперудите кръжат около тях.

Айралийн го прегръща през кръста.

– Предполагам, че му е било трудно да показва любовта си след понесените загуби.

– Имаш предвид майка ми и Седж, който се самоуби. – Не може да си обясни защо го казва направо. Вероятно иска да я изпита.

– Това е много тъжно – отвръща тя, – но не бива да говорим за тях. Миналото си е минало!

Партридж изпитва нуждата да защити майка си и Седж, сякаш животът им е бил омаловажен. Изведнъж го обзема гняв. Отблъсква ръката на Айралийн.

– Не говори така.

– Как?

– Не говори за тях по този начин. Миналото не е само минало. – Отдръпва се настрана.

– Сега, когато сме сгодени, имаме надежда за ново начало. Ето какво можем да дадем на баща ти, а също и един на друг.

– Тук нещо не е наред – казва той, разтривайки слепоочията си.

– Какво имаш предвид? – Тя се приближава до него, ала той отстъпва назад.

– Не знам – отвръща той, свил ръката си в юмрук. – Нещо с тялото ми – добавя той, взирайки се в себе си.

– Какво точно?

Явно не е бил дълго на легло. Мускулите му никога не са били по-силни. Освен това няма доверие на Айралийн, въпреки че долавя в нея искреност и невинност.

– Партридж, кажи ми какво има?

– Нищо. Няма нищо – отвръща той.

Над тях се включва пръскачка.

Партридж мисли за кръв. Ефирен воал от кръв, който се загнездва в съзнанието му. Пеперудите летят като обезумели наоколо. Озърта се през рамо към Айралийн, но вижда само части от роклята, от косата `u, сякаш крилата са насекли образа `u на късчета.

Разчистени са дори коридорите, свързващи заграждението на пеперудите с аквариума. Двамата минават през стъклен тунел, отстрани и отгоре плуват риби. Медузата се издува и се плъзга леко напред, издува се и се плъзга. Айралийн притиска ръка към стъклото.

– Жалко, че нямам фотоапарат – казва тя. – Щях да я снимам.

– Сигурно имаш десетки снимки тук като малка. Не са много местата в Купола, където да се направят незабравими детски снимки.

– Разбира се. – Тя го хваща за ръка.

Известно време вървят в мълчание. Долавят шум далече напред, нечии бързи стъпки.

Бекли вдига ръка, давайки им знак да спрат. Той минава напред и поема към скритата част на коридора.

– Кой е там? – пита високо охранителят.

– Аз съм! Изгубих се на път за тоалетната! – От завоя изниква Гласингс. Лицето му е зачервено, като че ли е тичал.

– Ще ви помоля да се върнете оттам, откъдето сте дошли – отсича Бекли с нетърпящ възражение тон.

– Почакай! – надава вик Партридж и се спуска към Гласингс, но забавя крачка, защото главата му мъчително пулсира. – Гласингс! – казва той и протяга ръка.

Учителят разтърсва енергично ръката му.

– Партридж!

Айралийн пристъпва между тях.

– Сега не можем да говорим! – отсича тя. – Партридж не е в състояние да приема посетители. Имунната му система е прекалено слаба! Нали така, Бекли?

Бекли слага ръка на гърдите на Гласингс.

– Сър, трябва незабавно да се върнете обратно.

– Не, не – протестира Партридж. – Това е Гласингс. – Айралийн го дърпа за ръката. – Пусни ме! – казва `u той. – Бекли, остави го намира! Та това е учителят ми по история на света, по дяволите!

Бекли не му обръща внимание. Вади пистолет и макар да го държи надолу, изрича заплашително:

– Гласингс, искам да се върнеш обратно.

– Недей така – казва Гласингс.

– Бекли, какво те прихваща?

– Всичко е наред – обажда се Гласингс. – Исках само да поздравя Партридж. Не съм го виждал, откакто се върна.

– Откакто съм се върнал? – пита учудено Партридж.

– Затваряй си устата! – вика Бекли и вдига оръжието.

– По дяволите, Бекли! – кресва Партридж. – Разкарай това нещо!

Гласингс мълчи. Поема бавно заднишком с вдигнати ръце.

– Тръгвай, Партридж – казва Бекли – и всичко ще е наред.

Гласингс кимва на Партридж. Говори сериозно – сякаш го предупреждава. – „Прави каквото ти казва.“

– Хайде – подканя го Айралийн.

Поемат обратно по коридора. Щом свиват зад ъгъла, той издърпва ръката си.

– Тихо.

Не се чува изстрел. Нито движение. Никакъв шум.

След минута-две Бекли се връща при тях, сякаш нищо не се е случило.

– Да вървим – промърморва той и тръгва напред.

Партридж го настига.

– Какво, по дяволите, беше това?

– Заповед. Никакви контакти с други хора освен с Айралийн. Точка по въпроса.

– Гласингс е мой учител, а ти извади пистолет срещу него!

– Нищо лично. Просто заповед. – Той продължава да върви с изпънати рамене и безизразно лице.

Партридж не знае какво да каже.

– Заповеди – обръща се той към Айралийн – това е всичко! – Тя се опитва да го докосне, но Партридж я отблъсква. От ярост не е в състояние дори да говори.

Щом стигат до малкия воден театър, той сяда най-отзад и вперва поглед в стената от подсилено стъкло. А от другата страна белугите, прекрасни и силни, порят водата с масивните си опашки.

Айралийн сяда до него. Той усеща погледа `u, но стои като закован.

– Защо, по дяволите, баща ми е наредил да не говоря с никого освен с теб? – пита Партридж и наблюдава Бекли крадешком.

– От съображения за сигурност. За твое добро.

– Стига, Айралийн. Нещо не е наред. Сигурен съм в това.