Чтение онлайн

– Разбира се, че не е наред! Отскоро си се върнал към живота си. Това е голям шок, Партридж.

– Какво имаше предвид Гласингс? Спомена, че не ме е виждал, откакто съм се върнал? Откъде обаче?

– Не знам! – отвръща Айралийн и вдига рамене. – Може би от прага на смъртта. Поне така ми се струва. Беше в кома, но се върна при нас.

– Не мисля. Май имаше предвид нещо друго.

– Ще попитам доктора дали заради загубата на паметта си толкова подозрителен. Най-вероятно е от това.

– Така ли мислиш?

– Мога да се обзаложа.

Белугите се плъзват наблизо, две от тях плуват една до друга. Партридж се чувства изморен. Разтрива очи и се втренчва във водата.

–Айралийн защо правим всичко това?

– За да си върнем изгубеното – отвръща тя. – Влюбихме се. Не мога да пожертвам онова, което имахме. Ако не възстановим спомените, няма да го понеса.

Партридж не вярва, че момиче като Айралийн наистина го обича. Тя изглежда толкова нормална и съвършена, а той никога не е бил нормален и нито пък свършен. Струва му се жестоко, че не помни какво се е случило. Докъде е стигнала близостта им? Деликатен въпрос. Няма смелост да попита. Ами ако са били като женени, а той не си спомня? Иска да узнае истината, но се страхува, защото колкото и привлекателна да е, той не чувства нищо към нея. Познава я, но му е някак чужда. И това е най-странното. Двамата са близки и в същото време непознати.

– Трябва да възстановим спомените си или да ги създадем наново, така ли? – пита той.

– Какво значение има?

– Смяташ ли, че спомените могат да бъдат възстановени? Искам да кажа, дали някога ще си спомня първия път, когато сме били заедно? Или просто трябва да повторим всичко отначало? Да създадем тези спомени отново.

– Не знам – отвръща тя. Изглежда притеснена. – Баща ти каза да се забавляваме. И това беше заповед.

– Не обичам да ми нареждат какво да правя.

– Не бъди зъл – казва Айралийн и за първи път той долавя гняв в гласа `u. Това го изненадва, ала е доволен да открие у нея желание за борба. Тя хвърля поглед към Бекли, сякаш той е не само охранител, но и шпионин. После посочва белугите.

– Нали знаеш, че и те имат пъпове? Много си приличаме с тях.

Белугите замахват мощно с опашки, сякаш имат човешки крака, също като русалките.

– Да, наистина си приличаме – отвръща той.

Айралийн се усмихва.

– Никога не съм била по-щастлива. – Казва истината. Долавя го в начина, по който го гледа. Но, изглежда, Айралийн очаква от него да отговори на чувствата `u. На очите `u затрептяват сълзи. – Все още ме обичаш, нали?

Партридж се паникьосва. Бекли поглежда за миг към тях. Не може да чуе какво си говорят, но той се дразни само от присъствието му. Непрекъснато ги наблюдава, а на всичко отгоре вади оръжие.

Партридж не е сигурен в чувствата си. Ала щом я погледне, усеща любовта. Може сега да не е влюбен, но някога със сигурност е бил. И все пак как да я увери, че я обича? Не помни да я е целувал, а още по-малко да я е обичал.

Миглите `u са тъмни, а устните – плътни. Седи до него, тръпнеща в очакване. Целува я. Тя се изненадва. За миг изопва тяло, но после се отдава на чувството. Партридж очаква да усети страст, ала целувката не значи нищо за него. Струва му се фалшива. Липсва тръпката.

Когато се отдръпва, тя казва:

– Партридж, всичко е наред.

– Кое точно е наред?

– Разбирам.

Дали наистина разбира, че не я обича? Ще му се да си спомни. Тя заслужава поне да знае истината.

– Красива си – казва той. – Наистина.

Тя докосва лицето му.

– Бих могъл... – Какво? Да се постарае да се влюби в нея? – Имаме достатъчно време – добавя той. – Няма закъде да бързаме.

Тя поклаща глава и прошепва:

– Но ние нямаме време, Партридж. Нямаме никакво време.

Лайда

Уязвимост

Звуците отвън отекват в ушите `u. Цял ден майките четат имената от списъци, разпределят жените на групи сред глъч от тракащи чукове, стържещи триони и ревящи деца. Като в кошер.

Кипи трескава подготовка за атаката срещу Купола. Лайда е безсилна да ги спре. Седи безпомощна на одеялото, скръстила ръце. Иска да запуши ушите си, да тропа с крака по пода. Сигурна е, че планът им е обречен на провал, въпреки че не знае какво точно ще предприемат.

Майка Хестра влиза в стаята. Застава до легло номер девет, вперила поглед в Лайда. Сайдън се прокашля, сякаш да привлече вниманието `u, но тя не намира сили да ги погледне. Чувства се прекалено разстроена.

– Беше ми обещала нещо – продумва накрая Лайда. – Опита ли да ги намериш? – Преша, Брадуел, Ел Капитан и Хелмут са единствените хора, от които се нуждае в момента.

– Заминали са – отвръща Майка Хестра.

– Заминали? – Лайда вдига поглед към нея. – Къде са отишли?

– Ясно е само, че са заминали надалеч, но никой от шпионите ни не знае точно къде. Отвъд на контролираните от нас земи. По-далече, отколкото някой е стигал.

– Но там ги очаква смърт.

– Каквото и да ги е накарало да заминат, сигурно е важно, което си струва риска.

Писна `u хората около нея да рискуват живота си за важни неща. Партридж го няма. Илиа е мъртва. А сега разбира, че останалите са заминали. Сама е.

– Ами Уилда?

– Кой?

– Едно момиченце. Онова, което пречистиха.

– Не е единствената.

– И тя ли е заминала с тях?

– Не.

– Тя добре ли е?

– Лайда, пречистените деца не са добре. Виновни са кръвопийците. Децата бавно чезнат. А това е още една причина да се борим.

Лайда поклаща глава.

– Каква беше ти преди Детонациите? – пита тя майка Хестра. – Беше ли по-различна?

– Бях писателка.

– А какво пишеше?

– Някои неща, които бяха позволени, и други, които бяха забранени от правителството.

– „...Кучетата лаеха ожесточено. Навън се спускаше мрак...“ Ти ли си го написала?

Майка Хестра кимва.

– Беше заради сестра ми. Опита се да избяга. Живееше недалеч от Разтопените земи. Тя не водеше двойствен живот като мен – един за пред правителството и друг, който пазех за себе си. Беше в съпротивата. Но я намериха. И пуснаха кучетата подире `u.

– Съжалявам – изрича Лайда. – Как...

– Как се отпечатаха думите на лицето ми?

Лайда кимва.

– Държах написаната страница, когато през прозореца нахлу светлина. Черното мастило я погълна и прогори думите на лицето ми. Живеех в лъжа. Никога нямаше да разкрия истината за сестра си. Щях само да я напиша, а после да я скрия в някое чекмедже. Но сега се налага да живея с доказателството за малодушието ми.

Лайда забива поглед в ръцете си. Сега те са покрити с мазоли и следи от порязване. Вече не иска да е Чиста, пък и заради бебето няма как да бъде, и това `u се струва правилно.