Чтение онлайн

– Използвай лед, за да спадне отокът. Притисни раната, за да спреш кръвоизлива.

Преша коленичи до Ел Капитан. Издърпва ръкава на пуловера си надолу, така че да покрие дланта `u, и притиска с нея раната.

– Донеси одеяло – казва на Брадуел.

Той се втурва към вратата.

– Веднага ли припадна? – обръща се тя към Хелмут.

– Готови за кацане – изрича отново той с разширени от ужас очи.

– Всичко ще бъде наред, Хелмут – успокоява го тя.

Брадуел се връща и `u подава одеялото. Тя го сгъва и го притиска към раната. То бързо се напоява с кръв.

– Провери очите му – казва тя на Брадуел.

Брадуел повдига единия клепач на Ел Капитан.

– Какво трябва да търся? Разширени зеници?

– Да – отвръща Преша. – И да се надяваме, че са еднакво разширени.

Брадуел повдига едновременно двата клепача. Поклаща се напред-назад, като ту блокира, ту пропуска идващата от Финън светлина.

– Нямаме късмет.

– Има мозъчно сътресение – отбелязва Преша. – Не можем да го оставим тук.

– Но не можем и да зарежем мисията – възразява Брадуел. – До изгрева на слънцето остават само пет часа.

– Готови за кацане – изрича Хелмут.

Очите на Ел Капитан потрепват.

– Кап? – обажда се Преша. – Добре ли си? – Докосва бузата му с главата на куклата.

Той примигва. Погледът му се плъзва настрани, после се заковава върху лицето `u. Опитва се да прошепне нещо, ала гласът му е пресипнал.

Преша се навежда към него.

– Какво има, Кап?

Той вдига ръце и обхваща нежно лицето `u.

– Преша – прошепва той и я целува. Целува я по устните само за миг – леко и нежно.

Преша е смаяна. Не знае какво да каже. Затаила е дъх. Очите `u са широко отворени. Тогава си спомня любовната песен, която го чу да пее в стаята си, а също и разговора на язовирната стена, когато тримата спореха за думата романтика.

Преша продължава да притиска одеялото към раната.

– Кап – подхваща тя. – Но ти... – „...ме целуна.“ Ел Капитан я беше целунал. Сигурно е някаква грешка.

Тогава той прошепва:

– Обичам те Преша Белс.

В тези думи няма съмнение.

Той затваря очи. И отново потъва в мрак.

Хелмут се обръща към нея и казва:

– Преша? – сякаш иска да разбере дали тя също обича Ел Капитан.

Идва `u да се разплаче. Сеща се за любовната песен. За нея ли е била? Разтърсена е до дъното на душата си. Откога е влюбен, пита се тя, откога крие в себе си тази тайна? Вече разбира погледа, който `u беше отправил на моста, докато тя се бе притиснала към Брадуел.

Брадуел става и се запътва към кабината.

– Не знаех – казва той.

– Какво имаш предвид? – Обзема я паника. Дали не говори за нея и Ел Капитан? Дали подозира, че между тях двамата е имало нещо? – Няма какво да знаеш.

Брадуел удря с юмрук по стената. Преша чува остро пропукване. Летателният апарат се олюлява за миг. Дали не ревнува? Или пък е ядосан просто защото не е знаел – макар че тя няма нищо за криене.

– В момента не разсъждаваме трезво! – казва тя. – Никой от нас не разсъждава трезво! Той не говореше сериозно. Той...

– Говореше сериозно – отвръща Брадуел. – Трябваше да се досетя. Отдавна чакам да изрека тези думи. Но се появява той и ги казва вместо мен!

– Ударил си е главата! – извиква Преша, но замълчава, обмисляйки признанието на Брадуел. – Искал си да изречеш тези думи?

Той се приближава сковано към нея. Поема си въздух.

– Да.

– Да – казва и Хелмут, сякаш е знаел през цялото време.

Тя се взира в Хелмут за първи път от доста време. Иска `u се да го попита дали не е знаел за чувствата на брат си. Хелмут знае много повече, отколкото показва. Той предъвква неспокойно долната си устна.

– Какво ще правим сега? – обръща се Преша към Брадуел. – Единият от нас трябва да продължи. А другият трябва да остане тук.

Брадуел не отговаря.

Тя повдига леко одеялото. Кръвоизливът е отслабнал. Раната е подута, но поне кръвта вече спира.

– Хелмут – казва тя. – Сложи ръката си на мястото на моята. – Подава му сухия край на одеялото и притиска ръката му. – Натискай равномерно.

– Равномерно – повтаря той.

Тя става и минава край Брадуел. От мястото, където спира, вижда само гърба му, движението на птиците под ризата му. Той оглежда ръцете си, сигурно се е порязал. На стената се вижда вдлъбнатина с мрежа от пукнатини. Преша взима раница с провизии – храна и вода. После се връща в кабината.

– Аз ще продължа – казва тя. – А ти ще останеш тук.

Той се обръща, клатейки отрицателно глава.

– Не, не и не. Това няма да стане.

Тя тиква провизиите в ръцете му.

– Ще стане.

– Изключено е да тръгнеш сама.

– Забравяш, че в известен смисъл съм тук, водена от егоистични подбуди.

– Преша, невъзможно е да откриеш баща си.

– Ако тръгнеш вместо мен и го намериш, него самия или пък някаква следа – нищожна следа за съществуването му, никога няма да ти го простя. Това пътуване е лично мое.

– Не, Преша, не е само твое. Уолронд е оставил това послание за родителите ми, преди да се самоубие и преди аз да ги намеря застреляни в леглата им.

– Ти си ги намерил? – изрича Преша със свито гърло.

Той поглежда към Хлемут, който продължава да притиска одеялото към главата на брат си.

– Брадуел – прошепва тя.

– Беше сутрин. Слязох долу за закуска. В кухнята нямаше никого. Тръгнах из къщата, викайки имената им. Накрая се затичах... отворих вратата на спалнята. Бяха там.

– Толкова съжалявам...

– Отначало не разбрах, че са мъртви. Кръвта изобщо не приличаше не кръв. Беше засъхнала. Но когато се приближих и докоснах ръката на мама, тя беше студена и скована. Кожата `u бе започнала да посинява.

– Защо не ми каза?

– Мислех, че съм го превъзмогнал.

– Такова нещо не може да се превъзмогне.

– Значи аз също съм егоист. Предприех това пътуване, защото родителите ми са мъртви. Уилъкс поръча на някого да ги убие. Не съм дошъл на разходка. Нито пък да се боря на страната на доброто.