Чтение онлайн

– Брадуел – прошепва тя. – Аз съм тази, която ще продължи. А ти ще останеш тук, защото баща ми може да е още жив. – Звучи жестоко, но е истина.

Финън напуска кабината с бръмчене.

– Не мога да остана тук заедно с Кап, след като той те целуна и след онова, което ти каза!

Обвинява ли я? Дали не смята, че е подвела Ел Капитан или че е имала връзка и с двамата? Тя се обръща и се отправя към изхода.

– Чакай! – обажда се Брадуел. – Спри! Не можеш да...

Използвайки седалките като стълба, тя успява да се изкатери до вратата. После завърта колелото, което служи като заключващ механизъм, и я отваря.

– Наистина си решила да го направиш.

– Подай ми Финън. Ще имам нужда от него, за да намеря мястото. – Тя се надига на лакти, промушва се през отвора и сяда на ръба на корпуса. Навън е тъмно въпреки светлината, която струи от вратата, от кабината и страничните люкове.

Брадуел прокарва ръка през косата си потрива белега на лицето си.

– Тогава тръгвам без Финън. Това ли искаш?

Брадуел въздъхва. После вдига Финън и `u го подава през вратата на кабината. От кутията се включва тесен лъч светлина, който пробягва по земята и дърветата в далечината.

Преша се плъзга по корпуса на гондолата и скача на земята.

Брадуел се изкатерва нагоре след нея. Тя се обръща – поглежда разрошената му коса, мускулестите рамене и тъмните, влажни очи. Какво ли си мисли за нея? За тях двамата? Самият той е като непроницаема черна кутия.

Тя все още усеща целувката на Ел Капитан на устните си. Беше я изненадала може би най-вече с нежността си. Ел Капитан не е от хората, на които са присъщи нежни жестове. Истината е, че тя също го обича, но по друг, по-различен начин. Двамата са преживели заедно толкова много неща. Когато остана съвсем сама, той `u протегна ръка за помощ. Спаси живота `u. Сигурна е, че дори е успяла да го промени. Отношенията им не са нито прости, нито пък лесни. И как иначе? Когато го срещна за първи път, тя се страхуваше, че може да я застреля.

Брадуел я гледа изпитателно.

Тя се ослушва за миг, опитвайки се да отгатне какво я чака навън. Само че наоколо е тихо и това `u се струва още по-страшно.

– Изпитвам го точно сега.

– Кое?

Чувство за лекота и лудешкото биене на сърцето, сякаш пропада все по-надолу и по-надолу.

– Не проумявам смисъла на всичко, през което сме преминали заедно, не съм сигурна какво означава. Знам само... – Тя изтрива една сълза, отронила се на бузата `u. – Знам, че един ден ще ми липсват дори най-тежките, най-страшните моменти. Ти също ще ми липсваш – добавя тя, вдигнала очи към него – ще ми липсва и този миг.

Той я поглежда така, сякаш иска да запомни завинаги лицето `u.

– Ще стигна дотам – казва тя.

– Предпочитам да се върнеш.

Партридж

Небраска

Дневната програма на Партридж и Айралийн е строго разграфена: пикник край соевите полета, посещение на планетариума, индивидуални уроци по танци в школата на Мърт и Де Вит, където учат ча-ча, румба и фокстрот. Де Вит брои на глас на фона на ритмичната музика.

– Брадички горе! Брадички горе! – обажда се Мърт, а Бекли стои наблизо със самодоволна усмивка.

Учтивите разговори са задължителни. Понякога Партридж се вбесява сякаш без причина. Баща му иска да го направи водач, а ето как си пилее времето!

Но най-лошото е, че нищо не зависи от него. Случи ли се да помоли да се види с приятели или да потърси Гласингс и да се извини, че Бекли бе извадил оръжие срещу него, Айралийн неизменно му отговаря, че все още е твърде слаб.

– Можеш да имаш контакти единствено с хора, които са напълно здрави.

Понякога се пита дали безсъзнанието не е за предпочитане пред това да се влачи от една глупава среща на друга. На всичкото отгоре в съзнанието му не проблясва дори искрица на пробудил се спомен. Единственото, което не му дава мира, са думите на Айралийн в аквариума: „Но ние нямаме време, Партридж. Нямаме никакво време.“

След един урок по танци, докато Айралийн сменя обувките си, той я пита какво е имала предвид.

– Партридж, дори не помня да съм казвала такова нещо. Нали ме познаваш? Понякога говоря глупости!

– Не, не те познавам – отвръща той. – Тъкмо в това е проблемът.

Стресната, тя вдига поглед към него, после се разсмива, но смехът `u звучи така, сякаш ще премине в плач.

– Айралийн, съжалявам. Не исках да те засегна.

– Да ме засегнеш? За какво говориш?

След целувката в аквариума Айралийн е станала още по-затворена в себе си. А може би просто чака търпеливо той да се влюби в нея отново. И Партридж наистина се опитва. Бог му е свидетел, че е така. Все пак що за идиот трябва да си, за да кажеш на момиче, че вече не го обичаш само защото си ударил главата си? Не може да `u причини това.

Въпреки всичко Партридж се чувства манипулиран и безсилен. По-късно, докато се придвижват с моторизираната количка, той казва на Бекли, че иска да види баща си. Неведнъж е отправял тази молба, ала Бекли всеки път намира извинение. Сега обаче Партридж добавя:

– Нека отгатна, Бекли. Този път не мога да се видя с баща си заради претрупаната му програма, заради дълъг работен обяд с останалите ръководители или пък заради презентация, за която трябва да се подготви.

Бекли мълчи. Айралийн го потупва по коляното.

– Сигурна съм, че скоро ще пожелае да се видите! – Чувства се засегнат от липсата на внимание от страна на баща му.

Всъщност не е засегнат. А подозрителен.

Както и изтощен. Главата го боли. Понякога, когато хората го питат нещо, се улавя, че се опитва да чете по устните им, защото не ги чува добре; сякаш се намира в аквариума на белугите и се взира през дебелото стъкло.

– Моля? Съжалявам. Какво казахте?

Изнемогва. Спомня си чувството след Детонациите, когато майка му бе починала. Сновеше насам-натам с отмалели крака. Благословени, благословени – постоянно чуваше тази дума. Благословени сме, че сме вътре. Да, но едва ли си виновен, че много други са навън. Да бъдеш благословен, е извън твоя контрол. Всъщност виновни нямаше – да си благословен или не, до този момент бе индивидуално качество, скрито дълбоко в душата. Но в действителност бе ясно кой е благословен и кой не. Имаше списък.

Това ще рече, че чувството за вина бе недопустимо. Вина за какво? За божията любов? За неговата благословия?

Партридж трябва да е щастлив. Всъщност това важеше за всички. В противен случай все едно хвърляха на вятъра божията благословия. Но колкото и да се стараеше, скръбта му – неизречена и неизразима – ставаше все по-задушаваща. Усещаше я физически. Ала няма за какво да скърби. Животът му е дори по-хубав отпреди, доколкото си спомня. Една вечер, зареял поглед към сцената на плажа, признава на Айралийн колко зле се чувства в прекрасния си нов живот.