Чтение онлайн

Дарт беше в състояние да измисли една дузина основания, поради които да изостави това разследване, и много малко, за да го продължи.

Но той тръгна с колата твърдо решен да намери Зелър и да го свърже с престъпленията. Доверието и вярата му се бяха превърнали в гняв и негодувание.

На следващия ден Дарт, Аби и малката Люилън Пейдж преминаха четиридесет и пет минутния маршрут до Шефилд през студения, но славен следобед. Мак Ножа окупираше задната част на волвото и си играеше с ръката на Люилън. Планинските върхове на Апалачите бяха посребрени от първите намеци на зимата. Люилън, която никога не беше напускала местата около Белвю скуеър, седеше кротко на задната седалка с широко отворени любопитни очи и задаваше безкрайни въпроси.

Томи Темпълтън вече наближаваше шестдесетте. Откакто Дарт го беше видял за последен път, косата му беше напълно посивяла. Той самият беше огромен, здрав мъж, нещо като варел, поставен върху крака. Имаше груби силни ръце, които подхождаха повече на дърводелец, отколкото на художник. Имаше плътен глас, благ поглед и малък белег под устната си.

Като ги поздрави от външната врата на разположената си на високо място къща, той се ръкува с Аби и Люилън и предупреди Дарт:

— От шест години съм тук, а ти нито веднъж не ме посети. Беше дошъл, какво, веднъж? — Без да даде възможност на Дарт да възрази, той ги въведе в дома си, който беше пълен с антики и предлагаше вълшебна гледка, която се простираше на шестдесет мили и обхващаше вълнообразно разположените хълмове на Западен Кънектикът. Таваните бяха ниски, а подовете скърцаха при стъпване върху тях. Всекидневната ухаеше на изгорели дърва и борови иглички.

— Теди на няколко пъти идва на риболов. Също и доктор Рей.

Дарт беше чувал за тези уикенди. Повече пиене, отколкото риболов.

— Може би ще успея да се включа следващия път — излъга Дарт.

— А ти, Люилън? — попита Темпълтън. — Обичаш ли да ловиш риба?

— Аз обичам пръчките за ловене на риба — отговори тя.

Всички се засмяха. Аби обви с ръка момичето и я задържа притисната към себе си.

Томи Темпълтън беше изключително контактен човек. Особената му дарба като полицейски художник се състоеше в способността му да се сприятелява бързо и да изтръгва описания от иначе не много склонните да сътрудничат свидетели. Той владееше изкуството да завързва мигновено приятелства. Откакто се беше развел и напуснал работата си в полицията преди шест години, Темпълтън беше живял сам, като създаваше комерсиално изкуство за нуждите на туристическите магазини в Южен Мейн. Рисуваше чайки и риболовни траулери, пиеше твърде много и много рядко излизаше. Нямаше начин да остане настрани от фабриката за слухове при полицейския отдел в Хартфорд.

Въпреки гледката Томи Темпълтън работеше в едно ателие със спуснати завеси, тъй като слънчевата светлина влияеше лошо на компютърните му екрани. Компютърната екипировка — два скенера, цветен лазерен принтер, два макинтоша — беше разположена върху голям плот, поставен над метални шкафове. Между тях се виждаха оплетени кабели и проводници. Беше набол върху стените различни произведения на компютърното изкуство — и цветни, и черно-бели. Имаше голи тела, пейзажи, диви животни и три автопортрета. Образите, някои от които донякъде бяха познати на Дарт, оставяха силно впечатление. Темпълтън, както много художници, имаше в себе си нещо много ексцентрично. В далечния ъгъл стоеше патица — примамка, която носеше очила за четене, която незабавно привлече вниманието на Аби. Но това, което привлече цялото внимание на Люилън, беше едно голо тяло.

— Много е хубава — възкликна момичето.

— Нарича се Венера — поясни с гордост Томи Темпълтън. — Аз я направих.

— Какво значи това?

— Тя е колаж. Знаеш ли какво значи това? Все едно залепваш няколко снимки една върху друга, само че можеш да виждаш през тях. Венера е комбинация от седем различни снимки. Качества от всяка една.

Нека не влизаме в подробности, помисли Дарт, оглеждайки внимателно кръглите гърди, широките бедра, тънката талия, дългите крака и квадратните рамене. Момиче фантазия изглеждаше по-подходящо наименование, въпреки че фотографското качество на образа способстваше тази жена да изглежда абсолютно реална. Съзнанието, че не е реална, правеше ефекта много силен.

— Ще ти покажа — реши Темпълтън, като настани Люилън в едно кресло пред един голям монитор.

Дарт и Аби се отдръпнаха назад, за да направят място на Темпълтън. Той извика един файл и на екрана се появиха пет коли. Под тях имаше една много странна фигурка — нещо като кръстоска между космическа совалка и порше. Ако се вгледаше по-внимателно, човек щеше да открие, че в нея се съдържат елементи и от двете.

— Точно това ще направим сега — обясни той. — Ти и аз — додаде, като започна да сканира всяка от петте лицеви снимки, които Люилън Пейдж беше идентифицирала като мъжа, когото беше видяла до жилището на Джералд Лорънс през нощта на неговото обесване.

Люилън гледаше фотографиите на екрана пред себе си.

— Познаваш ли ги, Люилън?

Тя кимна.

— Сега ще видим дали не можем да ги комбинираме и да получим човека, когото си видяла. Съгласна ли си?

— Съгласна.

Темпълтън проведе дълъг разговор, който включваше внимателно оглеждане на всяка от снимките, като искаше от нея да идентифицира коя точно отличителна черта на коя от снимките е най-близка до човека, когото е видяла. Той започна с формата на главата. Люилън избра третия мъж. Томи Темпълтън постави върху лицето му черни точки, пропускайки косата, а след това натисна един бутон върху мишката и ги свърза всички помежду си. След няколко контролирани от мишката инструкции същото лице без коса и без уши се появи в едно празно квадратче в дъното на големия екран. Като начерта с мишката малък черен квадрат, той изтри съдържанието на самото лице и остана само формата на главата. Празната глава според Дарт, който стоеше зад двамата, изглеждаше странна и призрачна.

Аби погали ръката на Дарт, преплете пръстите си в неговите и двамата останаха в това положение.

— Брадичката не е както трябва — каза Люилън на бившия полицейски художник.

— Добре. Нека променим това. — Той изтри брадичката. — Хайде сега — покани, подавайки й специална писалка с прикрепен към нея проводник. — Искаш ли да я нарисуваш?

Тя опита няколко пъти и при четвъртия опит изглеждаше удовлетворена. Темпълтън за момент се занима с образа — окото му на художник знаеше как да го подобри — и в този момент тя съобщи:

— Така е добре. Стана много хубаво!

Работиха заедно с писалката и с мишката и се появиха два чифта очи, всеки от който според Люилън съдържаше нещо от човека, когото беше видяла. Темпълтън ги сля. Компютърът анимира прехода от снимка А към снимка Б, преминавайки през поредица кадри. При всеки следващ кадър очите от снимка А ставаха по-сходни с тези от снимка Б. Люилън разгледа всеки един от кадрите, избра един и тогава Темпълтън наложи тези очи върху празното лице. Дарт разбра, че това, което правеше, беше толкова ефектно, благодарение на непрекъснато сменящите се и леко променени кадри. При способа за възстановяване на чертите по описание свидетелят получаваше само възможност да избира между очи номер 1, очи номер 2 и тъй нататък. При морфологичния способ чертите от няколко различни лица можеха да се слеят в едно-единствено, като във финалната композиция нито една черта не е същата, както при която и да е от другите.

— Отделът трябва да притежава това нещо — се изтръгна от Дарт, когато лицето в квадратчето се превърна бавно в нещо различимо.

Погледът на Томи Темпълтън потъмня — настояванията за по-добра технология покрай всичко останало бяха допринесли за ранното му оттегляне.

Час по-късно лицето имаше очи, вежди и коса. Беше обявена почивка и всички излязоха навън, където Темпълтън изпуши три цигари една след друга. Люилън и Томи Темпълтън обсъждаха специалните ефекти на „Терминатор 2“ и „Джурасик парк“. Дарт следеше един малък самолет, който се отдалечаваше към хоризонта. Аби Ланг, която се беше загънала в палтото си като в одеяло, се опиваше от слънцето на късния следобед.