Чтение онлайн

Работата беше подновена, като сега ударението падна върху носовете. Този път бяха необходими три последователни опита, за да се произведе нос, който можеше да задоволи Люилън, и то едва след като Томи Темпълтън го беше дооформил с една компютризирана въздушна четка. Дарт се беше отдалечил и разглеждаше художествените предмети и едва когато се върна, за да види докъде бяха стигнали, разбра, че очите му са познати. Това откритие го вледени. На заподозряното лице все още липсваха уста и уши.

— Добре ли си? — попита Аби.

Вън беше тъмно. Дарт не знаеше колко дълго време е прекарал потънал в размисъл, но във всеки случай не по-малко от четиридесет-петдесет минути.

Темпълтън и Люилън Пейдж взеха нова почивка, за да отморят очите си, а Темпълтън намери някакви бисквити, с които да се подкрепят. Когато двамата отново възобновиха работа пред компютрите, Дарт и Аби изведоха Мак на разходка. Мак вървеше като болен, куцукаше, каишката на врата му се люлееше.

— Искаш ли да прекараме заедно нощта? — попита тя.

Напоследък Дарт все повече искаше това. Не бяха говорили сериозно за отношенията си, но той често мислеше за нея и когато минаваха няколко дни, без да са заедно, тя му липсваше.

— Много бих искал — й призна.

— Чудесно. Аз също.

Той й каза, че ще трябва да остави Мак в апартамента си и предложи да похапнат нещо на връщане. Тя добави, че ще приготви пиле, ако той е готов да се погрижи за салатата и по този начин угощението беше планирано. Измъчваше го съзнание за вина. Гини му липсваше и той се мъчеше да разбере дали тя беше напреднала в задачата си да му направи списъка и мислеше за това, че не му се беше обаждала от няколко седмици.

— Умът ти е някъде другаде — разбра Аби.

— Само се бях замислил, няма нищо.

Върнаха се, без да говорят. Тя взе ръката му отново. Беше с ръкавици. Дарт — не.

— Бихме могли да имаме повече време като сегашното — каза тя.

Дарт не знаеше как да отговори на това и затова не каза нищо. Отведе кучето обратно в колата.

— Колко са децата, които растат като Люилън? — попита той тъжно. — Тя никога не беше виждала гора, освен по телевизията. Цялата й представа за външния свят е от телевизора. Що за общество създаваме?

— Спаси един живот и все едно, че си спасил целия свят — цитира тя.

— Умопомрачително е — отбеляза той.

— Тя никога няма да забрави този случай — промълви Аби. — Може би загубвайки Джери Ло, ние печелим Люилън Пейдж.

— Съмнявам се — поклати глава Дарт.

— Точно така — съгласи се тя. — И аз се съмнявам. Но ми беше приятно да го помисля.

Отново влязоха в къщата. Чуха гласа на Томи Темпълтън, който поздравяваше момичето. Двамата, все още в междучасие, разглеждаха едно книжле със снимки на диви животни.

— Искаш ли да видиш? — попита Люилън Дарт.

— Свършихте ли? — попита Дарт.

— Не съвсем — отговори Темпълтън.

Аби седна с момичето и книгата, а Темпълтън приближи Дарт и му направи знак да излязат заедно на верандата, което предизвика у детектива незабавна тревога.

Лицето на Томи Темпълтън, отчасти тъмно, отчасти светло, приличаше на маска и в очите на Дарт изглеждаше смутено.

— Наближаваме края — каза той, въпреки че думите му прозвучаха по-скоро като предупреждение.

— Какво има, Томи?

— Може би нищо.

— Какво?

— Не знам. Не съм сигурен.

— Лицето? — попита Дарт.

— Да.

— Изглежда познато — допусна Дарт.

Темпълтън кимна.

— Очите.

— Кой?

Темпълтън поклати глава.

— Кой, Томи? — повтори Дарт.

— Не се връзва, а освен това останалата част от лицето въобще не съвпада.

— Кой?

— Не мога да разбера — каза той, — но без съмнение са ми много познати.

Дарт кимна.

— Разбирам. Очите.

— Да. Странно, нали? — попита Томи.

Дарт не отговори. Попита:

— Можем ли да вярваме на това?

— Аз — да. Тя е добра — се чу като отговор, — което не е това, за което питаш, нали? Дали това е лицето, което тя е видяла, или е някой, когото е видяла след това и си е внушила, че е бил той? И двамата знаем колко може да се разчита на един свидетел, нали, Джо? Надеждни са колкото пощенските служби. Но тя има в главата си някакво лице — за това гарантирам. Дали е истинско или въображаемо, не мога да ти кажа.

Половин час по-късно Темпълтън извика Аби и Дарт в ателието си.

Със силно разтуптяно сърце Дарт приближи компютърния екран, но Темпълтън му направи знак да не отива там.

— Принтерът — каза Темпълтън, сочейки с пръст. — Увеличихме го. Тъкмо излиза.

Четиримата приближиха лазерния принтер, от който бавно излизаше лист хартия, обърнат наопаки, така че се виждаше само бялото на хартията. Дарт изпита желание да го грабне и да го обърне, но изчака отпечатването. Темпълтън го взе и го обърна.

Образът представляваше едно лице. То дотолкова приличаше на снимка, че Дарт за момент забрави, че не е. Истинско и човешко. Дарт протегна ръка и докосна листа, като изпитваше трудно за описване чувство на облекчение.

Лицето излъчваше сила. Високите скули му напомняха за ирландец. Колкото и да се опитваше, не успяваше да открие, че това лице има нещо общо с Уолтър Зелър. Даже очите бяха различни. Почувства, че му се завива свят. Чувстваше се особено, като че ли беше пил.

— Ето го твоя човек — каза Темпълтън, подавайки листа на Дарт.

— Той е — потвърди Люилън Пейдж.

Дарт беше едновременно объркан и щастлив. За първи път се радваше, че е сгрешил в подозренията си.

Но нещо в стомаха му се обърна, когато на вратата, докато се сбогуваше, Томи Темпълтън се наведе близко над него и прошепна:

— Бих искал да си поиграя с този образ, Джо. Ако открия нещо, ще ти изпратя копие по факса.

— Но аз мисля… — започна Дарт. Еуфорията му се пръсна като балон, възражението му беше прекъснато от Темпълтън.

— Вътре във всяко лице има някакво друго лице — предупреди го Темпълтън със зловещ тон в гласа си. — Наречи го инстинкт, наречи го предчувствие… Не това е лицето, което очаквах.