Чтение онлайн

— Това е твой проблем, детективе. Ти си мой проблем. Това е твоя теория, не моя. Ти ще я докажеш или ти ще я загубиш, но не обвинявай, докато не ти е напълно ясно за какво говориш — докато си в състояние да ми го докажеш на мен и на прокурора. Това, за което говориш тук… — Той завъртя очи. Те бяха пълни със сълзи, приятелството му със Зелър се проявяваше силно. — Що се отнася до мен, аз се моля на Бога да грешиш. — Той погледна часовника си, погледна Дарт и отсече: — Нито една дума за това пред никого. Пред никого. Не преди да си сложил в ръката ми димящия пистолет и към него прикрепена ръка. Разбираш ли?

— Знаеш ли какво казваш? — повиши тон и Дарт. — Какво защитаваш? — Той огледа залата. И то в църква, му се поиска да добави.

— Нито една дума — повтори сержантът.

— Моля — каза Дартели, като се надяваше, че тази една дума можеше да постигне нещо.

Хейт избута назад стола с крак при ставането си и за малко щеше да го събори.

— Ти наистина си момче скаут — изръмжа злобно, като излезе бързо навън, но се спря и до отворената врата се обърна с лице към Дарт. — Нищо не си научил от него, нали?

Дарт намести стола на мястото му и последва Хейт навън в студа.

Това беше голяма викторианска къща в Западен Хартфорд, разположена върху оградена площ от един акър, малко по-надолу в улицата, недалеч от къщата на губернатора. Високо извисяващи се брястове и дъбове очертаваха улицата. Във въздуха се усещаше миризма на дим от горящи дърва. Един съсед вече беше запалил коледните светлини — група от седем перфектно скулптирани елени, направени от малки бели лампи, които се извиваха като дъга към небето и теглеха шейна по тревата в очакване, и надежда за сняг. Това беше квартал, където господстваше „Мерцедес-Бенц“. Дарт имаше чувството, че прави впечатление със своя таурус.

Той се огледа два пъти в огледалото за задно гледане, опитвайки се да пооправи лошия си външен вид, който като че ли беше залепнал върху него. Оправи огледалото, като го върна на старото му положение, мушна в устата си ментово бонбонче и излезе от колата.

Доктор Ариел Мартинсън му отвори сама. Носеше жълто тефтерче и очила с половинки стъкла. Беше облечена в джинси и мъжки тип фланелена блуза. Без грим тя изглеждаше с няколко години по-възрастна. Той забеляза сива коса вдясно на главата й, на която не беше обърнал внимание при първата им среща. Малко преди да отвори вратата, тя беше издърпала назад косата си, тъй като държеше около двата си пръста ластиче, а косата й все още запазваше формата на човек, изправен срещу силен вятър. Но косата й се беше вече отпуснала, когато поздрави Дарт и отново тръсна глава, давайки по-голяма свобода на косата си в желание да покрие белега.

Тя го пусна почти без нищо от обичайните кратки разговори за несъществени неща. Той, ченгето, обърна внимание на изключителното обзавеждане — ориенталски килими, диплещи се завеси, антики; системата за сигурност — детектор за улавяне на движения, който мигаше високо в един ъгъл на тавана, и ръчно гравираната врата на библиотеката.

До пристигането му тя беше работила с един от двата компютъра, този, който беше върху бюро от махагон с кожена горна част в убит червен цвят. Имитация на лампа „Тифани“. Оригинално маслено платно над камината. Тя му предложи кафе, чай или нещо по-силно. Той отклони предложението, като спомена, че е дежурен. Тя си наля в кухнята чаша бяло вино и бързо се върна.

— Чудесна къща — сподели той.

Като се настани в едно кресло, тя каза:

— Късно е. Нека преминем направо към въпроса, какво ще кажете? Какво ви накара да ме потърсите толкова скоро, детективе?

— Един мъж на име Грийнууд. Самоубийство чрез свръхдоза. Открит е късно следобед днес. Мислим, че той участва във вашите изследвания.

Тя раздвижи устните си.

— Нямам коментар.

— Аз само се запитах…

— Без коментар значи без коментар — отсече тя. Надигащите й се гърди показваха, че е развълнувана. Пронизващият й поглед провокираше в него чувство на загриженост, тя като че ли правеше опит да не издаде присъствието на някой, който се криеше в стаята.

— Играем в един отбор — напомни й той.

— Веднага след срещата ни миналия път направих опит да проведа някои разследвания. Но тези изпитания се провеждат така да се каже на тъмно и се боя, че това е точно така. Още веднъж искам да ви убедя, че ако беше открита връзка, каквато и да е връзка между самоубийствата и нашите изследвания, аз щях много добре да знам това и изследванията щяха да бъдат прекратени. Но за такава връзка не узнах, въпреки моите търсения. Разбирам, че трябва да си вършите работата. Нямам нищо против това. Бих ви предложила да…

— Това са убийства. Потвърдихме го — прекъсна я Дарт и по този начин я принуди да мълчи. — Имат връзка с вашите изследвания. Трябва да ги спра.

— Можете ли да ми докажете, че съществува връзка? — Пръстите на дясната й ръка започнаха нервно да се плъзгат нагоре и надолу по столчето на чашата.

Дарт каза:

— Трябва да осигурим защита на тези хора…

— Невъзможно.

— Те са мишени!

Тя го изгледа втренчено за миг и след това проговори:

— Детектив Дартели, не мога да ви осведомя за естеството на нито едно от нашите изследвания, но това, което предлагате, е много вероятно да компрометира изследването, най-вероятно да сведе до нула всякакви резултати и по този начин да причини на нашата компания милиони долари загуба. Мога да ви обещая, детективе, да обещая, че ще се противопоставим най-енергично на такъв опит от ваша страна. Вие и вашият отдел ще понесете големи материални щети, ако бъдем в състояние да кажем нещо по въпроса. Не мисля, че някой от двама ни иска това.

— Нуждаем се от вашето сътрудничество — изрече той почти умолително. Трябва да представя на шефовете си доказателства, помисли той. Трябва да ти затворя работилницата.

— Не. Това няма да стане — отсече тя строго.

— За това се грижи Проктор — така ли е? Мислите, че можете да се оправяте без…

Дарт се спря на средата на изречението, спомняйки си за Зелър по време на пожара и думите му за това, че той самият е мишена. Дарт и Мартинсън се спогледаха. Очите й бяха студени като камък, а дишането й се беше успокоило, гърдите й изобщо не се движеха. Заплашително самоуверена. На Проктор е било казано да я отърве от проблема, наречен Уолтър Зелър. „Тя знае за Зелър!“ — разбра Дарт.

— Имате нужда от мен — каза й той.

Погледът й не се промени. Тя отпи от виното и задържа чашата върху скута си, пръстите й отново си поиграха както преди.

— В крайна сметка самоубийствата ще бъдат свързани с вашите клинични изследвания — предупреди я Дарт, — с вашето лекарство за сексуални насилници. — Тялото й видимо се вдърви, по лицето й се изписа омраза. — Освен ако не се потърси отговорност от някого от страна на полицията, ако не бъде съден и осъден, вината ще тежи върху вашето лекарство. — Той беше против това Зелър да бъде гонен от разни частни детективи или ченгета под наем и против закона на джунглата. Каквито и да бяха престъпленията му, сержантът заслужаваше по-добро отнасяне. Изведнъж той разбра, че чувствата му наклоняват везната в полза на Зелър, откри, че самият той вярва, че това, че го беше открил първи, дължи на Зелър. — Разбирате ли ме? — попита Дарт гневно.