Чтение онлайн

И той погледна в своето.

— Не съм, но разправят, че готвели страхотно. Пак си си променила цвета.

Косата й беше светлокестенява, лицето й леко гримирано, а на устните имаше червило.

— Скоро съвсем ще оплешивея от химикали, ако продължавам да срещам тия хора.

Питиетата пристигнаха и те си поръчаха вечеря.

— Очакваме сутринта да излезе нещо в „Таймс“. — Предпочиташе да не споменава вестника от Ню Орлиънс заради поместените снимки на Калахан и Верхик. Но предположи, че вече го е видяла.

Тя не прояви интерес към думите му, но все пак попита:

— Какво например? — И се озърна.

— Не сме сигурни. Но мразим да ни изпреварват. Съперничеството ни с „Таймс“ не е от вчера.

— Знаеш ли, това не ме интересува. Нищо не разбирам от журналистика и нямам намерение да разбирам. Дошла съм тук, защото имам една идея — и то една-единствена — как да открия Гарсия. И ако не се осъществи, при това бързо, изчезвам.

— Прощавай. За какво искаш да говорим?

— За Европа. Кое ти е любимото място в Европа?

— Мразя Европа, както и европейците. Ходя в Канада, в Австралия и понякога в Нова Зеландия. А ти защо харесваш Европа?

— Дядо ми е преселник от Шотландия и там имам един куп братовчеди. Ходила съм два пъти.

Грей изстиска резенчето лимон в джина с тоник. Откъм бара влезе компания от шестима и тя внимателно се взря в тях. Докато говореше, очите й бързо шареха из помещението.

— Мисля, че ти трябват поне няколко питиета, за да се отпуснеш — каза Грей.

Тя кимна, но не проговори. Шестимата седнаха наблизо и заговориха на френски. Беше приятно да ги слушаш.

— Чувал ли си някога кейджунски френски? — попита тя.

— Не.

— Това е наречие, което изчезва бързо като блатистите местности. Казват, че французите не го разбирали.

— Изглежда ми напълно справедливо. Сигурен съм, че и кейджуните не разбират французите.

Тя отпи голяма глътка бяло вино и попита:

— Разказах ли ти за Чад Брънет?

— Мисля, че не.

— Бил е бедно момче от Луизиана, от Юнис. Кейджун. Семейството му се изхранвало с траперство и риболов из блатата. Бил блестящ ум, успял да спечели пълна стипендия от Държавния университет в Луизиана, завършил го и бил приет в Станфордския правен факултет, където се дипломирал с най-високия успех в историята на Станфорд. Бил е на двайсет и една, когато го приели да работи като адвокат в Калифорния. Можел е да си осигури място в която и да е правна фирма в страната, но той се хванал в някаква организация за защита на околната среда. Бил невероятен, истински юридически гений, който работел като бесен и скоро започнал да печели големи дела срещу петролните и химическите компании. На двайсет и осем бил страхотно шлифован адвокат. Петролните магнати и другите унищожители на природата се страхували от него. — Тя отпи глътка вино. — Много пари изкарвал и създал група за защита на влажните зони в Луизиана. Доколкото е известно, искал да участва в делото „Пеликан“, но имал много други ангажименти. Внесъл големи суми в Зеления фонд за съдебни разходи. Малко преди да започне процесът в Лафайет, съобщил, че се връща у дома да помогне на адвокатите от Зеления фонд. По-късно поместиха за него няколко материала във вестника на Ню Орлиънс.

— Защо, какво му се е случило?

— Самоубил се.

— Какво?

— Една седмица преди процеса го намерили в кола с включен двигател. Единият край на градинарски маркуч бил напъхан в ауспуха, а другият лежал на предната седалка. Просто обикновен случай на отравяне с въглероден окис, нищо повече.

— Къде е била намерена колата?

— В някаква горичка недалеч от градчето Галиано. Добре познавал местността. В багажника имало палатка и риболовни принадлежности. Но никаква бележка, обясняваща самоубийството. Полицията направила разследване, но не открила нищо подозрително. Случаят бил приключен.

— Това е невероятно.

— Навремето имал някакви проблеми с алкохола и бил лекуван от психиатър в Сан Франциско. Но самоубийството дошло неочаквано.

— Мислиш ли, че става дума за убийство?

— Мнозина смятат така. Смъртта му беше голям удар за Зеления фонд. Привързаността му към родните места щеше да бъде мощно оръжие в съдебната зала.

Грей допи питието си и разклати кубчетата лед в чашата. Тя се приближи лекичко до него. Появи се келнерът с вечерята им.

Фоайето на хотел „Марбъри“ пустееше в неделя в шест сутринта, когато Грей слезе да потърси новия брой на „Таймс“. Беше страшно дебел и тежеше пет кила, та той се зачуди колко още възнамеряват да го увеличават. Изкачи на бегом осемте етажа, влезе в стаята си и разстла вестника на леглото, надвеси се отгоре и напрегнато зачете заглавията. На първа страница нямаше нищо, а това беше най-важното. Ако поместваха такъв сензационен материал, нямаше начин да не е най-отпред. Боеше се да не види големи снимки на Розенбърг, Дженсън, Калахан, Верхик, евентуално на Дарби и Камел, а кой знае, може да имаха и някое хубаво портретче на Матис. Представяше си как ще ги види наредени на първа страница като филмови звезди от суперпродукция, с което „Таймс“ пак щеше да ги сложи в малкия си джоб. Това му се присънваше, докато спеше, което не беше за дълго.

Но нямаше нищо. И колкото повече прелистваше, толкова по-бързо шареше погледът му, докато накрая стигна до спортните страници и обявите, изправи се и с весела танцова стъпка приближи телефона. Набра номера на Смит Кийн, който беше буден.

— Видя ли го?

— Чудничко, нали? — каза Кийн. — Какво ли може да е станало?

— Нямат го, Смит. Ровят като бесни, но още не могат да го изровят. С кого е говорил Фелдман?

— Казва ли ти някога? Но се предполагаше, че информацията е сигурна.

Кийн беше разведен и живееше сам в един апартамент недалеч от „Марбъри“.

— Имаш ли някаква работа сега? — попита Грей.

— Ами не бих казал. Неделя сутрин, още няма шест и половина…

— Трябва да поговорим. След петнайсет минути мини с колата покрай хотел „Марбъри“.

— Покрай „Марбъри“ ли?

— Тя е дълга и широка, ще ти обясня.

— Аха, момичето е дошло. Пак извади късмет.

— Де да беше така. Тя е в друг хотел.

— Тук? Във Вашингтон?

— Да. Хайде, след петнайсет минути.

— Идвам.

Грей неспокойно се озърташе из фоайето с картонена чашка кафе в ръка. Покрай нея се бе превърнал в параноик и сега едва ли не си представяше, че отвън чакат гангстери с автоматични оръжия. Това го изнерви. Видя тойотата на Кийн, която намали на М стрийт, и бързо се запъти към нея.

— Къде искаш да идеш? — попита Кийн, докато се отделяше от бордюра.

— О, не знам. Хубав ден е, какво ще кажеш да караме към Вирджиния?

— Както пожелаеш. Изхвърлиха ли те от апартамента?

— Не съвсем. Изпълнявам заповедите на момичето. Тя се държи като фелдмаршал и аз съм тук, защото така ми е наредила. Трябва да остана в хотела до вторник или докато пак не се подплаши и не ме премести в друг. Ако ти потрябвам, намирам се в осемстотин трийсет и трета стая, но никому не казвай.

— Предполагам, че искаш вестника ни да ти я плати — подхвърли Кийн с усмивка.

— Сега не ми е до пари. Същите хора, които се опитаха да я убият в Ню Орлиънс, се появили в петък в Ню Йорк, поне на нея така й се е сторило. Те са невероятно умели в преследването, а тя е болезнено предпазлива.