Чтение онлайн

Гибелта на Филота се описва като съдебна разправа с един невинен пълководец, докато тази на баща му Парменион представлявала с нищо неприкрито убийство. Дори Ариан, който обикновено възхвалява всичките дела на Александър, не може да представи оправдание за това престъпление, нито да смекчи вината на извършителите. Парменион бил ликвидиран от съображения, свързани с новата политика на македоно-персийския цар, заради сложните политически сметки и комбинации в двора на Александър, а и заради това, че изостанал далеч назад, в тила или по-точно в Ектабана, където командвал войски, в които нямало македонски войници. Освен това неговото влияние сред армията все още било значително. Заслужава да се отбележи, че вторият след Парменион по влияние във войската — Клеандър, брат на Коний и зет на Парменион — помогнал при обвиняването на своя пряк командир. Предполагало се, че тяхната измяна криела много опасности във връзка с вероятността войската като цяло също да измени на върховния главнокомандващ. С това обаче не бил сложен край на обвиненията в измяна и екзекуциите в армията. Четиримата сина на някой си Андромен, вероятно приближен на Парменион, имали щастието да избягат навреме от лагера на войската и да спасят живота си. Но Александър от Линсест, който имал късмета да не бъде убит заедно с братята си през 336 г., бил оставен да продължи необезпокояван по обратния път към Македония.

Колкото до убийството на Филип, фактите будят толкова съмнения, че подтикват към размисъл относно намесата на Александър — дори само въз основа на факта, че единствено той е извлякъл полза, при това значителна, от смъртта на баща си. Обаче всички съмнения изчезват при вглеждането в „синдрома Филота“. След смъртта му Александър разпределил властта му като единствен командващ между двама — близкия си приятел Хефестион и Клейт, известен с прякора Черния (за да го различават от Клейт Белия) — брата на своята кърмачка, който спасил живота му в битката при река Граник. От тях двамата Хефестион бил удостоен с по-разширени пълномощия. Тези назначения се оказали много успешен компромис за Александър. Клейт, също като Филота, се противопоставял на монархическите аспирации на Александър. Неговото издигане до толкова важен, дори ключов военен ранг било посрещнато с нескрито задоволство от старата гвардия като знак на това, че на чистките сред командния състав е сложен край. Хефестион, изключително предан на Александър, се сдобил с правото да докладва пряко на царя. Неговата лоялност наскоро след това се затвърдила благодарение на ролята му в арестуването и измъчването на Филота. Освен това той служел и като балансьор на Клейт.

Обаче в крайна сметка именно Александър бил този, който спечелил най-много. Ловко използвал настроенията във войската, за да се справи с недоволстващите от него висши командири, докато по-нисшите офицери се залъгвали, че се ползват с пълното му доверие и уважение. Така той постепенно успял да се сдобие с абсолютно неограничена власт. Но за какво възнамерявал да я използва? Нашият най-компетентен исторически източник — Ариан — предоставил убедително обяснение в един уникален и много поучителен пасаж в размер на седем глави, поместени в четвъртата книга на неговата творба „Анабазис“. Освен двата предпочитани от него по-древни източници — Птоломей и Аристобул — той се съобразява с традицията на „Вулгатата“ 15 , както и със собствената си преценка. Този откъс, характерен с повторната употреба на оскърбителни думи, свидетелства как самият Ариан е възприемал цялостната картина:

Този откъс е особено ценен и проникновен заради добре подреденото изложение на Ариан. Историкът започва със зловещото описание на осакатяването на персийския претендент Бес, извършено според жестоките азиатски традиции. Първо му отрязали носа и ушите — като прелюдия към екзекуцията му, извършена през лятото на 329 г. След това Ариан изведнъж прекъсва хронологичната последователност и продължава с не по-малко мрачната история за това как през лятото на 328 г. Александър собственоръчно убил Черния Клейт заради дворцов заговор през пролетта на 327 г., което било съпроводено от ареста на гърка Калистен (официалния летописец в империята на Александър). Плутарх — който съставил биографията на Александър няколко десетилетия по-рано и също като Ариан използва „Вулгатата“ наред с официалните източници за описанията си на традициите от онази епоха (вж. Приложението) — е доловил връзката между разглежданите събития, най-важната причина за които се оказала все по-нарастващият деспотизъм на Александър. Наистина Плутарх по-рано започва с поредицата от мрачните епизоди, по-точно със съдебната разправа с Филота. Но ако се постави въпросът по-скоро от историческа, а не само от чисто морална гледна точка, то наистина ли Александър израства като деспот през периода от 330 и 327 г.? И ако е така, то каква е била причината?

Ключът към разбирането на неговите политически замисли и тенденциите в преследвания от него монархически курс се корени в протичащия зад сцената процес на помиряване между управляващия елит на Персийската империя и новия македонски господар самодържец, при което се съчетавали опитът на предишните господари на империята и престижът, който притежавала новата администрация. На това се крепяла политиката на Александър към ориентализация. След съкрушителната победа над Дарий III при Гавгамела в края на 331 г. той започнал да се държи така, сякаш именно той, а не някой представител на Ахеменидската династия, е законният монарх на цяла Персия. За негова зла участ македонските войници не успели да пленят Дарий III след тази битка, което позволило на Великия цар да се укрие в царството на Бес (където и намерил смъртта си). Бес бил далечен роднина на персийския цар, ала въпреки това все пак не се поколебал да приеме царската тиара от ръцете на Александър. Ала идилията продължила само до лятото на 329 г., когато избухнала свирепа партизанска война, при която Бес накрая бил победен в Централна Азия от Птоломей и осъден на смърт от Александър, като изпълнението на присъдата се предвиждало да бъде извършено по персийски маниер. Процедурата започнала с мъченията, на които бил подложен Бес и за които Ариан не споменава. Целта на Александър била да демонстрира, че може да действа не по-малко жестоко от Великия цар и че всички ориенталски бунтовници срещу неговата власт ще бъдат наказвани със съответните ориенталски методи, характеризиращи се с изтънчена жестокост.

Подобно било отношението на Александър и към стила на обличане — постепенно той възприел някакъв нов и странен, смесен персийско-македонски стил. Сходни били и съображенията му при уреждането на царския двор, който все повече заприличвал на двор на източен владетел (включително и наличието на пищен ориенталски харем). Но в същото време той бил наясно с предпочитанията и стремежите на своите македонски офицери и войници. Именно заради това се стараел да поддържа съчетаващи се форми на македонско-ориенталското царствено величие — както по отношение на ритуалите, така относно царствените си одежди и другите емблеми на властта. На това се дължи и първоначалното му решение да поддържа два двора — един персийски и един гръко-македонски с двама различни дворцови управители и две свити от придворни. Ала дори и този начален, сравнително ограничен ориентализъм се оказал прекалено противен за Черния Клейт, който по някое време започнал да се оплаква, че „бил безкрайно огорчен както от увлечението на Александър по източния стил на живот [Ариан буквално го предава с думите: «много по-варварски»] и от не по-малко отблъскващото подлизурство на придворните пред новия владетел“. Но той може да е имал и някакви лични причини да се чувства така, затова ние ще трябва да приемем, че опозицията на Клейт срещу Александър не е била изцяло стъпила върху някакви принципи. Във всеки случай по време на пиянския пир през есента на 328 г. в Мараканда (днешния Самарканд в Узбекистан) се стигнало до ожесточено спречкване между Александър и Клейт. Последният допуснал фаталната за него грешка да обвини Александър в омаловажаване на постиженията на баща му Филип. Изгубил контрол, тежко пияният Александър пробол смъртоносно Клейт с едно копие.

Войската, чието изхранване зависело вече само от Александър, не закъсняла да обяви Клейт за виновен в измяна. Несъмнено Александър се разкайвал горчиво за непростимата си постъпка. Но личните му преживявания по никакъв начин не трябвало да възпрепятстват амбициозната му програма за ориентализация на империята. През 327 г. той се опитал да започне постепенното сливане на двата царски двора — персийския и гръко-македонския, като се разпоредил македонците и гърците сред неговите най-изтъкнати приближени и придворни да започват да се държат като перси, а не обратното. Именно тогава той ги задължил да изпълняват пред него ритуалния жест на „проскинезиса“ или дълбокия ориенталски поклон, което в персийските дворцови церемонии от векове било прието като израз на почит към абсолютния владетел. В двора на Великия цар този ритуал бил задължителен за всички независимо от техния сан, ранг или заслуги пред империята. Може би простолюдието само се чувствало задължено да се просва на длани и колене пред всемогъщия победител, но все пак поне отначало на най-видните пълководци от войската на Александър било позволявано да се ограничават само с лек поклон от изправено положение. За гърците — а това било валидно и за македонците — проскинезата означала признание на божествения произход на владетеля. Макар че Калистен от все сърце да желаел да описва Александър в хрониките си като „син на Зевс“, той все пак се оказал неподготвен да му се прекланя като пред жив бог. Съпротивата му се основавала на разбиранията на всички гърци от онази епоха, според които персите били по душа варвари и ориенталци, а освен това нали били наскоро победени врагове, така че кому било нужно да им подражават?

Експериментът по сливането на двата дворцови стила бил ръководен от добрия и предан Хефестион, но всичко ужасно се объркало и то най-вече заради противопоставянето на Калистен, който много често увличал всички около себе си в безкрайни спорове и препирни. През пролетта на 327 г. опозицията срещу новостите, въведени от царя, се разраствала все повече. Дворцовите пажове, които поради задълженията си най-често трябвало да се кланят пред Александър, замислили заговор, оглавяван от Хермолай. Според слуховете Хермолай се заел със заговора, понеже се чувствал жестоко засегнат от своя цар и пряк господар — също както навремето Павзаний, убиеца на Филип. Говорело се, че причината за неговото оскърбление било присъденото му тежко наказание за нарушение на дворцовия протокол по време на един лов за мечки, когато той изскочил напред и убил една мечка, считана за най-славната плячка в този лов, вместо да я остави да бъде пронизана от копието на Александър. Хермолай и най-малко още шестима от дворцовите пажове били осъдени и екзекутирани от войниците. Птоломей съобщава, че името на Хермолай по-късно било намесено в този заговор, което се оказало много удобно за целите на дворцовата политика на Александър, и вероятно на това се дължал фактът, че именно Хермолай бил незабавно подложен на мъчения и екзекутиран.

С други думи Александър се подготвял изцяло да заложи на политиката, водеща към всестранна ориентализация на империята му. Няма съмнение, че по време на осъществяването на този процес той стигнал до съдбоносното решение: единственият начин да се справи с всички затруднения и да запуши устата на всеки по-сериозен опонент е да го ликвидира и същевременно да издига до най-високите постове в империята си онези, които изявяват готовност да останат лоялни лично към него.

В отговор на надигащото се скрито напрежение през 327/6 г. Александър предприел най-голямата си авантюра в цялата си прославена кампания — експедицията до „Индия“ (по-точно в земите на днешния Пакистан и на индийския щат Кашмир). Тогава именно той извоювал една от най-впечатляващите си бляскави победи — срещу Пор (раджата на Поравас) край река Хидасп (наричана днес Джелум). В края на краищата лесно можем да си представим горчивината, която изпитал той след първото си „отстъпление“ — отказа на неговите прославени и изпитани в толкова много битки македонски ветерани да продължат под неговото командване още по на изток отвъд р. Хидасп. Това, което е най-забележителното в случая, е реакцията на Александър, нетипична за него и крайно неразумна. Той решил да накаже сурово войниците за тяхната нелоялност към него (поне така изглеждало това решение в неговите представи), като им заповядал в пълно бойно снаряжение, което тогава можело да бъде оставено в обоза, да продължат към сърцето на Индия въпреки тежките загуби по този опасен маршрут, а после да се завърнат обратно в Персия през горещата пустиня Гедрозия (днешната пустиня Макран в Белуджистан). Това е свидетелство за сериозна грешка в преценката. На всичкото отгоре, когато най-после македонците успели да се измъкнат от пустинята през зимата на 325/4 г., Александър узнал, че в повече от половината от земите на новосъздадената от него империя се забелязват признаци за сериозни смутове или открити опити за бунтове.

Съвременниците описвали реакцията на Александър спрямо така създалата се ситуация като началото на неописуемо жесток терор. Вероятно са имали право. Поне осем от сатрапите били свалени от постовете си, като трима (или четирима) от тях, които били замесени в заговора за убийството на Парменион преди почти шест години, били екзекутирани, включително и Клеандър, брат на Коний. Самият Коний допуснал сериозната грешка да говори срещу царя пред своите подчинени хипаспи и скоро след това смъртта го застигнала. Вероятно на този етап Александър се опасявал от безредици сред войската, въпреки че вече успял да я превърне в послушен инструмент в ръцете си. Нали някои от най-знатните македонски пълководци все още притежавали значително влияние сред офицерите и войниците. Например един от тях — споменатият Харпал, пазител на имперската хазна, толкова се страхувал от възмездието на Александър, че преценил, че именно тогава е настъпил най-удобният час за бягство от Азия в Гърция, макар да бил близък приятел на царя още от юношеските им години. Трябва да се признае, че това не му се случвало за пръв път: Харпал замислял връщането си още в Гърция преди битката при Ис, но все пак бил оправдан и възстановен на поста си. При бягството си Харпал задигнал много голяма сума пари (според гръцките стандарти за богатство), като част от тях той употребил за обществените начинания на атиняните. Това косвено допринесло за надигането на гърците срещу македонците веднага след смъртта на Александър през лятото на 323 г. Вероятно до мига на смъртта си той все още не бил успял да отстрани всичките щети от административните и политически промени от зимата на 325/4 г. Противопоставянето и междуособиците сред най-близките му приближени и висшите командири от войската се оказал зловещ резултат от сгъстяването на атмосферата на подозрения и страхове, засети от Александър, при това напълно съзнателно.