Чтение онлайн

Между гвардейската пехота в центъра и гвардейската кавалерия на десния фланг се намирали редиците на хипаспите (щитоносците). Като елитен род войска те били съставени от специално подбрани по сила и ръст войници и се изявявали като истински професионалисти — приблизително като командосите в съвременните армии. В общия боен ред на войската те имали задължението да прикриват незащитения от другите отреди десен фланг на гвардейската пехота и да осигуряват гъвкава връзка между тях и гвардейската кавалерия. Извън бойния строй се разполагали като войскови единици със специално предназначение за операции, изискващи висока скорост на реагиране и издръжливост при преследване на противника на по-дълги разстояния, макар че за този аспект от тяхното приложение, както впрочем и за останалите видове войскови съединения, до нас не са достигнали никакви сведения от епохата преди царуването на Александър. Гвардейската пехота, както и гвардейската кавалерия, се попълвала от новобранци, набирани само на териториален принцип. Отличавали се с това, че били въоръжени със сариса (пика с железен връх, с дължина 5.5 м, изработена от дряново дърво, от две здраво свързани части, която се придържала и насочвала с двете ръце). Пиките на бойците от първите три или дори четири редици стърчали заплашително пред предната линия и придавали на македонската фаланга вид на гигантски таралеж с метални бодли. Размахвайки мечовете си (по-къси от тези на конниците, понеже били предназначени да пробождат броните и гърдите, а не да секат глави с удар от горе, т.е. от седлото) навярно са представлявали ужасяваща гледка, да не говорим, че тази сцена се съпровождала с пронизващия македонски боен вик „Алалалалай!“ Що се касае до гвардейската пехота, то тя била способна сама да поема всичките задачи по отбраната, но последният решаващ удар обикновено бил възлаган на гвардейската кавалерия.

В другите гръцки градове-държави мнозинството от зрелите мъже сред свободните граждани не можели да си позволят да купят снаряжението, необходимо за военна служба като хоплити или конници. Затова те по принуда попълвали редиците на леко въоръжената пехота, която никога не е играла първостепенна роля. Докато във войската на Филип положението било точно обратното: леко въоръжените отряди, независимо дали пешаци или конници, в по-голямата си част не били съставяни от македонци, а от друга страна тяхната намеса често се оказвала от важно значение за изхода на битката. Сред леко въоръжената пехота бихме могли да срещнем агриани, обитаващи една от северните области на Македония, които във войската на Александър играели роля, подобна на тази на „гурките“ 27 , както и гръцки стрелци с лъкове, предимно от Крит, където мъжете усъвършенствали уменията си за стрелба с лък най-малко от началото на първото хилядолетие пр.Хр.

Друго основно умение на войската на Филип, подобрено още повече от неговия син, било обсадното изкуство. Вече споменахме за изобретяването на торзионния катапулт под покровителството на Филип. Именно тези огромни съоръжения, способни да изстрелват снопове от горящи стрели посредством катапулти, наподобяващи арбалети, били използвани от Александър при обсадата на Тир (на тях ще се спрем още веднъж по-нататък). Обсегът им на действие достигал до 300 м. Александър използвал също както колесни, така и безколесни (плъзгащи се върху плазове на шейни) катапулти или механични тарани за разбиване на крепостните порти. Освен това по време на царуванията на Филип и Александър обсадните кули ставали все по-високи и по-здрави, а същевременно по-мобилни и по-удобни за приспособяване към конкретните бойни условия. Прилагането на тези механични изобретения позволявало на Филип да съкращава времето за обсада от месеци или дори години на седмици или дори броени дни. Всъщност само два пъти Филип претърпял провали по време на обсадите, като нито в един от тези два случая последиците не били катастрофални за преследваните от него цели. Докато на Александър му било необходимо доста време, за да усъвършенства обсадните техники, обаче както скоро ще се убедим, това зависело от фактори, които били извън неговия контрол.

Тези средства за водене на война се споявали в една обща почти непобедима военна машина, която поне след 353 г. не познавала поражение. За това голяма лична заслуга имал Филип, макар че той често бил облагодетелстван от външните обстоятелства. През 368 г., когато бил изпратен като заложник в Тива — най-могъщата военна сила в Гърция по онова време, Филип усвоил много от военното изкуство на гърците. Върху него като пълководец и стратег голямо влияние оказало тригодишното му пребиваване в града на прочутите и много талантливи гръцки стратези Епаминонд и Пелопидас, както и присъствието му в дома на един от тогавашните гръцки военачалници — Паменес. Той, както и синът му Александър например са заимствали от тези гръцки стратези идеята за подреждането на войската преди атака под ъгъл спрямо бойната линия на противника, както и концентрацията на елитни войскови съединения на единия фланг за нанасяне на пробива, който обикновено се оказва решителен за изхода на битката. Освен това върху стратегическото мислене на Филип са повлияли обстоятелствата, при които той се озовал на македонския трон — смъртта на брат му след сериозно поражение, нанесено от илирите по западната граница, както и изправянето срещу врагове от всички страни — опасности надвисвали както от гърците, така и от другите съседи. Уроците, които Филип усвоил и после се заел майсторски да прилага, се свеждали до такива постулати, които на пръв поглед могат да ни се сторят елементарни, но са извънредно трудно постижими на практика (сред които „Съединението прави силата“, „Сигурната победа е в пряка зависимост от численото превъзходство“ и „Професионализмът във военното дело може да увеличава десетократно мощта на войската“).

По отношение на дисциплината Филип бил безмилостно строг. Зад бойния ред на своите фаланги той подреждал редици от конници със задачата да възпират дезертьорите. Веднъж разжалвал един от командирите на наемниците само защото последният дръзнал да се изкъпе с топла вода — тогава това било привилегия, запазена само за родилките. Той неуморно обучавал и проверявал войниците си. В тази насока го вдъхновявал примерът не само на тиванците, но и на спартанците — последните научили Филип да цени и развива уменията на войниците да действат единно в бойния строй. Той намалил броя на оръженосците на един за всеки десет (докато всеки гръцки хоплит се съпровождал от един оръженосец) и така принуждавал войниците си сами да носят личния си багаж при всеки по-дълъг поход. Това решение се оказало изключително полезно за походите на Александър, защото довело до рязко намаляване на обозите, следващи навсякъде войските и възпрепятстващи бързото настъпление, маневриране и прегрупиране. При операциите си в различни зони от Балканския полуостров Филип за пръв път превърнал дългите разстояния във фактор, който вече нямал решаващо значение за развоя на поредната война. Той успял да смути Демостен, като доказал, че е способен да се сражава по всяко време и през всеки от годишните сезони — което се сторило крайно неспортсменско на живеещите в охолство атински политици, които не изгаряли от желание да потеглят към бойните полета. Казано накратко, Филип превърнал войната в една игра със съвсем нови правила и преобразил македонската армия в най-могъщата военна машина на Балканския полуостров.

Ако Филип въобще допускал някакви слабости във военно отношение, то те се ограничавали само до флота. Той нито наследил, нито развил могъщ боен флот, макар че при завоюването на гръцките градове Амфиполис (357 г.), Метон (354 г.) и Олинт (348 г.) той се сдобил с достъп до първокачествени и удобни за контролиране пристанища. Очевидно това обяснява защо той винаги се отнасял снизходително към Атина — единствената гръцка държава, която била способна да компенсира този негов недостатък при замисляното от него нашествие в пределите на Персийската империя. Но за разлика от баща си Александър можел да си позволи по-твърда политика спрямо Атина, след като преценил — напълно правилно, както се оказало впоследствие — че можел да се справи с персите не само без помощта на атинския флот, но и въобще без подкрепа по море. Това би могло да послужи като красноречива илюстрация на диалектическото взаимоотношение между чисто военните и политическите фактори.

Обаче в представите на младия Александър липсата на могъщ боен флот в никакъв случай не изглеждала като най-сериозния недостатък в грижите на баща му Филип за усъвършенстването на македонската войска. Съществувал друг проблем, който създавал много повече грижи на Александър — заедно с войската той наследил от Филип и висшия офицерски състав. Поне отначало тези опитни, калени в походи и сражения командири въобще не вярвали, че Александър притежавал божественото право на неоспорима от никого власт, а освен това тогава той бил още съвсем млад и неизбежно се очаквало да му липсва опит при взимането на отговорни решения. Така че се налагало да извоюва правото на върховен съдник по всички въпроси, свързани с войската. Но преди всичко той трябвало да наложи волята си над изтъкнатите македонски пълководци, сред които изпъквал най-вече Парменион, аристократът от Горна Македония, комуто Филип възлагал най-отговорни военни задачи още от началото на царуването си (приблизително след 350 г.).

През 336 г. Парменион бил приблизително на 64 г. или над три пъти по-стар от Александър. През пролетта на същата година Филип го изпратил в Мала Азия, за да създаде там стратегическо предмостие за основната група македонски войски. През 334 г. Парменион все още се намирал там, но вече в ролята на втори по ранг командващ в македонската войска след Александър. На този пост той се задържал до смъртта си — или по-скоро убийството му през 330 г. Той обаче не принадлежал към кръговете, близки на Александър. Както вече отбелязахме в Глава 4, един от синовете на Парменион — Филота, командвал гвардейската кавалерия, докато другият му син Азандър бил командир на „продромоите“ (конните разузнавачи), а пък третият му син Никанор оглавявал елитната част на хипаспите (щитоносците). Зет му Коний бил начело на един от шестте полка от гвардейската пехота, в която войниците били набирани от населението на Горна Македония, по-точно от кантона Елимея (или Елимиотис). Приятелят на Парменион — Хегелокус — командвал ескадрон от гвардейската кавалерия в битката край Гавгамела. След битката при Ис друг негов приятел — Полиперхон — поел командването на един от останалите полкове от гвардейската пехота, съставен от войници от Тимфея (друга област в Горна Македония). И тримата сина на Андромен, които били приятели на Филота, през различни периоди командвали по един от шестте полка от гвардейската пехота.

Тези опитни командири, взети заедно, съставлявали доста влиятелна група сред висшите офицери на македонската войска, като в центъра бил самият Парменион, който, ако може да се изразим така, бил по-скоро „човек на Филип“, отколкото на Александър. Самият Парменион не отстъпвал на Александър по темперамент и кроял доста амбициозни планове за своята бъдеща роля в управлението на Азия, но бил прекалено консервативен и строго придържащ се към традициите, поради което се превърнал в изключително сериозно препятствие за плановете на младия Александър. Според мен, ако се съпоставят всичките тези факти, ще можем да си обясним защо Александър пожелал да отстрани Парменион от заемания от него висш пост в командването на войската, т.е. веднъж и завинаги да го отстрани от пътя си. Дори и с цената на убийство, ако то се е оказало единственото средство за постигането на тази цел.

Това обяснява защо през 330 г. Парменион бил оставен от Александър в Ектабана и защо доверени лица на царя непрекъснато следели ходовете на Филота. В съчиненията на Ариан намираме доказателства за опитите на дворцовата клика от онази епоха, целящи компрометирането на Парменион, като няма съмнение, че първоизточникът на тези сведения е бил Калистен. Мрачните епизоди от 330 г. (когато били екзекутирани Парменион и Филота) ни подсказват също, че докато оценяваме шеметната кариера на Александър като главнокомандващ, не трябва да изпадаме в увлечение по анахронизмите. Налага се не само да проверим по-старателно обстоятелствата, които помогнали на Александър да се сдобие с неоспоримата от никого върховна власт — примерно през 328 г. (когато убил собственоръчно Черния Клейт) или при коронясването му през 336 г. или през 334 г. (когато започнал походът към Азия) или дори през 331 г., когато сразил за пореден път войските на Дарий III.

След екзекуцията на Парменион и сина му Александър се заел с прочистване на висшите офицери в своята войска. След това вече никой висш офицер не получил толкова много власт, каквато дотогава притежавал Парменион. Александър не се ограничил само с това прочистване на редиците на своите пълководци, а разпределил командваната дотогава от Филота гвардейската кавалерия отначало между двама командващи, които едновременно получили титлата „хипарх“ (командир на конницата). Единият от тях бил Хефестион, който несъмнено бил протеже на Александър. Другият бил Черния Клейт, брат на дойката на Александър — същият Клейт, който спасил живота на Александър в битката при Граник (вж. Глава 6). Неговото назначение несъмнено целяло да бъдат успокоени по-старите македонски воини, които не одобрявали прекалено прибързаните смени на офицерите и негодували срещу издигането на Хефестион, защото той не се бил отличил с нищо в битките.