Чтение онлайн

25. Шестият и последен очевидец от нашите източници е Характер — още един грък от островите в Егейско море. Той бил роден в град Митилен на остров Лесбос и се издигнал сред приближените на Александър до негов главен камерхер (дворцов шамбелан), след като господарят му започнал да възприема церемониите на персийския двор като съставна част от новата си роля — цар на Азия. Умело и живо описаните от Хар „Истории за Александър“ били публикувани най-малко в десет книги и сред многото им читатели трябва да се спомене, че били взети под внимание от Аристобул и съответно цитирани от Плутарх. Но нищо не ни е известно за това дали в тях са преобладавали спомени за дворцови клюки и анекдоти от живота на придворните — т.е. такива пикантерии, които днес изпълват страниците на жълтата преса. Но дори и да е било така, разбира се, те все пак са могли да послужат за пояснение на подробностите около такива подобни скандални епизоди като примерно смъртта на Калистен.

26. Но дори и при липсата на достъп до ясни позовавания на съответните документални източници, възможно е да се предположи, че те наистина са съществували, като се съди по многобройните детайли в описанията на Ариан, които той заимствал по военните и административните въпроси от Птоломей и може би от Аристобул, но не са открити в авторите, причислявани към „Вулгатата“ като Диодор, Курций или Плутарх. Първата от тези творби се наричала „Ефемериди“ — заглавие, което би могло да се преведе като (царски) дневници. Атеней — гръцки компилатор, който работил в Александрия към 200 г. — ни разкрива, че тези дневници били съставени от двама гърци: Евмен от Кардия в Хелеспонт и Диодот от Еритрея в Йония (на западния бряг на Мала Азия). Този Евмен бил личен секретар на Александър и по-късно се превърнал в една от главните фигури в междуособиците около наследството на Александър — както го характеризира Плутарх в своите животоописания. Учените обикновено се доверяват изключително много на неговите признания, макар че някои все пак оспорват дали той е вписал в дневниците ежедневните стенограми за по-важните решения на Александър, а също дали всичките по-значими събития са били довеждани до негово знание. Подобна проява на доверие с нищо не е оправдана. Ако за пропагандни цели от Евмен или някой друг тези хроники не са били изцяло подправени или поне продиктувани, то като най-достоверни свидетелства за епохата би трябвало да бъдат признати записите на вавилонските жреци, въпреки че в тях се намират полезни за нашето изследване данни, само когато Александър е пребивавал във или край Вавилон — като най-подозрителното събитие в тях е смъртта му през юни 323 г.

27. Тогава се появяват така наречените „Дневници на експедицията в Азия“ („Хипомнемата“), които според легендата били записвани лично от Александър. В тях ако не друго, поне били вписани — пак според официалната или „дворцовата“ версия — така наречените „последни планове на Александър“, т.е. списък за непосредствените бъдещи задачи, съставен броени седмици преди ненавременната му кончина. С това въведение тези планове били публично оповестени от Пердика пред общия сбор на войските скоро след трагичното за всички събитие — неочакваната смърт на Александър (вж. Глава 10). Предполагало се, че в този вид проектите на императора трябвало да вдъхват доверие сред македонските воини. Дали тези дневници били автентични или не — това ние няма как да узнаем. Можем само да твърдим с по-голяма степен на увереност, че не били автентични поредиците от писма, чието авторство било приписвано лично на Александър. Повечето от тези писма били представени на читателите от Плутарх, който очевидно имал достъп до една или повече колекции. При най-оптимистичните изчисления техният брой достига четиринадесет, от които десет могат да бъдат намерени в „Животописът на Александър“ от Плутарх, като няколко екземпляра от тази поредица все пак изглеждат достоверни. И все пак отново може да се повдигне въпросът за тяхната автентичност — както примерно писмото, което според легендата Александър адресирал директно до Дарий III непосредствено след битката при Граник през 334 г. и в което твърдял, че той, Александър, а не Дарий бил легитимният цар на Персия, а Дарий бил само един жалък и недостоен узурпатор на престола. Подобна проява на дързост може да е била характерна за младия Александър, но по-добре би било това да можеше да се документира с по-висока степен на достоверност.

28. Сред авторите на източниците, които не са били очевидци на събитията, трябва да започнем с Клейтарх, син на Динон, който също бил уважаван историк и вещ познавач на Персия. Клейтарх бил прекалено млад, за да съпровожда Александър в неговата азиатска експедиция, но липсата на преживявания от първа ръка при Клейтарх донякъде се компенсирали със свободата на авторство — той не бил заставян от никого да пише повече или по-малко официална история. Дори като се има предвид, че през 322 г. бил в Атина, Клейтарх имал възможност да се консултира спокойно с всичките онези гърци, които са контактували или с Александър, или с персите (политици, посланици, художници, инженери, редови войници). Така той можел да обогатява описанията на Калистен и на другите автори очевидци с изобилието от събираните от него устно предавани сведения, което липсва в източниците, ползвани от Ариан. Симпатиите на Клейтарх към окупираната Атина надделявали над промакедонските тенденции сред кръговете, които се противопоставяли на антимакедонската позиция, с която се отличавала поддържаната от Демостен линия през последните години от живота му (знаменитият оратор умрял през същата 322 г.).

29. Хипотезата, че той бил истинският основоположник на „Вулгатата“ като литературна традиция (както е представена по-късно в запазените до днес творби на Диодор, Курций и Юстин) често била оспорвана — главно от по-късния изследовател Никълъс Хамънд. Той твърди, че Клейтарх написал своите дванадесет или повече книги през последното десетилетие на IV век пр.Хр. — което все пак е достатъчно рано, за да бъде използван поне от Аристобул и евентуално от Птоломей. Съществува още една, по-съвременна и по-откровена хипотеза, в която се приема, че Клейтарх приел поканата на Птоломей (малко преди коронацията на последния като цар на Египет) да посети Александрия и да създаде описание за подвизите на Александър, което трябвало да бъде показано на гърците в деня на приема, даван от Птоломей за делегацията на Коринтския съюз с цел съживяване на този отдавна нефункциониращ орган (вж. Глава 5).

30. В сравнение със сухите изброявания в трудовете на Птоломей, Клейтарх бил четен много по-ревностно от читателите както през елинистичния период, така и по време на римската империя. Така Клейтарх се превърнал в най-популярния писател от античността, специализирал по темата за Александър, при това доста преди да се стигне до масовото разпространение на „Александрова романтика“ в ранния период на римската империя. Клейтарх представял Александър като героичен владетел, предопределен от съдбата за син на либийския бог Амон, достоен съперник на своя предтеча Херкулес и на бог Дионисий, завоевател на повечето далечни земи от ойкумене (познатия на човечеството обитаем свят). Основната привлекателност на неговата история в очите на следващите поколения се криела в живите описания и изобилието от сензационно изглеждащи случки. Например Клейтарх разказвал за опожаряването (по заповед на Александър) на дворцовия комплекс в бившата церемониална персийска столица Персеполис през 330 г. не само като символичен политически акт, за който по-късно трябвало да се съжалява (както твърди Ариан, подражавайки на Птоломей). В повествованието на Клейтарх Александър издал тази необмислена заповед под влиянието на значителното количество изпито вино и под внушението на Таис — изискана атинска хетера, която точно тогава била любовница на Птоломей (наричана накратко Атинянката Таис). Може би точно за този епизод Клейтарх да е бил исторически по-точен от другите разказвачи, особено ако се има предвид, че Птоломей — по разбираеми причини — се опитал да омаловажи ролята, която мълвата приписвала на Таис. Но общото впечатление на по-сериозните антични автори се свеждало до извода, че Клейтарх, макар и интелигентен, бил склонен да добавя измислици към истината и този възглед оставил доста отрицателно отражение върху представите за него в следващите епохи — чак до нашата съвременност.

31. Трудовете на Клейтарх не са оцелели. Доколкото изобщо може да се говори за съхранение на неговите писания, то това е станало само чрез трудовете на Диодор, Курций и Юстин. Диодор, грък от първото столетие пр.Хр., произхождащ от град Калеакте в Сицилия (съответно наричан Диодор Сицилийски), компилирал в Рим едно многотомно издание, което нарекъл „Историческа библиотека“. Наричала се така, понеже в нея вероятно се съдържала цялата история на света, която според очакването на Диодор би могла да интересува по-будните читатели от неговата епоха. Александър фигурирал като герой в седемнадесетия том на „Библиотеката“, който за съжаление не е изцяло запазен. Курций или Квинт Курций Руф написал своята „История на Александър Велики“ в десет книги (от които са оцелели последните осем), но той само конспектирал изгубената творба на Трогий, съставена на латински през I век след Хр. В запазените единадесети и дванадесети том на „Историята“ от Курций се описвала кариерата на Александър.

32. Точната хронология на трите оцелели източници, обединявани под названието „Вулгата“, е доста спорна. Възможно е Диодор да е писал малко преди Трогий в края на първото столетие пр.Хр., докато Курций вероятно е творил по времето на император Клавдий (както допуска последният негов коментатор) или при император Веспасиан. Но тук ще повторим, че цялостно е оцелял само конспектът на Юстин, съставен въз основа на трудовете на Трогий. Такава е тъжната истина.

33. Не може да се твърди, че всичките тези трима автори са разчитали само на Клейтарх или са заимствали от него в еднаква степен и по един и същи начин. Съвсем не е така. В съответствие със своята практика Диодор следвал насоките, застъпени от Клейтарх, като свой водещ източник на сведения за епохата на Александър. Докато Курций бил по-независим както в избора, така и в ползването на източниците (както ще видим, той, между другото, прибягвал и до цитати от Птоломей). Същото се отнася и до интерпретациите на Курций. Например той се отвращавал от култа към Александър като към неоспорим и гениален владетел. Култ, упорито налаган от неговите наследници и възприет по-късно, като имитация на тази тенденция, от Гай Юлий Цезар и от римските императори. Докато при Диодор е точно обратното: той изцяло възприемал елинистичния мит за добрия цар и го прилагал в своето животоописание на Александър. Успоредно с често срещаните съвпадения в оценките на Диодор и Трогий/Юстин, все пак между тях съществуват и сериозни разногласия. Например Трогий не одобрявал агресивния империализъм като такъв и представял Александър като кръвожаден тиран, главозамаян от завоеванията си, докато Диодор адмирирал преди всичко умереността на Александър дори и в годините на най-бляскавия му възход и съпротивата му срещу разнообразните изкушения към лукс и деспотизъм.

34. Последните от нашите литературни източници са двама гърци, които по различен начин внасят своя принос по времето на благосклонно настроения към гърците император Адриан, когато културата им процъфтявала. Този период обикновено се нарича Втори разцвет на софистиката, защото за него е отличително непрекъснатото позоваване на постиженията на Първия разцвет на софистиката в области като обучението в различни умения, особено риториката (V и IV век пр.Хр.). Плутарх (ок. 46–120 г. след Хр.) бил роден в малкия град Херонея в Беотия (известен с победата на Филип през 338 г.). Той получил отлично образование по риторика и литература, а сред най-ранните му доста обемисти творби фигурирали и два кратки трактата, посветени на щастливата звезда на Александър. В тях той се опитвал да отхвърли обвинението, че завоевателят дължал успехите си просто на изключителното си щастие, а не на своите качества (както наследствени, така и придобити и доразвити).

35. Плутарх е много по-известен и много по-полезен за нас като съставител на петдесет успоредни животописи на известени гърци и римляни от по-далечното или по-близкото минало. Неизбежно било Александър да се окаже един от кандидатите за написване на биография от Плутарх; а Гай Юлий Цезар, който съзнателно се стремял да му подражава, очевидно бил най-подходящ за „партньор“ в паралелите на Плутарх. Самият Плутарх, както подчертава в увода си към своя „Александър“, предпочитал да описва „животът на великите, а не истории“. По-специфично той съставял биографии за морализаторски и образователни цели, при които ударението се поставяло предимно върху характера и духа на героя. Така на идеалния читател се поднасяла подкана сам да реши, след съответното размишление, кой морален образец да следва и кой да избягва. Във всички случаи той бил либерален при ползването на написаното от други автори, като назовал поименно двадесет и четири от тях, с цитати от чиито произведения си служел най-често.

36. Следният пасаж („Животът на Александър“ от Плутарх, Глава 46) може да послужи като илюстрация за характерното в неговите съчинения. Естествено днес тези редове могат да се сторят на мнозина от нас лишени от ценност, тъй като изглеждат като пълна фантасмагория, ала те са неразделна част от мита за Александър и представата за него:

37. „Ето че го посети царицата на амазонките, както споменават повечето автори, включително Клейтарх, Поликлейт, Онезикрит, Антиген и Истрий; но Аристобул и шамбеланът Хар, Птоломей, Антиклейд, Филон от Тива и Филип от Теангела, както и Хекатей от Еретрия, Филип от Халкис и Дур от Самос твърдят, че това било измислица. И макар да изглежда като собственоръчно завещание на Александър, в едно свое писмо до Антипатър той много точно обяснява как царят на скитите му предложил дъщеря си за жена, но нищо не споменал в него за амазонките.“