Чтение онлайн

Но все пак остава основният въпрос за природата на елинизма у Александър. Например доколко е бил искрен, когато се е позовавал на девиза за свободата на Гърция в прокламацията си след битката при Граник през 334 г.? И защо не е използвал военните възможности на същите тези гърци, особено могъщия боен флот на Атина или пехотата на държавите от Коринтския съюз (въпреки че била сравнително малобройна)? Вместо това той ги разпуснал веднага след завладяването на Персия. Защо толкова много гърци (като наемници) се сражавали срещу Александър, вместо да воюват с неговата войска — дори и при най-драматичната, решаващата за цялата му азиатска кампания битка край Гавгамела? И защо също толкова много гърци са подкрепили Атина във въстанието срещу македонското царство от 323/2 г., т.е. непосредствено след смъртта на Александър? А дали основаните от него градове действително били замислени от Александър като бъдещи културни центрове с основно предназначение да разпространяват елинизма или той се е ръководел от съвсем, други, много по-прагматични причини — например от политическо, военно или икономическо естество? Какъвто и да се окаже отговорът на последния въпрос обаче, не може да се оспорва фактът, че разрастването и процъфтяването на елинистичния свят през последните три столетия пр.Хр. — чиито главни центрове били основаните нови градове от Александър, като Александрия в Египет и Антиохия в Сирия — било пряка последица от завоеванията на Александър и усилията му за умиротворяване на Азия.

Мнозина историци приемат, че Александър е бил най-великият завоевател в цялата световна история. Но неговите изключителни способности трябва да се разглеждат само в контекста на епохата, за да могат да се преценяват правилно, като се взимат предвид дипломатическите дарби и уменията му за ръководене на войската на бойното поле. И преди всичко трябва да бъдат разглеждани на фона на почти чудодейните преобразувания, извършени от Филип в македонската армия.

В Глава 7 е обърнато специално внимание на пет от многото и разнообразните акции на Александър, защото те илюстрират различни аспекти от неговата гениалност като стратег. Става дума за неговия първи и едва ли не „програмен“ военен поход през 335 г. (веднага след възцаряването му) — разпрострял се далеч на север отвъд Дунава и на юг до Гърция; мъчителната седеммесечна обсада на Тир през 332 г.; решителната победа над Великия цар на Персия Дарий III при титаничната битка край Гавгамела през 331 г.; партизанската война в Централна Азия от 329 до 327 г. и накрая победата край река Хидасп през 326 г. над Пор, раджата на Паравас. Другите две големи сражения на суша (това при река Граник през 334 г. и второто край град Ис през 333 г.) също ще бъдат обсъдени с дължимото внимание. Но освен това ще се спрем и на често пренебрегваната морска акция в Егейско море и източното Средиземноморие (през периода 334–332 г.), в която Александър съзнателно се въздържа да не участва пряко.

Друга основна тема, на която специално ще обърнем внимание, е посветена на това как Александър е възприемал себе си, както и неговото желание да бъде признат от другите не само като простосмъртен, но и като някакъв свръхчовек или божествено създание (вж. Глава 11). Но той съвсем не е бил първият в гръцкия свят, който се е превърнал в култова фигура, при това в буквалния смисъл на думата. През 404 г. олигарсите от остров Самос, след като си възвърнали властта, преименували празника на града от Херея (наречен в чест на велика богиня Хера, сестра и жена на бащата на всички богове Зевс) на Лизандрея — в чест на техния спартански благодетел Лизандър, който въобще не бил някакъв безсмъртен бог, а съвсем обикновено и простосмъртно човешко същество. Чрез този опит за запълване на пропастта между смъртните и безсмъртните създания се създал прецедент, който обаче не бил повторен до времето на бащата на Александър — Филип, т.е. в продължение на две или три поколения.

Към края на своето царуване (323 г.) Александър със сигурност е бил боготворен от ориенталците като бог на Азия — както във Вавилон, където умрял, така и далеч на запад, в Египет (където преклонението пред управляващия фараон било многовековна религиозна традиция). Но въпреки че са съществували такива прецеденти, трябва да се напомни, че персийските царе, чийто последен представител е бил изместен от Александър, никога не са били възприемани като богове. Те са били приемани единствено като наместници на земята на великия зороастрийски бог на светлината — Ахура Мазда. Така че Александър наистина предприел огромна стъпка, като пожелал или се разпоредил да бъде почитан като божество от своите негръцки поданици (ориенталското население на империята му извън Вавилония и Египет). Освен това той приживе бил боготворен от жителите на гръцките градове по малоазийското крайбрежие на Средиземно море, понеже те му били много благодарни за освобождението от персийското потисничество. Може би дори и в континентална (европейска) Гърция са били наблюдавани подобни прояви — ако, разбира се, може да се вярва на едно доста ненадеждно доказателство, каквото представлява имперската заповед, издадена през 324 г. от самия Александър, с която се нареждало на всичките поданици на неговата империя да го почитат като божествено създание.

Може би той копнеел за още по-голямо признание и е възнамерявал да допълни този свой декрет с уточнението поданиците му действително да повярват, че е бог, а не само формално да го третират като такъв. Само поради случайно стечение на обстоятелствата не се стигнало до демонстративно нарастване на неговата самоувереност в хода на кампанията за принудителното му обожествяване. Като ключов момент в тази насока би трябвало да се приеме консултацията му в оазиса Сива с оракула на либийско-египетския бог Амон (Амун) — след тази визита той започнал да говори за себе си като за генетичен потомък на боговете. 7 Това създавало поводи за шеги с неговия „така наречен“ баща Филип. Той се опитал да застави своите гръцки и македонски придворни да му отдават почит, което в Персия бил по-скоро социален обичай, отколкото религиозен ритуал, но в очите на гърците изглеждал повече религиозен, а не социален, тъй като бил дължим единствено спрямо боговете. Всичко това може би е било косвен начин да подскаже на своите гръцки и македонски придворни, че е считал себе си за божествено създание. Но може да бъде интерпретирано и по съвсем различен начин — като метод за сливане на неговия гръко-македонски двор с неговия персийски двор в една обща сплав чрез задължаване и на гърците, и на македонците да се примирят с персийския модел за церемониален поздрав към владетеля.

Във всеки случай, каквато и да е била мотивацията на Александър, тази изкусна дипломатическа маневра нямала резултат и скоро била загърбена. Но това по никакъв начин не ограничавало личната религиозност на Александър, който се превръщал във все по-суеверна личност, чиито схващания вече граничели с фанатизма. Стремежът да се превърне в бог е била ключова особеност на Александър като човек (вж. Глава 10). Естествено това усложнява анализа на личността и характера му. До наши дни не е запазено нито едно пряко свидетелство от неговите най-близки съратници, нито пък той е водил личен дневник. Така че за тази страна от образа на Александър трябва да се съди преди всичко по това, което е извършил, както и по това, което не е осъществил.

Трябва да започнем с аналитични разсъждения — тъй като не разполагаме с друг достъпен метод — относно чертите на характера, наклонностите и пристрастията, които Александър наследил от родителите си — Филип и Олимпия (вж. Глава 3). Тук, например, може да ни помогне Плутарх, който посветил следните редове на увлечението на майката на Александър към водещия до екстаз религиозен мистицизъм:

Сведенията за образованието на Александър са много по-достоверни, особено за периода, през който той пребивавал в школата на Аристотел в град Миеза (от 343 г.). Известно е, че Аристотел предоставил на своя знатен ученик копие на „Илиада“ със своите коментари, но все пак е съмнително дали Александър още от тази ранна възраст е бил убеден, че светът ще принадлежи на онзи, който успее да го завоюва с меч и копие. Вероятно много повече са му повлияли дълготрайните приятелства с негови връстници, започнали именно от този период в Миеза — някои от тях се оказали със значителни последици по време на царуването му, особено дружбата му с Хефестион. Александър изглежда възприемал Хефестион като свое алтер его. Почти сигурно е, че по някое време връзката между тях двамата е била сексуална. Друга ключова фигура от юношеските му години е бил Буцефал: възможно е той да е бил единственият кон в историята, на който е бил наречен град (Буцефалия в днешен Пакистан, макар че при археологическите разкопки не бяха разкрити останки от този град).

Във всеки случай изглежда, че в психологическия профил на Александър мъжете и конете са се ползвали с неоспоримо предимство пред жените. Едно от възможните обяснения може да се окаже някаква версия на анализирания от Фройд случай с малкия Ханс: като много малко момче Ханс видял възбуден жребец и това вълнуващо преживяване оказало дълбоко влияние върху неговия сексуален живот в зряла възраст. Или Александър е страдал от потиснат едипов комплекс (отношенията с майка му остават една от най-големите и неразрешени загадки в живота му). Във всеки случай това обяснение ни изглежда по-правдоподобно, отколкото предположението, че е бил импотентен и/или с предимно хомосексуална ориентация. Някои източници твърдят, че в Персия Александър притежавал харем с 365 наложници, които обаче несъмнено са били предназначени повече за показност, отколкото за ежедневно или по-скоро нощно „ползване“. Както вече споменахме, не трябва да вярваме и на разказите за бурната любов, внезапно зародила се между Александър и Роксана, след като това било само една женитба по сметка с дъщерята на най-влиятелния велможа от Согдиана.

За него религиозната вяра (в собствената му божествена същност) била много по-важна, отколкото отношенията му с жените или поне секса с жените. Александър бил класически пример за крайно суеверен човек (дейсидаймон). При това той се доверявал най-вече на Аристандър — неговия любим гадател (мантис). За това свидетелстват съмнителни епизоди като този от Халикарнас през 334 г. и от престоя в долината на река Амударя през 329 г. Той се превърнал в нещо като религиозен мистик, което се потвърждава преди всичко чрез епизода с посещението в оазиса Сива. Александър все по-категорично възприемал себе си като син на Зевс и едновременно с това се сдобил със специален статут като „осиновен“ от либийско-египетския бог Амон (идентифициран от някои гърци като подобие на Зевс, макар самият Александър да не споделял тази идея). Именно към жреците на Амон той изпратил запитването си как трябвало да бъде почитан Хефестион след смъртта му през 324/3 г. Отговорът се оказал напълно приемлив: Хефестион заслужавал да бъде почитан както герой (подобно на героите от древногръцката митология или на героите от епоса на Омир).

Друг подход за изясняване на проблемите около личността и особеностите на Александър е чрез понятието pothos — копнеж, на който просто никой не може да устои. В цитирания по-горе „Анабазис“ Ариан доста често говори за pothos, което в крайна сметка ни връща към представата за Александър като чутовен герой, наложена още от Калистен, макар че първоначално целта на тази представа се е свеждала до спечелването на скептично настроената гръцка общественост. Използването на този термин от Ариан се оказва съответстващо поне с визията за Александър като непрекъснато преследващ свръхчовешки постижения; като индивид, който действително се опитвал да се изявява като свръхчовек. Тази тенденция се наблюдава и в така наречените „последни планове на Александър“, публично оповестени от великия везир Пердика след смъртта на Александър във Вавилон през юни 323 г., основаващи се според официалната версия на „Дневниците на експедицията в Азия“ („Хипомнемата“). Но достоверността на тези планове е много съмнителна, макар че в тях се долавя стилът на Александър.