Битие
Шрифт:
Сега, когато мислите се движат по-бързо, ярките точки са замръзнали по местата си и са част от неподвижен фон, сякаш нервно очакват да разберат какво следва. Странна и арогантна представа — сякаш вселената я е грижа какво се случва в този затънтен ъгъл или ще забележи кой ще спечели някаква си схватка от дългата, много дълга война.
Мисля бързо и се чувствам почти като биологичната си приятелка, чийто мъничък кораб вече се движи с крайцерска скорост само на две или три светлинни минути оттук, отделен от мен само от две-три премятащи се скали! Докато подготвям изненадата за някогашните си другари, мога да отделя част от съзнанието си и да следя напредъка й… да усетя искрата на младостта й.
Може би трябваше да й попреча да излъчи репортажа си и да достави образците от съкровището. Работата ми ще е по-лесна, ако човеците дойдат тук съвсем невинни, без да подозират нищо.
Скоро, много скоро сред тези планетоиди ще плъпнат всички различни варианти на човеците — от истинските биологични до възкресените им братовчеди, киборгите, чистите машини и дори създания, на които са дарили разум досущ като техния Прометей. Това странно решение на Затруднението на Създателите, това превръщане на самите създатели в сонди, скоро ще пристигне като кипнала маса от най-разнообразни човеци.
Ще са предпазливи. Благодарение на нея ще доловят някои резки проблясъци на Истината. Е, това е съвсем честно. Ще им потрябва предимството да имат шанс срещу Отхвърлящите или дори срещу Верноподаниците. Ще се нуждаят от цялата си проницателност, за да преживеят кристалната чума.
И цялата си съобразителност, когато се натъкнат на мен.
Заблудена мисъл изплува на повърхността и нахлува в съзнанието ми като пълзящ мехур с хелий три.
Неволно си представям, че нещо се случва, може би в някаква далечна част на галактиката. Собственото ми семейство — моята линия сонди или други като тях — може да е направило някакво откритие или да е достигнало до заключение отвъд всичко, което предполагам аз. Или може би се е появило ново поколение възпроизвеждащи се същества, богоподобни във всезнанието и мощта си. Възможно ли е вече да са избрали някакъв различен курс? Има ли някаква нова тактика или имунитет за преодоляване на Чумата? Може ли някаква непредвидена стратегия на ума да изведе нещата на ново ниво?
Възможно ли е моята Цел да е остаряла, също като Отхвърлянето и Верноподаничеството?
О, ясно е какво се е случило. Човешката концепция за прогрес е замърсила мислите ми. Въпреки това съм заинтригуван. За мен Чумата е толкова ясна с цялата си необходима и манипулативна жестокост — прекалено фина и далновидна за другите, по-примитивни сонди.
И все пак…
… и все пак мога да си представя (смътно) ново поколение, измислило нещо толкова развито и недостижимо за мен, колкото е за хората Войната на самовъзпроизвеждащите се. Смущаваща мисъл, но въпреки това си играя с нея като с някаква лъскава и опасна дрънкулка.
Да, човеците са ми повлияли. Наслаждавам се на това странно усещане! Сякаш никога преди не съм се сблъсквал с тях и сега вкусвам неувереността. Напрежението.
Шумното, многообразно племе на човеците скоро ще е тук.
Очаквам интересни времена.
Достатъчно. Посланията към извънземните приключват. Засега. Докато някой друг не ги излъчи, за да ги дразни и предизвиква. На ви, спотайващи се извънземни.
Разбира се, ако ви има.
Засегнахме ли всяка потенциална причина евентуални извънземни гости в нашата Слънчевата система да предпочетат да запазят мълчание вместо открито да ни кажат здрасти? Разбира се, че не!
Всъщност сценарият с „потайниците“ никога не е изглеждал особено вероятен. Има много други хипотези, опитващи се да решат парадокса на Голямото мълчание — странното отсъствие на гласове в космос, който трябва да бъка от живот и разум. В почти стоте предложени „Ферми“-обяснения най-често се приема, че извънземните (ако съществуват) се намират много по-далеч и вероятно се придържат към собствените си слънчеви системи, погълнати са от някакви свои проекти, игнорират ни високомерно или си мълчат поради причини, които никога не бихме могли да разберем.
А коя е най-странната възможност? И в същото време съответстваща по всякакъв начин на проблема? Предположението, че ние сме първите, стигнали толкова високо. Идеята, че човечеството може да е „Старшата раса“. Мисъл, от която могат да те побият тръпки.
А сега ще обърна вниманието си отново към хората, които четат или слушат това в момента. Не към митичните извънземни, а към истинските хора, които ги гризе любопитство, които са жадни за идеи и които все още (дори днес) си купуват научна фантастика и размишляват върху свещения въпрос „ами ако?“
Иначе казано, към хората, които заслужават времето и вниманието ми много повече от онези надути извънземни.
Нека на прага на новия век си припомним нашия дълг. Да продължаваме да се оглеждаме. И да продължаваме да гледаме напред.
87.
Възможност за сънуване
„Какво не-виждам?“ Джералд знаеше, че не бива да пита. Че това е все едно да обръща внимание. А всъщност се мъчеше да гледа настрани.
Вече беше станал доста добър във физическата част — отклоняване на погледа, избиране на някаква друга част в коридора, в която да се взира от подходящия ъгъл, така че естественото сляпо петно в лявото му око да се носи по дължината на въпросния коридор. Този номер беше лесен, след като му хванеш цаката. Вярно, мозъкът му продължаваше да съединява шевовете, опитваше се да игнорира малката липсваща зона, но колкото и умела да е мозъчната кора на човека, тя не може да вмъкне онова, което ретината не вижда.
Джералд си припомни една история за средновековен владетел, който обичал да прави този трик по време на скучното раздаване на правосъдие — извръщал поглед, за да може сляпото петно на окото му да застане над главата на молителя, като по този начин мислено обезглавявал досадника.
Разбира се, Ика и Хайрам искаха от него да постигне повече от просто изместване на окото. И дори от „игнорирането“ на тази малка част от коридора. Според някои тантрически легенди всеки, който бил обучен достатъчно, за да не съзерцава определено нещо, човек или идея в продължение на цял ден, можел да овладее въпросното нещо, човек или идея.
„Глупости. Ако простото пренасочване на вниманието беше достатъчно, разните будисти и други подобни щяха да си приказват с коблита от векове.“
Не-гледането беше само част от номера. Началото.
„Освен ако това не е просто номер. Като да изкрещиш на някого: «Хей! НЕ мисли за слон!»“
Не би се учудил на подобна шега от страна на Ика и Хайрам. Аутистите и неандерталците обичаха да се майтапят с хомо сапиенс с твърденията си, че имат достъп до безкрайни запаси от „древна мъдрост“, недостъпна за ордите обикновени наследници на кроманьонците, плъзнали из цялата Земя и близкия космос — номер, на който се бяха хванали милиони лековерници.
„Чувам, че делфините също го правят.“
Ами ако твърденията им бяха истински, а не само представление? Нима обединените разклонения на човечеството нямаше да се нуждаят от цялата мъдрост, до която можеха да се доберат? Уви, при милиард граждани, настояващи да бъдат качени в кристали, друг милиард, който гръмогласно се отричаше от науката, и още няколко милиарда, които бяха просто уплашени, какъв беше шансът да се постигне консенсус за каквото и да било?
„Поне не можем да се оплачем от липса на хитроумни планове.“
Подобно на уникалната идея на Емили за използването на технологиите на Сондата майка. Замисъл, който се обръщаше към древна мечта, която беше лъжа, и превръщането й в истина. Истина, която на свой ред би могла да помогне за изобличаването на лъжците…
Нещо в този унес явно беше тръгнало в правилната посока, защото изведнъж усети някакво тайнствено присъствие. Тръпки по гърба, които му казваха, че не е сам в тихата част на леко заобления коридор. И заедно с това… странно усещане за одобрение.
Разбира се, веднага щом го забеляза, нещото започна да избледнява. Затова Джералд бързо се насочи към друга тема. Извърна вниманието си от евентуалното кобли.
„Защо аз? Защо сега?
Защо Ика и Хайрам така настояват да го опитам, докато корабът ни навлиза все по-дълбоко в опасна територия? Как мога да съм по-добър кандидат от по-младите членове на екипажа с техните по-пъргави умове?“
Нещо в нищото се промени — усети го смътно като кимане. Задаваше добри въпроси. А сега бе ред на предположенията.