Чтение онлайн

С тиха въздишка Бин се приближи до камъка, чиято матова повърхност сякаш светеше, но не просто от отраженията. Усети как птицата нетърпеливо се навежда напред.

Сякаш усетила дланите му, белезникавата повърхност стана като мляко и започна да се завихря. Сега ясно личеше, че това нещо се различава от Хаванския артефакт, който Бин бе видял на витрината на магазина за иилектроника. Този камък беше по-малък, по-объл и съвсем не така гладък. Единият му край бе повреден от дупки, драскотини и мехури, които продължаваха на тънки ивици към издължената среда. Приликите обаче бяха несъмнени. Замайващото усещане за дълбочина се засилваше там, където ръцете му бяха най-близо до предмета. А после вътре бързо започна да се оформя някаква смътна фигура, отначало неразличима, сякаш от сгъстена мъгла.

„Демони — помисли Сян Бин. — Или по-точно демон.“ Появи се едно-единствено създание — двуного, донякъде приличащо на човек.

С неохота — искаше му се никога да не беше виждал този камък — Бин се насили да постави длани върху надрасканите краища и стисна зъби, когато по ръцете му пробяга слаба тръпка. Вдигна тежкия камък, обърна се и го махна от слънчевата светлина. От това блясъкът като че ли само се усили.

— Остави го тук, на масата, но бъди така добър да не го пускаш — все така любезно, но и настоятелно нареди птицата.

Бин се подчини, макар да искаше да хвърли камъка възможно по-далече. Фигурата, която се беше оформила вътре, не приличаше на онези, които бе видял. Бе по-човекоподобна от демоните по телевизията, които се взираха от камъка във Вашингтон, но въпреки това си оставаше демон. Като плашещото подобно на пингвин създание, чието крило докосна ръката му, когато то се наведе, за да разгледа по-добре.

— Легендите са истина! — промърмори птицата. Бин усети как гласът й резонира някъде от гърдите. — Казано е, че световните камъни са придирчиви. Могат да изберат само един човек, с когото да работят, а понякога изобщо не избират. Поне така се разказва. — Роботът изгледа Сян Бин с лъскавото си око. — Късметлия си в много повече отношения, отколкото си даваш сметка.

Сян Бин кимна, но без особена радост. Знаеше поне едно отношение.

„Значи съм необходим. Това нещо ще работи само с мен.

Това означава, че няма просто да го вземат и да ни оставят на мира.

Но означава също, че трябва да ме оставят жив. Засега.“

Демонът в камъка вече се бе избистрил напълно, макар че образът си остана нестабилен. Приближи се на два странно съчленени крака и протегна напред силните си мускулести ръце, сякаш искаше да докосне, дори да сграбчи ръцете на Бин. Устата — с четири устни, подредени като сплескан ромб — се размърда под цепките на носа и единствения, подобен на лента орган на мястото, където би трябвало да са очите. С всяко отваряне и затваряне на устата повърхността под дясната длан на Бин слабо трептеше.

— Камъкът е повреден — отбеляза пингвиноподобният автомат. — Навремето е имал звукови предаватели. Може би в някоя добре оборудвана лаборатория…

— Легенди ли? — рязко попита Бин.

Знаеше, че не бива да прекъсва, но не можеше да се стърпи. Страхът, умората и контактът с демони — всичко това го довеждаше до ръба на истеричен припадък. Както и да е, положението се беше променило. Щом беше специален и дори необходим, значи поне можеше да получи някой и друг отговор!

— Какви легенди? Искаш да кажеш, че тези камъни са се появявали и преди?

Птицата откъсна поглед от хуманоидното създание, което отваряше и затваряше уста в пантомима на реч, грубо съответстваща на вибрациите под дланта на Бин.

— Нищо не пречи да знаеш, Пен Сян Бин, тъй като ти носиш товара и задачата, дадена ти от Небето. — Машината се изправи в цял ръст и направи лек поклон. — Истина, която отива по-далеч от всяка друга.

Устата на Бин внезапно пресъхна.

— Каква истина?

— Камъните са паднали в зората на времето. И се твърди, че хората говорят с тях най-малко от девет хиляди години. И през цялото това дълго време камъните са говорели за деня на кулминацията. И този отдавна предречен ден може би най-сетне е настъпил.

Мей Лин се приближи зад Бин — доколкото можеше, защото кърмеше детето. Той не дръпна ръцете си от нещото на масата, но се зарадва, че тя го прегърна през кръста и пропъди донякъде студа, който чувстваше вътре в себе си.

— Значи… — Бин преглътна. — Значи ти не си извънземно?

— Аз? — Пингвинът го зяпна за момент, след което изкряска, което явно бе механичният еквивалент на смях. — Разбирам как би могъл да стигнеш до това погрешно заключение. Не, Пен Сян Бин. Аз съм човешко творение. Също като тази змия. — Ноктите стиснаха още по-здраво изкуствената змия. — Тя е изпратена от различна, доста по-безжалостна група хора. Съперниците ни също искат да научат повече за междузвездните пратеници.

Междувременно създанието в камъка като че ли се обезсърчи: може би разбираше, че никой не чува думите му. Трептенето се усили, после спря. След това демонът се пресегна напред, сякаш към Бин, и започна да рисува в нищото, до самата граница помежду им. Навсякъде, където минаваше покритата с люспи ръка, оставаше следа от мастилен мрак… и накрая Бин осъзна какво е това.

Калиграфия. Създанието рисуваше фигура — идеограма — в плавен, архаичен на вид стил. Символът беше сложен, състоеше се най-малко от двайсет части. „Де да бях по-образован“ — помисли си Бин, докато гледаше със страхопочитание завършената форма, която туптеше на повърхността на светещия камък-свят. Симетрично прекрасна и същевременно назъбена, заплашителна, тя някак приковаваше погледа му и накара сърцето му да заблъска в гърдите.

Сян Бин не познаваше знака. Но всеки с бегло познание на китайски можеше да разпознае радикала, основния символ, на който се основаваше той.

Опасност.

— Защо трябва да нося това нещо? — измърмори Джералд и подръпна ръкава на изпраната и изгладена парадна униформа: имаше предвид онова, което беше отдолу — бучка на ръката му. Имплантирано телеметрично устройство на НАСА.

— О, я стига си хленчил — сгълча го генерал Хидеоши. В действителност генерал-майорът беше още по-дребна, отколкото изглеждаше на екрана, което имаше парадоксалния ефект да прави ранга й още по-внушителен. Звездите на раменете й блестяха под сценичните прожектори. — Носиш импланти, откакто си започнал обучението си.

— За определяне на здравословното състояние, записване на биологични показатели и за подаване на стимулиращи вещества по време на работа. И след мисиите ги изключвахме. А това чудо е огромно! И знам, че не ми проверява просто кръвното.

Акана сви рамене.

— Такава е цената на свободата, приятелю. Сам избра ролята на опитно зайче, като постави ръката си върху онова нещо. — И кимна към лъскавия белезникав Обект в покритото с филц гнездо, намиращ се на метър от Джералд върху заседателната маса. — Или това — посочи ръката му, — или дълбока карантина. Все още можеш да избираш, нали знаеш. Нищо не ти пречи да се върнеш в резервоара.