Чтение онлайн

Тази стълба беше различна. Тор имаше чувството, че е жива и реагира на краката й, като се свива… и я повдига нагоре с плавен, но внезапен тласък. Умна еластичност, осъзна тя. Идеално за професионалисти. Повечето хора обаче така и не можеха да свикнат с потръпващи стълби. Добрата новина бе, че с това темпо щяха да са й нужни само няколко реални крачки: трябваше просто да внимава да стъпва точно върху стъпалата.

Междувременно гласът в ухото й стана странно мелодичен. Последвалият рецитал явно беше от някой отделен член, когото останалите оценяваха по достойнство.

Тор хареса подаръка. Почти й се искаше да го е заслужила, както се изкачваше в такт…

… само че „люкът“ вече бе точно отпред — по-точно отгоре — и почти беше долепила лице в него. Туптящ ирис от полиорганични мембрани, почти като изкуствената кожа на цепелина. Близостта и отделените миризми накараха Тор да се разколебае.

— Спокойно. — Гласът отново беше напълно делови. Вероятно механикът на цепелина бе взел нещата в свои ръце.

— Ще ви трябва парола. Докоснете издутината в средата, за да задействате вниманието му, и кажете „канела“.

— Канела?

Беше само въпрос, но преградата реагира — разшири се с тих мляскащ звук. Нишковата стълба продължи програмираното си движение и понесе Тор нагоре.

На старите цепелини прикачената долу гондола беше отделена основно за двигателите и екипажа, а пътниците заемаха двете просторни палуби в основата на гигантското туловище на дирижабъла. „Духът на Хула Виста“ имаше подобно разположение, само че при него гондолата беше предимно декоративна. След като се беше изкачила над всички секции, отредени за хора и багаж, Тор продължи по туптящата стълба в повдигащите клетки. Всяка бе огромна и напълно самостоятелна, пълна с газ, много по-лек от въздуха.

Стотици прозрачни балони, цилиндрични и високи като секвои, се издигаха плътно един до друг от мрежестия под чак до заобления купол на дирижабъла. Тор можеше да се движи сред тях само по четири тесни пътеки, водещи към левия или десния борд, към носа или към кърмата. Стрелката в очилата й предлагаше ляв борд и пулсираше настоятелно. В огромното си мнозинство членовете на умната тълпа никога не бяха попадали на подобно място. Най-силното съвременно изкушение — любопитството — създаваше подобни групи по-често от всяка друга страст.

Докато вървеше в подсказаната посока, Тор не се сдържа и докосна високите клетки. Полимерните им повърхности потръпваха като грамадните мехури, които правеше навремето на рождените си дни. Изглеждаха толкова леки, така деликатни…

— Половината клетки са пълни с хелий — обясни гласът, който вече бе толкова индивидуален, че явно принадлежеше на конкретен човек — вероятно механика или на някой любител на дирижаблите. — Виждате ли онези мембрани с леко зеленикав оттенък? Те изолират по-големите водородни клетки.

Тор примигна.

— Водород? Това не е ли опасно?

Очилата й моментално предложиха изображения на „Хинденбург“ или LZ 129, най-големия и злополучен древен цепелин, чиято огнена гибел в Лейкхърст, Ню Джърси, беше белязала внезапния край на Първата ера на цепелините през май 1937 г. (Фактите се изписваха в долната част на картината заедно с връзки за допълнителна информация.) След като лумнали (как все още си оставаше спорно), пламъците погълнали огромния въздушен кораб от носа до гондолата и украсената със свастика опашка за малко повече от минута. И до ден-днешен журналистите завиждаха на новинарския екип, който се оказал на място в този момент с примитивните си камери, за да запише върху ацетатна лента едни от най-зашеметяващите и запомнящи се кадри на технологична катастрофа.

В наши дни коя бунтовническа или терористична група не би дала мило и драго, за да може да се похвали с такова бляскаво, грабващо вниманието постижение?

Гласът сякаш прочете мислите й.

— Водородът е много по-лек и летлив от хелия. Освен това е евтин и наличен. Използването му прави този вид превоз икономически изгоден. Макар че, разбира се, трябва да се вземат специални мерки…

В края на тесния коридор Тор видя скелето, което придаваше твърдата форма на кораба и го превръщаше в истински дирижабъл, а не в безформен балон. Гредата от въглеродни влакна, сплетени в дантела от триъгълници, минаваше в дъга от носа към кърмата. Недалеч от Тор тя се пресичаше под прав ъгъл с друга греда, която образуваше пояса в най-широката част на кораба.

Очилата усетиха интереса на Тор и й изсипаха куп статистически данни и чертежи. С дължината си от 245 м „Хинденбург“ бе само с 10 процента по-къс от „Титаник“. „Духът на Хула Виста“ беше два пъти по-дълъг, но пък скелетът и конструкцията му тежаха два пъти по-малко.

— Разбира се, има предпазни мерки — продължи гласът. — Вземете например формата на газовите клетки. Те са вертикални колони. Всяка повреда във въглеродна клетка предизвиква импулс, който отваря горната част и изхвърля съдържанието на клетката нагоре, далеч от пътниците, товара и екипажа. Цялата технология е минала обстойни тестове. Освен това клетките с хелий играят ролята на буфер, който отделя богатия на кислород въздух от водородните клетки. При пътническите кораби като този количеството хелий е два пъти по-голямо от водорода.

— И ако се наложи, могат да попълват количеството водород по пътя, нали? Като разлагат вода от баласта?

— Или дори от въздуха, с помощта на слънчева енергия. Точно така, данните показват необичайно високо ниво на производство на водород за запълването на няколко клетки на цепелина. Именно затова ви помолихме да се качите тук. Явно има някакво изтичане. Според един от сценариите водородът би трябвало да се натрупва тук, между клетките.

Тор извади омнискенера (приставка за телефон) от чантата си и започна да проверява. Естествено, химически сензори имаше навсякъде и непрекъснато ставаха все по-евтини и точни, точно каквито ги искаха потребителите — ако не за друго, то поне за успокоение.

— Не откривам голяма концентрация — каза тя. Не беше сигурна дали трябва да изпита облекчение или разочарование, когато установи, че нивото на водорода е съвсем малко по-високо от онова долу.

— Това отговаря на данните от бордовите монитори. Почти никакво натрупване на водород в каютите и коридорите. Явно изтича навън…

— Но… — започна Тор, представяше си огнени езици, изригващи към небето над гигантския дирижабъл.

— … със скорост, която не представлява опасност от запалване. Водородът се разсейва много бързо, Тор, а дирижабълът се движи и денят е ветровит. Както и да е, водородът не е опасен и токсичен, освен ако не се държи в затворено пространство.

Тор продължи да проверява — и продължи да върви по гъбестата пътека. Концентрацията на водород така и не се повиши дотолкова, че да предизвика съмнение, да не говорим за тревога. Умната тълпа нарочно беше поискала от нея да се качи тук — за да провери дали никой хитър саботьор не е бърникал бордовите детектори. След като независимата проверка потвърждаваше данните на компанията, някои от тълпата вече започваха да губят интерес. Общият брой на членовете започна да пада.

— Изтичането трябва да е навън — все така авторитетно продължи гласът на груповия ум. — Обърнахме се към учени аматьори с молба за доброволци, които да насочат уреди за спектрален анализ към маршрута на дирижабъла. Те ще измерят точно количествата, така че ще получим представа за скоростта на изтичането. Математически обаче е невъзможно количеството да представлява опасност. Влажността в района непосредствено под „Духът“ може да се покачи с един-два процента, нищо повече.