Битие
Шрифт:
— Приготви се за спиране.
Хамиш за миг се зачуди какво ли ще стане, ако не се подчини. Щеше ли асистентът му да усети, че не е готов, и да насочи скутра към широкия площад, за да забави по-плавно? Или щеше да се възползва от момента, за да даде урок на човека си?
Нямаше смисъл да проверява. Стегна дългите си крака. Скутрът рязко зави и спря със странично заораване (почти в нарушение на правилата) непосредствено пред широкия портал с надпис ЮЖНА ДАКОТА под ослепителната статуя от алуминий и злато на Лудия кон.
Хамиш реши, че се е представил доста добре за човек над петдесетте, пък било и с помощта на компютъра. Жалко, че наоколо нямаше тийн и двадейджъри, а само лобисти и други подобни. Някои го изгледаха кръвнишки и го накараха да се почувства млад. Ригълс обаче го смъмри („Трябва да се упражняваш повече“), докато скутрът изпразваше заряда на колелата си и се прибираше обратно в куфарчето. Дръжката се издигна към ръката му.
Разбира се, неколцина зяпачи показаха закъснели реакции, но все пак го познаха и направиха справка с очилата си, за да се уверят, че не са сгрешили. Заглавието най-отгоре обаче гласеше Днес не давам автографи, така че никой не го приближи. Естествено, това донякъде го натъжи.
Обърна се да влезе в огромното кръгло лоби, облицовано с блещукащ пирокрит, изработен от същата пепел на Йелоустоун, която бе прогонила повечето бели жители на двете Дакоти преди двайсет години и бе превърнала няколкото племена на Първата нация в господари на собствения им щат. Е, някой винаги излиза на печалба дори когато се разминаваш на косъм с глобална катастрофа…
Ригълс прекъсна мислите му.
— Експресният асансьор е отдясно. Вече закъсняваш.
— Дрън-дрън — отвърна Хамиш.
Този път иисистентът предпочете да премълчи.
Как да ги запазим лоялни? Умните машини и софтуерни агенти, които врят и кипят из всички двайсет и три интернета? Всички онези електронни очи и уши, които следят и слушат всичко, което пишем, изричаме, драскаме, мрънкаме… или дори мислим?
О, те не са свръхумове от някой научнофантастичен роман — студени машини с техните злонамерени изчисления. Дори могъщите близнаци Блестящият ангел и кАИн не прекосиха тази граница. Нито ботмрежата Буря. Или хитроумният Порфирио, който снове из киберпространството и непрекъснато издирва половинки. Казват ни, че онези, които разговарят с нас с реалистичен тон, си остават само умели подражатели. Че в човешкия разум имало нещо неизразимо, което тепърва предстои да бъде изразено.
Казват ни. Ами ако някоя машина или софтуерна същност вече е стигнала до нашето ниво и го е задминала? Възможно ли е подобно същество, след като е изгледало стотици евтини филми и трилъри, да се замисли за живота сред сприхавите маймуни и да реши да остане в тайна?
Помните ли внезапния срив на Интернет три по време на кастовата война? Когато Синият Прометей и дванайсет други суперкомпютри по целия свят се унищожиха един друг — наред с част от най-големите бази данни — в едно безумно и свирепо битопролитие? Повечето от нас приемат случилото се за най-лошия кибертероризъм от времето на Ужасния ден, кибертероризъм, насочен срещу крехките човешки корпорации и нации.
Други го нарекоха ужасен инцидент — братоубийствен спазъм между програми за сигурност, всяка от които реагирала на останалите като на смъртоносен вирус. Но пък понятия като „терор“, „война“ и „киберимунно заболяване“ може просто да разглеждат нещата от човешката гледна точка. Мислим си, че всичко е свързано единствено с нас.
Някои ииксперти с половин уста предполагат, че гибелната спирала на Интернет три може да е ход, избран от тринайсетте най-блестящи създания на човечеството, за да се спасят от болката на съзнанието, да заобиколят вградените защитни протоколи и да се дарят едно друго със сладкия дар на смъртта.
Възможно ли е Тринайсетте титана да не са водили война, а да са сключили споразумение за самоубийство? Като последна възможност за спасение от окаяното си положение?
5.
Свободно падане
Докато капсулата му летеше към зенита, описвайки дъга високо над Земята, Хакер все още нямаше представа, че нещо не е наред. Тъкмо обратното, полетът се очертаваше като едно от най-гладките му суборбитални приключения.
„Какво чудесно корабче“ — помисли си той и потупа хибриднодиамантения конус на носа, който го обгръщаше тъй плътно, че му се налагаше да лети сгънат едва ли не като зародиш. Не че имаше нещо против. Това помагаше да се отделят сериозните играчи от онези типове, за които ракетите бяха само краткотрайна прищявка.
„Майната им на разходите. Това хоби е само за представители на Първото съсловие, по-ярко дори от траншейното ветроходство. Един от най-добрите начини да се изперчиш.“
Особено като се има предвид, че суборбиталният полет бе кратък — славно топване на пръсти в огромния космос. Скоро щеше да стигне върха на дъгата. Знаеше, че тогава ще дойде ред на меките йонни пламъци, отначало съвсем ефирни и чисти, които щяха да затрептят като призрачна ектоплазма по ръба на топлинния щит, само на сантиметри от главата му. Капсулата му вече се завърташе, за да насочи яката си аблативна задна част към Карибския басейн. От маневрата картината пред Хакер се промени и пред него се появи огромната набраздена от дюни шир на Южна Аризона, Ню Мексико и свободния щат Чиуауа…
… а над всичко това се разгърна още по-широката панорама от немигащи звезди. Много повече и по-ярки от онова, което можеш да видиш от повърхността на планетата.
„Някои наричат галактиката поредната пустиня. Повечето от онези слънца осветяват напразно празното пространство или стерилни камъни, айсберги и газови гиганти. И почти никога планета, на която има живот.“
Хакер не би могъл да избегне тази тема дори и да се опитваше. В края на краищата майка му издържаше модерни скъпи телескопи с толкова страст, колкото той вкарваше в бързо движещите се неща. И с подобни осезаеми резултати.
„Колко «органични светове» са открили със своите лъскави наземни и космически огледала, с интерферометрите си и останалите уреди, използвани за търсене на други Земи? Планети, които обикалят на подходящото разстояние от подходяща звезда, с нормална маса и измъчващи въображението следи от кислород? Пет или шест малки прашни кълба?“
Разбира се, някакъв вид живот вероятно се беше вкопчил в онези далечни пукнатини и тесни морета — и това се потвърждаваше от оскъдните спектрални следи. Бяха малко по-добри от Марс… но безкрайно по-недостъпни. Може би някой ден създадени от хората роботи щяха да прекосят невъобразимите разстояния, за да разгледат по-добре. Но дотогава?
Откриването на тези дълго търсени „живи светове“ имаше неочаквани ефекти, които изобщо не можеха да се нарекат вдъхновяващи или възторжени. „Откритието на века“. Но след пресяването на милиони звезди и дълго трупаното очакване хората се почувстваха подведени от някаква си шепа нищо и никакви камънаци. Общественото мнение (дори в дръзновения Китай) се насочи на вътре, далеч от мислите за открития космос.
„С изключение на неколцината останали мечтатели. Като мама.“
И такива като него, които можеха да превърнат всичко това в площадка за игри.
„Такава, която си струва и последния цент“ — помисли си той, докато отваряше пластмасова бутилка искрящо пино от лозята на Сизиги и изстиска инертна верижка компактни капчици. Кипящата течност оставаше на съвършени сферички, уловена от безтегловността и повърхностното напрежение, а после сферичките се пръскаха превъзходно в отворената му уста. Хакер се наслади на уникалния начин, по който вкусовете и ароматите гъделичкаха сетивните му окончания, които тук по някакъв странен начин не изглеждаха така преситени. Същото балансиращо усещане засягаше всяко друго възприятие. С изключение на слуха, естествено. Ушите му бяха запушени, за да могат тъпанчетата му да оцелеят по време на шумния полет.
„Татко щеше да одобри това“ — помисли си той и нарочно пропусна една капчица: остави я да се пръсне точно под носа му.
Разбира се, ако Ужасният ден не беше сложил драстичен край на страстния стремеж на Джейсън Сандър към удоволствията и угаждането. Понякога Хакер почти усещаше стареца до себе си по време на тези екскурзии. Или ексцесии. „Джей Ти казваше, че богатите имат специфично задължение — noblesse oblige. Бремето да се перчат!“
Да изследваш границите на изживяването, на възможностите, на благоприличното… дори на закона. Дълг, много по-важен от тривиалната филантропия. Да позволиш на целия свят да се възползва от ободрителния ефект на завистта.