Чтение онлайн

— По-късно, когато ме извеждаха, Боби и Сидни Морс се караха в коридора. С тях имаше още един човек, не го познавах. Морс беше висок метър и седемдесет и пет, тежеше към сто и десет килограма, най-вече за сметка на сланината, а насреща му стоеше бивш морски пехотинец с рамене като гардероб. И се караха здравата. Гледката беше невероятна. При други обстоятелства бих се разсмял.

— За какво се караха?

— Ритър беше мъртъв по вина на Скот — сигурен съм, че това е разправял Морс.

— Видя ли някого от двамата след това?

— Само Боби, на официалното разследване. Не разменихме и дума. Все си напомнях да му позвъня, да му кажа, че съжалявам. Но така и не се наканих.

— Четох, че Сидни Морс бил пратен в лудница.

— Да. Според мен той не даваше пет пари за политиката на Ритър. За Морс всичко беше шоу, грандиозно представление. По онова време той работеше в шоу бизнеса. Веднъж го чух да казва, че ако успее да изтика тип като Ритър до върха на националната слава, той самият ще се превърне в идол.

Мишел се озърна и потръпна.

— Толкова е тихо. Като в гробница.

— Е, в известен смисъл наистина е гробница. Двама души умряха тук.

— Радвам се, че не са били трима.

А дали всъщност не бяха трима, запита се Кинг.

Мишел плъзна по пода лъча на фенерчето.

— Въжето за удържане на тълпата е било там, нали? — Кинг кимна. — Значи е вървяло горе-долу от онази стена до около педя отвъд ръба на стената с асансьорите. А от видеозаписа си спомням, че беше сложено диагонално. Помниш ли кой е разположил въжето там?

— Сигурно службите.

— Значи шефът на екипа, Боб Скот.

— Едва ли Боби се е занимавал с такива подробности.

— Тогава откъде знаеш, че са го направили службите?

Той сви рамене.

— Не мога да бъда сигурен. Просто знаех, че двамата с Ритър ще бъдем зад въжето.

— Именно. — Мишел подаде фенерчето на Кинг, застана на някогашното му място и погледна към асансьорите. — Добре, щом въжето е там, а ти тук, значи си единственият в цялата зала, който може да види асансьорите. Изглежда ми нагласено. А между другото, тази вечер асансьорът определено пак привлече вниманието ти.

— Зарежи асансьора — отсече той. — Защо изобщо дойда, по дяволите? Ритър беше мръсник. Радвам се, че умря.

— И все пак е бил кандидат-президент, Шон. Аз също не харесвах Бруно, но го пазехме като зеницата на очите си.

— Не ми изнасяй лекции за дълга на службите — грубо я прекъсна Кинг. — Аз съм охранявал президенти, докато ти си натискала греблата заради някакво си парче метал.

Мишел бавно изрече:

— Дългът на службите ли ти повеляваше да се чукаш цяла нощ с друг агент, когато сутринта си на смяна? Сигурно съм пропуснала този раздел от устава.

— Да, точно в същия раздел пише, че не бива да оставяш охранявания човек сам в затворено помещение. Май и това си пропуснала.

— Дано Джоун да си е заслужавала.

— Лорета Болдуин ти каза за бикините на полилея. Сама си прави изводите.

— Било е погрешно решение. Не бих спала с теб преди смяна, колкото и да се изкушавам… не че бих се изкушила.

— Благодаря. Радвам се да го чуя… Мик.

— Всъщност — продължи невъзмутимо Мишел — за мен разсейването ти е много по-приемливо, отколкото бурната нощ, преди да застъпиш на пост.

— Много интересно. А сега ще оглеждаме ли хотела, или искаш да продължиш с дисекцията на моя живот?

— Знаеш ли какво, дай да си тръгваме — каза внезапно тя. — Започна да ми призлява от атмосферата тук.

Тя се отдалечи с широка крачка. Кинг уморено поклати глава и бавно я последва.

Когато излезе в коридора, Мишел вече бе изчезнала от поглед. Кинг подвикна след нея, завъртя фенерчето и най-сетне я откри в сенките.

— Мишел, почакай. Ще се претрепеш, ако тръгнеш да излизаш без светлина.

Тя спря, скръсти ръце и го изгледа навъсено. После настръхна и рязко завъртя глава настрани. Кинг зърна неясно петно да изскача от мрака и в същия миг Мишел извика. Той се втурна напред, докато в лъча на фенерчето двама мъже се нахвърляха върху Мишел.

— Внимавай! — извика Кинг, тичайки към тях.

Но преди да ги достигне, пистолетът на единия нападател излетя във въздуха, избит от точния ритник на Мишел. След миг левият й крак изхрущя в лицето на втория. Онзи отхвръкна към стената и се свлече на пода. Като танцьорка, изпълняваща грижливо репетиран балет, тя се завъртя и повали първия с жесток ритник в бъбреците. Двамата понечиха да се изправят, но тя удари единия с лакът в тила, а Кинг халоса другия с фенерчето, преди да е станал.

Задъхан, той се озърна към Мишел, която ровеше из чантата си. Тя извади две назъбени пластмасови лентички за стягане на кабели и сръчно върза двамата зашеметени мъже. Дори не изглеждаше изпотена.

Мишел забеляза любопитното изражение на Кинг.

— Черен пояс, четвърта степен — поясни тя.

— Естествено — каза Кинг. Той освети с фенерчето двамата нападатели, все още облечени в сини затворнически гащеризони. — Май това са нашите приятели, бегълците. Изглежда, не са намерили дрехи за смяна.

Мишел извади телефона си.

— Ще се обадя на местните полицаи. Анонимно, разбира се.

— Хей, Мишел.

— Какво?

— Просто искам да знаеш, че се чувствам много спокоен, като наблизо има голяма и силна жена да ме защитава.

След като Мишел позвъни на полицията, двамата крадешком се отправиха към джипа и стигнаха тъкмо когато хеликоптерът се зададе с рев към хотела. Мишел проследи с поглед летящата машина и лъча на прожектора, който подскачаше по дърветата. Изведнъж ахна.

На един страничен път лъчът освети пикал. А в кабината седеше мъж, ясно очертан на фона на ярката светлина. После лъчът изгасна, а заедно с него изчезна и човекът. Мишел чу как двигателят заработи и пикапът бързо се отдалечи.

Тя скочи в кабината и изкрещя на Кинг да я последва.

— Какво има? — извика той и затвори вратата, докато тя трескаво се суетеше с ключовете.

— Там имаше човек с пикап, не го ли видя?

— Не.

— Не го ли чу как потегли?

— С тоя хеликоптер отгоре? Кой беше?