Чтение онлайн

— Благодаря ти, братко — каза ми по-късно Алата, — макар че свидетелството ти си беше чиста лъжа. Нека ония горе да знаят, че може да сме войници на партията, обаче не пасем трева.

Между малцината му приятели беше и колежката по шифъра Катя. Ведомствена тайна бе, че Катя е влюбена в него, и просто го боготвори. За съжаление Алата отдавна бе женен, а и Катя с костеливата си фигура и киселото изражение на стара мома едва ли би могла да изкуси когото и да било. Всъщност, както разбрах от самия Спас, Катя веднъж все пак опитала да го изкуси. Това станало наскоро след като съпругата на Алата се беше поминала. Двамата стоели да се греят до парното в шифъра, когато Катя сложила ръка върху ръката на Спас. „Направи го уж в знак на съчувствие, но усетих, че има нещо на ум, та се престорих на разсеян“ — разказваше Алата.

— А тя?

— Нищо. Постоя малко така, после се дръпна. Ала на другия ден не се стърпя и ми рече: „Муха да беше кацнала на ръката ти, щеше да реагираш!“ „Е, такъв съм — рекох. — В работно време не си позволявам да реагирам.“

— Сега ще те дебне в извънработно…

— Няма да стане.

Покойната съпруга бе костелива също като Катя, а да прекараш целия си живот със скелети в леглото, бе прекалено тежко изпитание, дори за търпелив човек като Алата.

Разбрах отношението му по женския въпрос един ден много по-късно, когато ме заведе да пием кафе у дома му. Бе хладновато, ръмеше дъжд, та затова ме заведе, макар да казваше, че нямал обстановка, за да кани гости. Пихме кафе, изпушихме по цигара, а Спас ми вика:

— Сега ще ти покажа нещо много хубаво.

И извади от долапа някаква картина в позлатена рамка. Представляваше три прегърнати голи мадами, показващи на зрителя различни части на телесата си. Общото между тях бе, че и трите бяха с доста породисти фигури.

— „Трите грации“. От Лувъра е. Един другар ми я донесе. Какво ли ти разправям. Сигурно сто пъти си бил в Лувъра.

— Само веднъж. Имах контролна среща, но човекът не дойде.

Такива реплики потвърждаваха убеждението му, че на Запад не винаги изпращат когото трябва. Това му убеждение се засилваше с годините и от факта, че никой не се сещаше да изпрати него. Беше добър работник и тежеше на мястото си като камък, но всичко подсказваше, че ще продължи да си тежи там чак до пенсия.

— Така е, като нямаш свой човек сред шефовете — споделяше с мен и с Борислав.

— Не е това — възразяваше Борислав. — Причината не е, че нямаш приятели, ами че не можеш да се пребориш с врага си.

— Какъв враг, бе?

— Нали знаеш: „Език мой — враг мой.“

— Дошло е време човек сам да си приказва — мърмореше Алата.

— Да, и то на ум. Понеже, не забравяй, че и стените имат уши — допълваше Борислав.

Отбивам се при Алата в онзи ранен следобеден час, когато възрастните хора си почиват.

— Браво бе, тъкмо съм легнал да дремна и ти ми идеш на гости — приветства ме домакинът, като ме пуска да вляза.

— Звъних ти по телефона, дава заето.

— Отдавна нямам телефон.

— Кога ти го взеха?

— Сам го освободих. За какво ми е да го плащам, когато няма на кого да се обадя.

— Аз пък точно за туй те търся: да се обадиш някому по един въпрос.

— Защо точно аз?

— Ами човек с връзки си. И с влияние.

Не е в настроение, но това си му е обичайното състояние. Не знам дали е такъв по рождение или се е вкиснал по-късно, обаче откакто го помня, винаги е намусен. Благоволява все пак да ми посочи едно от охлузените плюшени кресла в полутъмния вестибюл, изпълняващ ролята на гостна.

— Сядай. Кафе ще пиеш ли?

— Ако не те притеснявам.

„Вече ме притесни“ вероятно се готви да каже, ала премълчава и изчезва в кухнята. Оттам се дочува тракане на съдове и неясно мрънкане — нали е дошло време човек сам да си приказва. После отново се появява с две чаени чаши, щедро напълнени с някаква гъста кафява течност.

— Сигурен ли си, че е кафе? — питам.

— Ръж е. Печена ръж. Казват, че била полезна. Отпивам предпазливо от настойката, колкото да не го обидя и му подавам пакета с цигари.

— Отдавна съм ги отказал, но в твоя чест ще запаля една.

Запушва, покашля малко, сетне затиска кашлицата с нова порция дим и произнася:

— Думай.

Запознавам го накъсо с проблема за пенсията си.

— Та понеже знам, че ги разбираш тия неща и в министерството имаш доста връзки…

— Връзките ми вече не са в министерството. На гробищата са.

— Е, за там още не те карам да се обаждаш.

— Абе и те са проблем, но да не бързаме. Колкото до пенсията, вярно, че един-двама от старите касиери са още на служба, обаче то не става така: обаждам се и — готово. Ти си по друг параграф.

Мълчи известно време. После:

— Ще видя какво ще направя. Познавам там един човек.

— И той ли е от разведката?

— Да не искаш да е от Светия синод.

— Че онези от Светия синод не бяха ли и те от разведката.

— Така е навсякъде. Да не мислиш, че кюретата от Ватикана само чаткат броениците. Ти по-добре знаеш как е.

— Чак във Ватикана не съм прониквал.

— Лошото е, че понякога прекалявахме. Завирахме се под леглата на хората… използвахме разни отрепки… Абе той такъв катил, че няма накъде повече, а те викат „наш добър другар“ и му възлагат секретни задачи.

— Свестният по-трудно става доносник.

— А за какво са ти такива доносници: тоя казал, оня рекъл… Това ли е важно — кой какво дрънка, или е важно кой какво прави. Още в онази дебелата книга е казано: „По делата им ще ги познаете“.

— Сега вече ги познахме.

— Вятър! Нищо не сме познали. Да си прочел някъде справка за Големия грабеж? Не тия общите лакардии, дето ги има в пресата, ами черно на бяло, както си му е редът — имена, цифри и факти.

— Вестници не чета.

— И да четеш — все тая. Голата истина я няма по вестниците.

— Ти знаеш ли я?

— Все нещичко знам, но това е друг разговор.

— Като каза „голата истина“, та се сетих: онази, голата истина в златната рамка все още пазиш ли я?

По лицето му се мярка нещо, напомнящо бледа усмивка:

— Ще ти я покажа, като дойдеш следния път. Тога ва може да пийнем и истинско кафе.

И уточнява:

— Ако донесеш.

Зимно време е най-добре да си седиш в къщи. Особено ако няма и без туй къде да ходиш. Това не важи за Борислав, зает е човекът в сервиза за телевизори. Моят проблем е, че не съм с нищо зает. Затуй го удрям на четене. В стаята на Атина има цяла етажерка с романи като „Отнесени от вихъра“ и други такива. Самата тя обаче едва ли е била съвсем отнесена, понеже намирам и по-сериозни книги като „Моята тайна война“ от Ким Филби.

Мемоарите на англичанина не са новост за мене. Знам ги още от някогашното първо издание на френски език. Но когато сега ги прелиствам отново, опрял гръб в хладноватия радиатор, струва ми се че надниквам в тях за пръв път. Навремето се интересувах главно от професионалните особености на историята. Свалях шапка пред размаха на операциите му, обаче в техническите подробности не намирах нищо особено впечатляващо. Впечатляващото го откривам едва сега — учудващо и смущаващо.

— Чел ли си я? — питам Борислав, когато привечер надзърта в стаята.