Чтение онлайн

Нямаше да се провали отново. Отказваше да се провали. Насочи ръце надолу, отвори очи въпреки водата и започна да засмуква светлина. Болеше адски. Но не го интересуваше. Засмука я, сякаш бе дюзата на един от големите плъзгунови двигатели на Гавин. И я запрати надолу.

Изхвръкна от водата. Дали ръката на Оролам се бе намесила, или пък късметът, който цял живот работеше срещу него, внезапно се бе обърнал, но откри, че лети в правилната посока. Скочи върху палубата на баржата, помете няколко души, събрали се край перилата, за да го гледат — и дори успя да се задържи на крака, макар че бе наклонен под странен ъгъл и му се налагаше да тича с всички сили само и само да не падне.

Стигна до двамата точно когато Зимун пристъпи към Призмата. Младежът заби големия бял кинжал в гърба на Гавин миг преди Кип да се блъсне в него и да му разбие носа с глава. Инерцията отнесе и двамата през срещуположния борд на баржата.

Паднаха във водата сред фонтан от пръски. Кип успя да си поеме дъх, преди да потънат, и моментално се нахвърли върху Зимун — дереше го, млатеше го, дърпаше кинжала от едната му ръка и канията от другата. Зимун не бе успял да вдиша. Пусна и кинжала, и кутията и размаха панически ръце и крака в опит да се отдалечи от Кип. Кип замахна с кинжала към него, но под водата не улучи.

Изскочи на повърхността и вдиша жадно. Зимун се подаде на пет крачки от него. Кръв се лееше от счупения му нос и обагряше водата в червено.

Кип чу писъци зад Зимун. Акулите бяха пристигнали и превръщаха водата между тях и пристанището в кипнала бяла пяна.

— Кип! Хвани въжето! Хвани въжето! — извика някой и една намотка въже цопна във водата до него.

Зимун го изгледа с омраза и заплува към брега. Беше добър плувец. По-бърз от Кип. Щеше да е лудост да го гони.

— Кип!

Кип почувства първите тръпки на светлинната болест. Мамка му!

Само че вече бе губил този кинжал веднъж. Той представляваше всичко за него. Нямаше да го изгуби пак. Докато се полюшваше върху вълните и се опитваше да не обръща внимание на триъгълните перки, прорязващи водата на път към кея, прибра ножа в канията и я затъкна в панталоните си. Чак след това сграбчи въжето.

Добре, че на края му имаше примка. Кип успя да си я нахлузи през главата и раменете, преди да повърне. Стомахът му бе празен, затова той само се напъваше сухо. Баржата го влачи известно време, докато хората на палубата го изтеглят.

— Пусни останалия луксин, Кип — говореше му някой.

— Не мога, не мога. — Знаеше, че ще е зле. Не би могъл да понесе повече болка. Не можеше дори да си отвори очите.

— Хайде, Кип, направи го заради мен — каза нежно Гавин.

Кип пусна остатъците от луксина. Последното, което усети, бе болката, пронизала главата му, копия от светлина, които озариха мрака само за да бъдат погълнати от още по-дълбок мрак.

Тресеше го. Разрезът, който бе направил през гърдите си, и мръсната коса, натикана в него, бяха свършили работа. Смърт или свобода. Време беше.

Опита се да стане, но не можа. Трепереше прекалено силно. Може би бе чакал твърде дълго. Искаше — налагаше се — да изчака треската да стигне своя връх, за да има някакъв шанс. Ако не бе преценил точно, щеше просто да умре и да сложи край на всички проблеми на Дазен вместо него.

Това би било истинска трагедия.

Изправи се, като се подпря на стената, намери мръсната си паничка от коса, опита се да я огледа за несъвършенства за хиляден път. Не забеляза нищо. Искаше му се да заплаче, но треската му пречеше да направи дори това.

— Съжалявам, Дазен. Провалих те — каза той. Безсмислени думи. Дошли отникъде. Онази част от него, която бе киснала в синьото толкова много години, го намери за любопитно. Не неочаквано, но все пак странно. Защо трябваше да изпитва емоции просто защото кръвта му е по-гореща от нормалното, в буквалния смисъл? Странно, но незначително.

Разтвори среза в гърдите си, измъкна окървавената топка мръсотия и я захвърли. Не всичко излезе наведнъж. Част от нея бе заседнала в раната. Той изчовърка останалото с мръсния си нокът. От болката му прилоша.

Глупак. Беше използвал нокътя си? Докато се опитваше да почисти рана? Трябваше да притегли пинцети. Не разсъждаваше ясно. Премигна, тялото му се олюля. Не, нямаше да се провали. По-слаби хора биха се провалили. Но не и той. Не и без да изпробва плана си.

Отиде до плитката вдлъбнатина, която бе направил със собствените си ръце през последните шестнайсет години.

Е, някои хора нямат нищо, с което да се похвалят след шестнайсет години труд.

Засмя се.

Мъртвецът в стената изглеждаше угрижен. „Стегни се, Дазен. Гавин. Няма значение. Който и да си, днес си затворник, днес можеш да бъдеш свободен. Или мъртъв, което пак е някакъв вид свобода, нали?“

Взе паничката от коса и я положи в каменната вдлъбнатина. Пасваше идеално, е, почти. Беше я изплел така, че да пасва, и го проверяваше хиляди пъти, докато я правеше. Седнал пред вдлъбнатината и паничката в нея, Дазен развърза препаската си и се размърда непохватно, докато успее да я смъкне.

— Да можеше Карис да ни види сега, а? — рече мъртвецът. — Как би могла да избере него пред това?

Дазен му хвърли само един бегъл поглед. Мъртвецът седеше в лъскавата си синя стена, присмиваше му се, гротескно разкрачен пред една паничка от косми и плитка вдлъбнатина.

— Не можеш да ме унижиш — каза му Дазен. — Правя каквото се налага. Ако е извратено и гнусно, тъй да бъде. — Облиза сухите си устни. Не беше пил вода. Трябваше да е почти обезводнен за онова, което трябваше да направи.

Мъртвецът му отговори нещо, но Дазен не му обърна внимание. За миг беше забравил какво следва. Пикаеше му се. Искаше му се да полегне. Оролам, колко бе уморен. Ако можеше да си почине само малко, щеше да намери сили да…

Пляскане! Това следваше. „Още малко болка и после свобода, Дазен. Още мъничко. Ти си Гайл. Не можеш да бъдеш окован така. Ти си Призмата. Срещу теб бе извършена неправда. Светът трябва да изпита твоето отмъщение.“

Седнал неподвижно — нямаше причина да мърда оттук, а ако се преместеше, нямаше да е в състояние да се върне, — той изучи всяка видима повърхност на тялото си.

После започна да се пляска. Навсякъде. Силно.

— Това поведение разумно ли ти се струва? — попита мъртвецът. — Може би шестнайсет години сред синьото не са ти били достатъчни.

Гавин — Дазен, по дяволите — не му обърна внимание. Пляскаше се по ръцете, корема, по гърдите — с изключение на разреза: не искаше да загуби съзнание, когато е толкова близо до победата, — по краката. Пляскаше по всяка повърхност на тялото си, която можеше да види, докато не изтръпна, не стана безчувствен към болката и най-важното, не почервеня.