Чтение онлайн

— Ами, хм, не знам. Като си мисля за Тирея, неволно се сещам за… — И от някакво място, което Кип изобщо не подозираше, че има в себе си, сълзите се опитаха да избият при мисълта за смъртта на майка му. Той ги потисна, запази ги за някой друг, който повече заслужава оплакване. — Знаеш ли, надявам се, че баща ти е добре, Лив. Той… той винаги беше мил към мен. — Единственият в цялото село.

Но дори и при майстор Данавис имаше някаква стена, точка, отвъд която той не допускаше Кип. Дали заради собствената си история, която трябваше да пази в тайна? Или пък ставаше дума за нещо по-дълбоко, за нещо нередно у самия Кип?

— Кип — каза Лив. — Всичко ще се оправи.

Той я погледна и не можа да сдържи усмивката си. Оролам никога не бе създавал по-красива жена. Лив бе толкова лъчезарна, че би могла да засрами залеза. Той потъна безнадеждно в трапчинките и. Извърна поглед.

„Малко братче“, присмя се сам на себе си. Момче, с което е забавно да се шегуваш, но не и мъж. Отчаянието заплашваше да го задуши.

— Благодаря — успя да процеди през буцата в гърлото си. — Може ли да закуся нещо? — обърна се към Железни.

— Да, разбира се — отвърна едрият мъж.

— Страхотно!

— Когато се върнем.

— Ама…

— Млъквай. Лорд Призма вече е тук.

Гавин — всички очи все така бяха вперени в него — спря пред командир Железни. Погледна раницата му. Няколко дълги секунди никой от двамата не проговори.

— Не можеш да дойдеш — каза Гавин. — Няма да взимам телохранител.

— Аз не идвам с вас — каза Железни.

— Тогава слизай от скула ми.

— Идвам с Кип. Той е член на семейството на Призмата и има право на защита.

— Ти си командир на Черната гвардия и не можеш…

— Мога да правя каквото сметна за подходящо, за да изпълнявам задълженията на Черната гвардия. И никой не може да ми се бърка в това. Никой.

— Ама ти наистина си лукаво копеле, нали? — рече Гавин.

— Затова съм още жив — отвърна Железни. — А много вероятно и вие.

— Печелиш, но нека ти напомня за клетвите ти — изсумтя Гавин.

Железни изглеждаше засегнат.

— Скоро ще разбереш — каза Гавин. — Хайде, всички, качвайте се.

После бързо и ловко притегли комплект от специалните гребла, с които задвижваше скула, но видимо остави място за Железни да притегли и свои, което командирът направи, макар и доста по-бавно. Междувременно Гавин притегли пейка за Кип и Лив и ремъци, които да държат багажа в лодката.

При последното Железни сбърчи нос, сякаш се чудеше защо е нужно багажът да бъде вързан, но не попита. Потеглиха след броени мигове. Гавин движеше своите гребла, а Железни — своите, и лодката се устреми извън залива.

Почти веднага започна да завива наляво. Това бе страната на Гавин. Кип осъзна, че Железни гребе по-бързо от Гавин и тази неравномерност ги изтласква настрани. Гавин погледна Железни, който му се ухили в отговор и продължи да гребе с големи дълги махове. Гавин увеличи скоростта. Железни направи същото. Гавин и той. Скоро летяха по водата.

Лив погледна към Кип.

— Можеш ли да повярваш? Никога не съм се движила толкова бързо!

Кип се засмя.

— Какво? — попита тя.

— Ще видиш.

Мъжете навлязоха в ритъм. Бързаха, състезаваха се, но никой не се опитваше да съкруши другия.

— Кога ще срещнем кораба ви? — попита Железни, като повиши глас, за да го чуят през вятъра.

— Ще прекосим морето с това — отвърна Гавин.

Железни се засмя.

— Да бе! Май сте по-издръжлив, отколкото си мислех!

Кип се ухили. Едрият париец явно не вярваше на Гавин, но нямаше нищо против да поддържа играта.

След двайсет минути вече всички кораби се бяха изгубили от погледа им. Почти без да забавя гребането си, Гавин вдигна ръка и притегли една от големите тръби, които Кип го бе видял да използва, за да тласка плъзгуна. Железни я изгледа озадачено.

— Това имах предвид, като те попитах за клетвата ти — рече Гавин. — Секретност.

— Тръба, свързана с друга тръба. Тайната ви е в безопасност у мен, о, Призмо — отвърна ухилено Железни. — Надявам се обаче да ни спаси от това завиване наляво.

Гавин спусна тръбата във водата. Палубата потрепери, когато първата топка луксин потъна в двигателя, после той бързо навлезе в познатото за Кип „пуф-пуф-пуф“ и плъзгунът се стрелна напред. Цялата лодка се надигна и Железни едва не падна, когато греблата му се озоваха извън водата.

Плъзгунът бавно набра скорост и започна да прескача от вълна на вълна, после скоковете станаха все по-големи и скоро платформата вече изобщо не докосваше вълните. След малко изуменият Железни присъедини усилията си към тези на Гавин и скоростта им нарасна още повече.

Водата бе толкова бистра, че Кип виждаше как тръбата пори вълните под тях. Гавин бе оформил малки крилца на всяка тръба. Именно на тези крилца целият плъзгун летеше над вълните. Вятърът бе невероятно силен, но Кип все пак чу радостните възгласи на Железни.

Часове по-късно, когато слънцето се бе спуснало наполовина към хоризонта, Гавин реши да минат пак към гребане, преди Гаристън да се е появил пред очите им. Докато плъзгунът се отпускаше обратно върху вълните, Железни се отдели от своята тръба.

На лицето му бе изписана почуда, благоговение. Той буквално трепереше. После се поклони на Гавин.

— Милорд Призма. Вие направихте света малък.

Гавин кимна, приемайки този знак на признание.

— Малък може би. Но не и безопасен. Забеляза ли една корвета в онази посока?

Железни поклати глава. След като вече не бе повдигана от действието на тръбите, лодката им лежеше ниско във водата. Но докато командирът притегли нови гребла, на около левга оттам се появи корвета, която пореше водите право към тях. Железни изруга.

Гавин се ухили безразсъдно.

— Е, Кип, Лив, някога сражавали ли сте се с пирати?

— Сигурно се шегувате — каза Железни. — Милорд Призма — добави със закъснение и без особен ентусиазъм.