Чтение онлайн

— Лоулес — каза той, — ти ще смениш Джон Кепър на поста. А ти, Грийншив, ще дойдеш с мене. Тръгвай да ни водиш, Кепър. Този път ще го проследим дори ако отиде при самия Йорк.

В следния миг всички бяха на улицата и Кепър — така се наричаше новодошлият — посочи в тъмнината към двете факли, раздухвани от вятъра.

Градът спеше; по улиците нямаше никой, та беше лесно да проследят незабелязани малкия отряд. Най-напред вървяха двамата факлоносци; след тях пристъпваше мъж с развяван от вятъра дълъг плащ; следваха го четиримата стрелци с лъкове на рамо. Вървяха бързо из криволичещите улички към брега.

— Нататък ли ходи всяка вечер? — запита шепнешком Дик.

— Трета нощ подред, мастър Шелтън — отговори Кепър, — все по това време и все с такава малка охрана, сякаш отива на тайна среща.

Сър Даниъл и шестимата му спътници бяха стигнали вече до покрайнините на града. Шорби беше неукрепено селище и при все че настанените там ланкастърски лордове поддържаха строга охрана по главните пътища, през по-малките улички или през полето можеше незабелязано да се влезе и излезе.

Уличката, по която вървеше сър Даниъл, свърши неочаквано. Напред се разстилаха неравни дюни, а от едната страна се чуваше шумът на прибоя. Не се виждаше нито стража, нито светлинка откъм града.

Дик и двамата му спътници се приближиха още по-близо до този, когото преследваха. Когато излязоха от уличката и бяха вече на открито, те можеха да виждат по-добре и на двете страни и забелязаха, че от друга посока идва нова факла.

— Охо — каза Дик, — тук мирише на измяна.

В това време сър Даниъл бе спрял. Факлите бяха забити в пясъка, а хората му налягали, сякаш щяха да чакат другата дружина.

Тя се приближаваше бързо. Състоеше се само от четирима души — двама стрелци, един факлоносец и между тях един загърнат в плащ дворянин.

— Вие ли сте, милорд? — извика сър Даниъл.

— Да, аз съм и ако някой истински рицар е бил подложен някога на изпитание, това съм именно аз; защото всеки би предпочел да се разправя с великани, магьосници или езичници вместо с този страшен студ! — отговори водачът на втория отряд.

— Затова пък, милорд — каза сър Даниъл, — красавицата ще ви бъде още по-признателна, уверявам ви. Но да тръгваме. Защото колкото по-скоро видите стоката ми, толкова по-скоро и двамата ще се приберем по домовете си.

— А защо я държите тук, добри рицарю? — запита другият. — Щом е толкова млада, прекрасна и богата, защо не я изведете между връстниците й? Така бихте я омъжили по-бързо, без да се излагате на опасността да премръзнете и да ви прострелят в тъмнината, като излизате навън в такова тъмно и неподходящо време.

— Казах ви вече, милорд — отвърна сър Даниъл, — че причината за това засяга само мене. Нямам намерение да я обяснявам. Само едно ще ви кажа: ако вашият стар приятел Даниъл Брекли ви е дотегнал, разгласете, че ще се жените за Джоана Седли. Давам ви честната си дума, че веднага ще се отървете от него, като го намерите със стрела в гърба.

Двамата благородници тръгнаха бързо през дюните; тримата факлоносци вървяха пред тях срещу вятъра, който раздухваше пламъка на факлите и разнасяше наоколо облаци дим; отзад вървяха шестимата стрелци.

Дик вървеше почти по петите им. Той не бе чул, разбира се, нито дума от разговора, но бе познал новодошлия — стария лорд Шорби, човек с толкова лоша слава, щото и сър Даниъл се преструваше пред хората, че го осъжда.

Най-после стигнаха почти до брега. Въздухът беше влажен и солен; прибоят се засили; тук, сред просторна градина, оградена с високи стени, се издигаше малка двуетажна къща с конюшни и други пристройки.

Първият факлоносец отключи една скрита в стената врата и след като всички влязоха в двора, я затвори и заключи отвътре.

Дик и хората му не можеха да ги следят по-нататък; биха могли, разбира се, да се покатерят през стената, но се страхуваха да не попаднат в клопка.

Те се сгушиха в един храсталак от див фасул и зачакаха. Червеното сияние на факлите се движеше напред-назад зад стената — навярно факлоносците охраняваха бдително градината.

След двадесетина минути всички излязоха и тръгнаха пак към дюните; сър Даниъл и баронът се разделиха прекалено любезно и всеки тръгна към своя дом, придружен от хората и факлите си.

Щом вятърът отнесе шума от стъпките им, Дик се изправи с мъка — защото беше почти скован и премръзнал от студа.

— Кепър, ще ми помогнеш да се кача на стената — каза той.

И тримата отидоха до стената; Кепър се наведе, Дик се качи на раменете му и се покатери на каменната стена.

— А ти, Грийншив — прошепна Дик, — се качи след мене и легни по корем на стената, за да не те забележат, и бъди готов да ми помогнеш, ако ми се случи нещо лошо оттатък.

При тия думи той скочи в градината.

Беше тъмно като в рог; в къщата не се виждаше никаква светлина. Вятърът свиреше из оголените храсти, морето се плискаше о брега; нищо друго не се чуваше. Дик пристъпваше предпазливо, като се препъваше о храсти и опипваше пътя си с ръце. Най-после по шума на чакъл под нозете си разбра, че е излязъл на пътечка.

Той се поспря, извади арбалета, скрит под дългата ризница, приготви го за незабавно използуване и тръгна решително и уверено напред. Пътечката го отведе право към постройките.

Тук всичко изглеждаше занемарено: дървените капаци на прозорците едва се крепяха, конюшните бяха отворени и празни, в плевнята нямаше ни сламка сено, в хамбарите — ни зърно жито. Всеки би предположил, че жилището е необитавано, но Дик имаше достатъчно основания да не мисли така. Той продължи обиколката си, прегледа пристройките, опита се да отвори някой прозорец. Най-после излезе откъм онази страна на сградата, която гледаше към морето; тук в един прозорец на втория етаж мъждееше слаба светлинка.