Чтение онлайн

Ал Ямани чу, че британецът си говори нещо сам, но не можа да разбере какво точно. Движеха се много по-бързо от обикновеното и вятърът виеше при носа на яхтата. Арабинът не си направи труда да разбере капитана. Елементът на изненадата беше на негова страна и всичко щеше да свърши само след няколко секунди. Ал Ямани се приближи до щурвала, бръкна с дясната ръка под ризата, а лявата сложи на рамото на капитана. Наведе се, сякаш искаше да го пита нещо. В мига, в който отвори уста, стисна мъжа силно за рамото. Дясната му ръка се изстреля напред и заби петнайсетсантиметровото острие в гърба на жертвата.

Томас Скот се преви от болка, инстинктивно се вкопчи с ръце в щурвала. Умът му трескаво запрепуска, за да осъзнае какво се беше случило току-що. Изведнъж рязко отлетя назад и се просна на пода. Със сетни сили опита да хване нещото, което му причиняваше адската болка. Преди да реагира, той се блъсна в борда на яхтата и загуби равновесие. Полезрението му се изпълни със синьото небе, в следващия миг тялото му се удари силно във водата.

Ал Ямани наблюдава как британецът изчезна под пенливата диря на яхтата и отиде на руля. Погледна към бордовото табло и думите и цифрите по приборите. Наведе се и разчете скоростта, курса и местоположението според координатите на системата за спътникова навигация. Цяла седмица беше чел упътването на собственика на яхтата и разбираше достатъчно добре управлението, за да стори това, което се искаше от него. След като огледа хоризонта набързо, той завъртя бавно щурвала и насочи яхтата по нов курс — на север.

След като носът се обърна в желаната посока, ал Ямани леко се отпусна. Обърна се назад и погледна към кърмата. Вдигна длан, за да предпази очите си от яркото слънце и впери поглед в морето. Искаше да провери дали не се вижда човекът, чийто живот беше отнел. Стори му се, че видя нещо, но след секунда то изчезна. Не се притесняваше. Оттук до най-близкия къс земя имаше петдесет километра. Освен това беше намушкал жертвата си в сърцето. Ако по някакво чудо капитанът не беше вече мъртъв, в най-скоро време щеше да е.

Ал Ямани се обърна напред, към онова, което предстоеше. Погледът му беше уверен — мъж, който знае какво му предстои. Цял живот беше чакал тази възможност. Съдбата му бе да дойде в Америка, а провидението му повеляваше чрез него Аллах да нанесе удара си. Ал Ямани не беше сам. Имаше и други, които в този момент се събираха в Америка от всички посоки на света. Преди края на седмицата арогантните и покварени американци щяха да понесат съкрушителен удар.

> 2

# Вашингтон, окръг Колумбия

Новият Обединен център за борбата с тероризма се намираше близо до Тайсънс Корнър, западно от центъра на Вашингтон. В комплекса се помещаваха Центърът за борба с тероризма на ЦРУ, Отделът за борба с тероризма на ФБР и новосъздаденият Интегриран център за терористични заплахи. Причината всичките три организации да се подслонят под един покрив беше да се постигне по-добър анализ на събираната за терористите информация. На хартия мнозина във Вашингтон го смятаха за страхотна идея, но на практика това се оказа доста трудно. Поне от гледната точка на Рап.

Той влезе в оборудваната с модерна техника конферентна зала и се опита да остане незабелязан, което не беше лесно, предвид репутацията му. Нямаше намерение да остава. На дългата маса бяха насядали директори, заместник-директори и помощник-директори от най-различни ключови федерални агенции, управления и министерства. Всеки един от тях знаеше в една или друга степен за подвизите на Рап и мнозина ставаха нервни и притеснителни при появата му.

Конферентната зала беше отворена едва предната седмица и Рап за пръв път влизаше в нея. Първото, което забеляза, бяха фотографиите на стената пред него. Оттам го гледаха двайсет и две лица. Той знаеше имената им наизуст, както и къде са родени и обучени. Това бяха двайсет и двамата терористи, за чието залавяне ФБР и Министерството на правосъдието биха дали мило и драго. Но докато те искаха да ги затворят на тъмно, а после да ги изправят пред съда, Мич желаеше само едно — да се добере до тях и да им тегли куршума.

Така накратко можеше да се опише проблемът между Рап и Обединения център за борба с тероризма. Те имаха прекалено много правила, а се бореха срещу враг, който не се подчиняваше на никакви правила. Мич разбираше добре, че трябва да действат в рамките на законността. Законът за правата на човека не можеше да се пренебрегне с лека ръка. От друга страна обаче, бързината и безцеремонността понякога спасяваха живота на мнозина.

Рап не се учуди, че в момента в залата се обсъжда именно тази тема. Някаква жена от Министерството на правосъдието отправяше нападки срещу Закона за защита на нацията и предупреждаваше, че само щял да причини неприятности. Той се показа на шефката си и й направи знак да излезе с него в коридора.

— Какво има? — попита го директор Кенеди в коридора.

Рап се огледа подозрително.

— Не искам да говорим тук.

— Ясно.

Влязоха в асансьора и се качиха няколко етажа по-нагоре, в онази част на сградата, която принадлежеше на ЦРУ. След като минаха през няколко врати, отварящи се с кодове, влязоха в празна конферентна зала и затвориха след себе си.

Рап подаде на Кенеди една папка.

— Мисля, че ще ти се стори доста интересно.

Кенеди взе папката, без да каже нищо, и седна. Небрежно свали червената лента от строго секретното досие, тъй като досега беше правила това хиляди пъти.

Подмина първата страница и като видя, че досието е доста обемисто, предложи на Рап да седне.

— Не ми се седи. — Мич сплете ръце зад гърба си и пристъпи на място. В момента наистина не беше в настроение да сяда. — Самолетът за Кандахар ме чака.

— Не действаш ли твърде припряно? — попита го директорът на ЦРУ, без да отлепя очи от текста.

— Нали затова ми се плаща.

Тя го погледна над стъклата на очилата си и поклати глава. Рап й беше като брат, който обаче понякога й създаваше проблеми.

Нетърпеливо Мич я изчака да дочете досието. В мислите си вече се беше устремил напред и съставяше план за успешното изпълнение на операция от подобен мащаб.

Полковник Хак беше дал на Рап повече от необходимата информация. Оказа се, че пакистанецът е истинска златна мина за разузнавателни данни и само поради тази причина беше още жив. Ако продължеше да сътрудничи, Рап възнамеряваше да удържи на обещанието си Хак да види отново своите деца. Пленникът бе назовал поименно всичките си колеги от ИСИ, които симпатизираха на талибаните, и беше дал ключова информация за „Ал Кайда“ и новото й ръководство. Но най-важното бе, че Хак издаде местонахождението на основната база на терористичната организация.

В известен смисъл за Рап планирането и изпълнението на следващия етап бяха лесни. Но получаването на зелена светлина от Вашингтон с всичките съперничещи си в столицата интереси, изискваше изобретателност и хитрост. Самият той предпочиташе да ограничи участниците в операцията — достатъчни му бяха служителите от Управлението и няколко високо обучени бойци от специалните части. Операцията обаче изискваше разрешение от самия връх. Мисията беше сложна. Един от най-важните съюзници на Америка трябваше да бъде поставен на мястото му. Освен това акцията нямаше да е тайна — международната общност и медиите щяха да разберат за нея пет минути след края й.