Чтение онлайн

Ако не броим атракциите на келнера, вечерята протича по-скоро тягостно, както става, когато хората се събират по задължение и нямат какво особено да си кажат. Дейзи единствена прави опит да предизвика разговор посредством темата за слънчевите изригвания, почерпена вероятно същия следобед от „Щерн“ или „Куик“. Но опитът на русокосата фея замира в анемичен монолог. Никой на масата не се интересува от слънчевите изригвания. Компанията се храни съсредоточено, с дискретен звън на прибори и с къси реплики без значение.

— Шатобрианът е чудесен — установява Сандра.

— Перверзно би било да не е чудесен при такава цена — забелязва Томас.

Отново дискретен звън на прибори, а сетне отново незначителни фрази.

— Защо няма музика? — пита Дейзи.

— Защото дирекцията уважава клиентелата — отвръща Ерлих.

— Един виенски валс едва ли ще ти навреди на храносмилането — възразява момичето.

— Да, наистина. Забелязал съм, че стомахът по-добре работи под ритъма на музиката — потвърждава добродушно Томас.

— В резултат на такива разсъждения сме стигнали дотам, че чуеш ли виенски валс, ти замирисва на виенски шницел — промърморва Ерлих.

Той нещо не е в настроение, ала сред общата атмосфера на сдържано отегчение това не личи особено.

Откакто са ни представили един на друг, Томас не ми е отправил нито дума, но аз усещам по време на вечерята как ме изучава крадешком. Правя се, че не забелязвам, и се старая да не следвам примера му. Сандра е по-интересен обект за проучване, обаче и тук трябва да се въздържам, защото по всичко изглежда тя е приятелка на Томас. Те бяха пристигнали заедно и дамата не стърчеше твърде над кавалера си, понеже не бе висока и понеже бе обута с позлатени сандали без ток, докато той носеше официални черни обувки с шестсантиметрови токове, прикривани донейде от панталона.

Има немалко ниски хора, у които ръстът съвсем не е източник на травми. Има други, склонни към травми, но черпещи кураж от факта, че редица бележити хора също са били ниски на ръст. Томас обаче вероятно е от третия тип. Дали защото е наистина прекалено нисък, или защото страда от мания за величие, но той, изглежда, оценява ръста си като истинска обида от страна на съдбата. Една жестока обида, която не може да се прикрие дори и с шестсантиметрови токове.

Разсъждавам лениво по тия неща, като дъвча машинално поредното късче месо и се пазя да гледам човека насреща, а също и дамата до него. Ако е за гледане — от другата ми страна се простират широките витрини на ресторанта с чудесния си изглед към околността или по-точно към бездната.

Ресторантът на „Интерконтинентал“ е разположен в най-горния етаж на небостъргача и човек може да се любува от птичи полет на цялата околност, искам да кажа, през деня, защото сега единственото, което се вижда, е пропастта на мрака и долу, на дъното, електрическите съзвездия и ярко осветената от неона лента на шосето.

Поднасянето на кафето обикновено оповестява началото на деловите разговори, тъй че когато келнерът с бяла жилетка и бяла папионка сервира церемониално миниатюрните чашки еспресо и се отдалечава, очаквам да чуя нещо от рода на „е, господа, с какво мога да ви бъда полезен?“ или „доколкото разбрах, мистър Каре се интересува от нашите артикули“.

Кафето обаче бива изпито при гробно мълчание, сякаш на всички е ясно, че поводът за вечерята е отпаднал, а следователно и вечерята се е обезсмислила. Ерлих единствен произнася нещо, като се обръща към Томас, ала то е изречено шепнешком. Човечето в отговор само поклаща глава. Така стигаме и до сметката. Плащам аз — не от прекалена щедрост, а понеже улавям многозначителния поглед на Мод. Другите не възразяват.

— Рибката не кълве — забелязвам, когато Мод подкарва мерцедеса към Кьолн с привичната умерена скорост.

— Имам чувството, че това ви радва — отвръща сухо жената.

— Не, но и не виждам причини да се разстройвам.

— Причините са, че планът ни се разстройва.

— Сеймур все ще измисли нещо — измърморвам нехайно.

Не мога да й обяснявам, че моят личен план няма нищо общо с техния и че независимо дали рибката кълве или не, числото 29 вече е съвсем близо.

Заобикаляме Бон и поемаме по аутобана. Мод повишава скоростта в границите на разумното. Жената съсредоточено се взира в лентата на асфалта, осветена от фаровете, аз разсеяно наблюдавам тъмните силуети на прелитащите край нас дървеса. Тишина и лошо настроение. Все пак една положителна черта у моята дама: мълчаливо предъвква раздразнението си, вместо да го излива върху мене.

Едва когато влизаме в хотела и взимаме асансьора, Мод произнася:

— Съчувствам ви, Албер, но мисията ви, изглежда, ще се удължи.

— Аз също ви съчувствам, скъпа. Вие вземате твърде присърце неуспехите на шефа си.

— И вашите.

— Какво общо имам аз?

— Не знам. Но Томас явно бе насрочил тази среща, за да ви види. А след като ви видя, май не ви хареса.

С тия думи излизаме от асансьора, пожелаваме си лека нощ и се разделяме.

Прибирам се в стаята, оставям чантичката върху нощната масичка, сетне хвърлям сакото на стола, а себе си — на кушетката и по навик пристъпвам към разбора.

Партньорите в търговията не се избират според това дали имат симпатична физиономия, или не. Причината да не се харесам на Томас може да бъде само една: познал ме е. Обаче как може да ме е познал, след като не ме е виждал. По същия начин, по който и аз го познавам: снимков материал. Не е изключено, но е слабо вероятно. Известно ми е, че съм картотекиран в ЦРУ като противник от разузнаването. Само че Томас се е интересувал за хората от контраразузнаването. Такива като мене, подвизаващи се зад граница, не са го занимавали. И фактът, че аз бях натоварен с операцията срещу американеца, бе резултат на чиста случайност.

Така или иначе, срещата в „Интерконтинентал“ бе завършила с неуспех. Ако причината за неуспеха не е у мене, значи трябва да се търси другаде. У Ерлих. Или у някой нежелан страничен свидетел, когото дори не познавам.

Защо си блъскаш главата — казвам си. Какво те интересуват тия неща — казвам си. Да си разчистиш сметките с тип като Томас, това е наистина удоволствие, но и лукс при сегашното ти положение. Никой не те е упълномощавал да раздаваш правосъдие. Гледай си работата.

На вратата се почуква три пъти — не много силно, ала с нетърпяща възражения категоричност. Така чука Мод.

— Тук съм, не бойте се — избъбрям, като й отварям.

— Не идвам да ви проверявам — пояснява жената и влиза. — Току-що ми се обадиха. Предстои ни още една среща, Албер.

— Но вече е към полунощ…

— Какво значение? Да не би да умирате за сън.

Пет минути по-късно излизаме от хотела. Отправям се по навик към мерцедеса, гариран до насрещния тротоар, обаче Мод ме спира:

— Ще минем и без кола. Съвсем наблизо е.

Щом е съвсем наблизо, значи Сеймур е сменил базата. Завиваме вдясно, после — вляво, после — пак вдясно, а сетне — наново вляво, додето се озоваваме пред тъмна двуетажна сграда със залостени прозорци. Сградата би могла да мине за необитаема, ако над входа не сияе с кървавочервена светлина неонов надпис: