Чтение онлайн

Съображението да не привличам вниманието идва в главата ми почти едновременно с констатацията, че вече съм го привлякъл. Една млада жена, застанала до насрещния магазин, разделя умело любопитството си между дамските чанти и мъжката ми особа. Ако вземем предвид високото качество на чантите, то фактът, че предизвиквам интерес наравно с тях, би следвало да ме ласкае.

Първият порив е всеизвестен: да потънеш в тълпата. Обаче аз отдавна съм прехвърлил възрастта на първия порив. А също и възрастта на илюзиите. Ако ме наблюдава, то не е защото ме е харесала като моден артикул, а защото е от занаята. Въпросът е — от кой занаят.

Проверката не е трудна. Започвам доста нагло да оглеждам дамата. Не е чак богиня, но заслужава известно внимание. Малко широко и приятно заоблено лице, без да говорим за други далеч по-едри части на тялото. Породиста немкиня.

Настойчивият ми поглед тутакси бива уловен и дешифриран. Вместо да се усмихне предразполагащо, жената ми дава гръб и бавно се отдалечава към ъгъла. Не е от любовния занаят. По-скоро — от другия.

Сега вече е време да изчезна в тълпата, преди дамата да е направила кръгом. Хлътвам повторно в Кауфхоф, пресичам бързо партера, като се провирам през навалицата, и от служебния изход се озовавам в насрещната улица. Трябва да напусна тоя квартал, поне временно. И да използувам междучасието, за да надзърна в другия Кауфхоф.

Би следвало да благославям тая едра немкиня, задето ме прогонва от единия магазин и ме отпраща към втория. Защото именно там откривам Петко. Откривам го едва привечер, вече капнал от обикаляне. Естествено, при въдичарския щанд.

Издебвам го в момента, когато съсредоточено пробва механизма на една спинингова макара. Човек без нерви. Полицията го търси под дърво и камък, а той си играе на спининг.

— Здрасти, Земляк — промърморвам, без да го поглеждам, като се залепвам до щанда.

„Не гледай мене, а си гледай макарата“, би следвало да добавя, но при стара лисица като Петко туй е излишно. Той тъкмо това прави — продължава да върти ръчката на устройството. Додето ровя из кутиите с макарите, приближавам до приятеля и без да ща, докосвам шлифера му. Сетне отново се дръпвам на две крачки.

— Паспортът, парите и указанията са в джоба на шлифера ти — казвам. — Тръгвай с първия влак за Пасау.

— Ей, братко, да си жив… — чувам тихия глас на Петко, преди да напусна въдичарския рай.

Все пак има нерви, мисля си, когато излизам на улицата. От вълнение ми каза братко, вместо земляк.

Краят на деня. Небето вече е потъмняло и само ивицата над цинковите покриви, насечена от жици и телевизионни антени, все още е светла. Неонът озарява витрините. Минувачите бързат да се приберат в къщи подир последните покупки. Време е и аз да помисля за домашните си работи.

Вторият Кауфхоф е в квартала при гарата — пъстър търговски квартал, изобилствуващ не само с магазини, но и с кина, кабарета, ориенталски ресторанти. Любопитният турист може да получи тук кускус, фалшив златен часовник или венерическа болест — всичко туй на съвсем достъпни цени. Край витрините се тътрят или караулят апатични гастарбайтери, причакващи жертвата мошеници, проститутки, извършващи вечния рейс между съседния бар и насрещния хотел.

Кускусът не ми говори нищо. Но половин печено пиле подир цял ден гладуване не е за пренебрегване. Влизам в някакъв Винервалд. Казвам „някакъв“, защото Винервалд също като Кюраско не е име на отделен ресторант, а на цяла мрежа от заведения, с тази разлика, че главен специалитет в случая са пилетата.

Неонът на Винервалд е зелен, а обстановката — сънна. Избирам маса възможно по-далеч от входа и от витрината и поръчвам на сервитьорката в тиролска рокля споменатия по-горе специалитет. В случай че ми е писано да влизам в капан, то поне нека вляза с пълен стомах.

Онази жена, заранта пред Кауфхоф… Ако не се касае до някое щастливо недоразумение, присъствието на тази жена изразява вниманието на Сеймур към бедната ми персона. Снощните ми действия целяха да прикритият връзката с Шмитхаген, обаче те не можеха да прикрият напълно и самия мене. В случай че американецът е установил наблюдение, пристигането ми в хотела е било засечено, а заедно с туй е била идентифицирана колата — марка, цвят, номер. Сивичкото невинно БМВ оттук нататък се превръща в моя ахилесова пета.

Тиролският сукман разтоварва пред мене големия поднос — пиле, картофи, салата, бира, — отправя ми къса усмивка за добър апетит и се отдалечава. Апетит не ми липсва. Нито теми за размисъл. Тъй че дъвкането на храната е съпроводено с предъвкване на проекти за предстоящето.

Ако не се касае до щастливо недоразумение, БМВ-то ми е под надзор. Най-добре би било да го изоставя, стига да е възможно. За жалост не е възможно. То е едничкото ми средство за евентуално измъкване през някой малък и отстранен граничен пункт. В случай, разбира се, че Сеймур вече не ми е решил съдбата. Но ако ми е решил съдбата, положението ми с кола или без кола е еднакво безнадеждно. Щом отличителните ми белези, съпроводени с данните, взети от рецепцията на „Черния козел“ и придружени от съответно нареждане, бъдат предадени на федералната полиция, задържането ми става въпрос на часове.

Какво рискувам ли? Най-малкото — присъда за умишлено убийство, същата, от която едва се отървах в Копенхаген. Обстоятелството, че се движа с фалшив паспорт, ще бъде само дребна добавка. Излишно е да се занимавам с такива дреболии, след като ме чака доживотен затвор.

Да, доживотен затвор — точно това ме заплашва. И все пак Сеймур бе казал: нищо не ви заплашва, хранете се спокойно.

Храня се. Какво би спечелил американецът от възкресяването на една отдавна погребана история? Нищо, разбира се. И дори ако по непонятни причини е искал да сложи ръка отгоре ми, защо не го бе сторил, когато бях в ръцете му? Защо е трябвало да ме пусне, та после да ме гони? Ами че аз сега бих могъл да бъда вече извън Федералната република, ако не се налагаше да спирам в Мюнхен за Петко. Бях казал наистина на Сеймур, че пътувам за Кьолн, ала Сеймур не е от тия, дето веднага приемат каквото им кажеш. Напротив, положително е бил убеден, че, подплашен от срещата с него, ще запраша с пълна скорост към родината. И въпреки туй ме пусна да си вървя.

Не, между моите догадки и реалните факти има някакво несъответствие. Онази жена наистина приличаше на броячка — имам око за такива неща, — но каква е гаранцията, че е броила специално мене? И дори да е изпратена от американеца, това съвсем не значи, че той иска да ме задържи. Ако целеше да ме задържи, щеше да ми прати не тая породиста немкиня, а някоя горила.

Четвърт час по-късно стигам до кафето и до твърдото заключение, че всичко ще се изясни, щом само се върна при БМВ-то. Една рискована проверка. Една неизбежна проверка. Без колата съм за никъде. И в края на краищата, ако има нещо опасно, по-добре да го разбера още тук, при колата, отколкото долу, на границата, в присъствието на униформени лица. Уреждам прочее сметката и излизам.

Девет часът. Вечерната улица е обляна в светлина, но минувачите са оредели. Бих могъл да хлътна в някое кино и изобщо да отложа възможно повече появата си на Променаде плац, дето съм оставил БМВ-то. Но в случай, че съм под наблюдение, протакането няма да ми помогне. Мисълта за киното е мисъл за бягство. А бягството нерядко е най-глупавият вариант.

Колата е паркирана близо до Дрезденер Банк и още щом я зървам, усещам как онова познато до втръсване чувство за тягост обгръща сърцето ми. БМВ-то е плътно притиснато отпред и отзад от две други коли и това едва ли е случайно. Бих могъл да се върна, додето не са ме забелязали. Все още има възможност да се върна, обаче каква полза.