Чтение онлайн

— Здравейте. Аз съм Ели Брауер, отговорничка на женското общежитие. Коуди Паркс ми каза, че има събрание, на което трябва да присъствам.

Мъжът се напрегна и посегна към оръжието си, докато я гледаше. Ели бавно бръкна в предния джоб на панталоните си и извади картата за достъп, която не само отваряше вратите, но и имаше снимка, за да я идентифицира като служител. Пристъпи по-близо и я вдигна.

Охраната я взе, проучи я внимателно, след което я върна обратно.

— Влезте вътре, конферентната зала е наляво. Позната ли ви е обстановката, госпожо Брауер?

— Да, благодаря.

Ели заобиколи мъжа и влезе в сградата. Забърза надолу по коридора и се насочи към двойните врати, пред които нямаше поставена охрана. Сграбчи бравата, отвори вратата и влезе вътре.

Тъмнината в залата я изненада. Осветлението на тавана беше изгасено и само слаба светлина се процеждаше от лампите по стените. Не виждаше много добре, но шепотът, който се чуваше от приглушените гласове, я увери, че помещението беше пълно с хора.

В същия миг двама от бодигардовете се обърнаха и посегнаха към оръжията си. Тя посрещна стреснатите им лица с усмивка. Ръцете й се вдигнаха във въздуха, за да покаже, че не държи нищо, с което да ги заплашва. В залата настъпи тишина. Не смееше да се огледа.

— Аз съм Ели Брауер, отговорничка на женското общежитие. Идвам с мир.

Никой не се засмя на опита й да се пошегува. Единият от мъжете задържа дланта си върху оръжието, докато другият се приближи и взе картата от ръката й. Ели не смееше да мръдне, докато я проверяваха.

— Седнете. Закъснявате — каза мъжът, кимна и върна пропуска й.

Ели го взе и го прибра обратно в джоба си. Трябваше да заобиколи мъжа, след като беше решил да блокира пътя й. Подмина го и погледна към хората в залата.

Дарън Артино, шеф на охраната в Хоумленд и директор Борис също присъстваха. Директорът се намръщи, докато тя скъсяваше разстоянието между тях. Трепна, когато го видя да оглежда дрехите й, явно не одобряваше видяното.

— Нямах време да се преоблека — обясни Ели. — Пристигнаха още четири жени и ми бяха необходими двадесет минути, за да ги настаня и да стигна до тук. Никой не ме предупреди предварително, че ще дойдат.

Напрегнатите линии около устата на директора се поотпуснаха.

— Добре, Ели. Но следващия път се облечи подходящо. Изглеждаш така, сякаш си излязла от фитнеса.

— Почти — призна тя. — Може ли да включим осветлението? В залата е доста мрачно.

— Не — въздъхна директор Борис. — Някои от членовете на съвета предпочитат да е тъмно.

Ели разбра веднага. Казаха й, че някои от оцелелите са били държани в продължение на години в тъмни килии и сега са чувствителни към светлината. Беше обзавела някои от апартаментите в общежитието, специално за такива случаи, дори бе купила слънчеви очила, за да могат да се движат свободно в сградата и бе поставила кибрити във всяка стая. За да бъде добра в работата си, прекарваше много време в разсъждения от какво биха имали нужда Новите видове — нещо, което се бе превърнало за нея в натрапчива идея.

Докато се оглеждаше, разпозна още някои от лицата наблизо. Усмихна се на Майк Торес от общежитието на мъжете, който й намигна. Той бе приятен мъж в начало на тридесетте и флиртуваше с нея по време на първата им среща — ден, след като Ели пристигна. Служителят, който я бе запознал със задълженията й на отговорничка на женското общежитието, седеше до него. Доминик Зорт й кимна рязко. Основно работата му бе да поддържа комуникацията между отделите и наемането на персонал.

Движение в края на залата привлече вниманието й. Обърна се. Някой се приближаваше от далечния ъгъл, но тъй като бе по-ниска от заобикалящите я гиганти, не успя да види кой е.

— Ели — директор Борис привлече погледа й към себе си. — Ще седнем, ето там.

— Добре — обърна се, за да го последва.

— Ти! — грубо изръмжа мъжки глас зад нея.

Ели понечи да се обърне, за да разбере на кого принадлежи този ужасяващ глас, но някой я сграбчи. Ахна от изненада, защото мъжът я вдигна от пода. Силни ръце я завъртяха във въздуха. Болка прониза гърба й, а въздухът излезе от дробовете й. Очите й се разшириха, когато се озова лице в лице с вбесения… 416.

Оголил кучешките си зъби, 416 изръмжа срещу Ели и когато я сграбчи над лактите, я проряза болка. Той я блъсна по гръб, върху една от масите в конферентната зала. Наведе се над нея с разярено лице, а от тъмния му поглед струеше гняв. Обхвана я истински ужас.

Отвори уста, но от нея не излезе нищо. Пое си дъх. Той изръмжа и я притисна надолу още по-силно.

— Какво, по дяволите? Остави я! — ахна директор Борис.

С периферното си зрение Ели долови някакво движение, но не посмя да отвърне поглед от тъмните яростни очи на 416. Изглеждаше така, сякаш бе готов да разкъса гърлото й с острите си зъби, които сега се намираха на сантиметри от плътта й. Сърцето й блъскаше толкова силно, че тя се зачуди дали то няма да се взриви под ребрата й. Беше оцелял и щеше да я убие по начина, който й бе обещал, ако някога му се удадеше такава възможност.

— Остави я! — заповяда мъжки глас, твърд като стомана.

— Какво, по дяволите, става? — попита друг, с изтънял глас, който звучеше шокирано.

— Фюри, пусни я! — нареди трети мъж с необичайно дълбок глас.

Очите на Фюри, изпълнени с ярост, се отместиха от ужасения поглед на Ели, той обърна глава встрани и изръмжа на някого зад него:

— Не. Това е между мен и нея. Отдръпнете се!

Младата жена с облекчение прокара език по напуканите си устни, можеше да диша отново. Ръцете му бяха направили синини по нейните, а болката беше толкова силна, че напълни със сълзи очите й. Фюри гневно изръмжа на някой зад гърба си, който се опитваше да отклони вниманието му от Ели. Въпреки че стаята бе пълна с мъже, тя знаеше, че ще умре пред очите им, когато погледът му се върнеше обратно към нея.

— Остави я, Фюри! — извиси се мъжки глас над заплашителното ръмжене. — Моля те!

— Тя е една от тях! — озъби се с ярост 416. — Работи като техник в лабораторията за изследване. Отдръпнете се назад. Имам право на отмъщение.

Специфичен шум проряза залата и очите на Ели се отвориха широко. Тя разпозна звука от зареждане на пушка. Преглътна буцата, която се образува в гърлото й от страх, че може да го застрелят, за да я спасят.

Дявол да го вземе. Нямаше да позволи това да се случи. Този ужас разсея загрижеността за собствения й живот. Беше го спасила веднъж, сега щеше да го стори отново.

— Всичко е наред — извика силно, колкото можеше. Гласът й се прекърши, но успя да продължи: — Не го наранявайте! Никой да не стреля! Моля ви!

— Ели? — директор Борис се придвижи по-близо. — За какво говори той?

Тя си пое рязко дъх, когато мъчителят й обърна глава и свирепо я погледна. Студени тръпки плъзнаха надолу по гърба й от напрегнатия му леден поглед и от убедеността, че определено ще изпълни заканата си. Изобщо не се съмняваше, че ще я убие на масата, пред очите на всички присъстващи.