Гай-джин
Шрифт:
— Никога не съм чувал за никого от вас — процеди през зъби Уатанабе. — Вие не сте шиши, вие сте отрепки. — После се втурна, но бе париран. Хирага, майстор на меча, използва силата си и побърза да го извади от равновесие, накара го да отстъпи встрани и го съсече откъм незащитения хълбок, отново издърпа меча и в следващия миг съсече врата на мъжа, обезглави го, а щом онзи се олюля към земята, го довърши, заемайки идеална позиция за атака.
Настъпи дълбока тишина.
— При кого си учил? — попита някой.
— Токо Фуджита беше един от моите сенсей — отвърна Хирага, всяка част от тялото му бе готова за следващо убийство.
— Ийе! — Токо Фуджита беше един от уважаваните майстори на меча на Мито; бе загинал при земния трус в Йедо през ’55-а заедно с още стотици хиляди.
— Те са шиши, а хората на Мито не убиват шиши! Соно-джой! — Мъжът се отмести, не беше сигурен за останалите, мечът му беше готов.
Те го погледнаха, после се спогледаха. Отсрещният войн също се отмести. Между тях остана примамлива пътечка, но за всеки случай мечовете на всички бяха готови.
Хирага също бе готов; очакваше някакъв номер, ала Ори му кимна, забравил болката, победата или смъртта, да го последва. Той изчисти острието и го прибра в ножницата. Учтиво се поклони на двамата мъртви и прекрачи към тясната пътека — не поглеждаше нито вдясно, нито вляво, нито назад.
След миг Хирага го последва. Също бавно. Докато завиха зад ъгъла. После и двамата си плюха на петите и не спряха, докато не се отдалечиха.
10.
Петимата представители на Бакуфу пристигнаха бавно-бавно в предния двор на Легацията в своите паланкини. Закъсняха час и се предвождаха от самураи със знамена, носещи официалните им емблеми, и бяха заобиколени от телохранители. Сър Уилям стоеше на най-горното широко стъпало, до величествения вход. До него чакаха френският, руският и пруският посланик — техните помощници, Филип Тайърър и другите от персонала на Легацията от едната страна — и почетна охрана от шотландски войни заедно с няколко френски войници, за които бе настоял Сьоратар. Адмирал Кетърър и генералът бяха останали на борда като резерв.
Японците се поклониха тържествено, Сър Уилям и останалите повдигнаха шапките си. Ритуално те въведоха японците в голямата приемна зала, като се опитваха да удържат удивлението си пред техните чуждоземски костюми: малките, лакирани в черно шапчици, кацнали върху избръснатите им темета и завързани сложно под брадичките, огромни в раменете горни дрехи, разноцветни официални копринени кимона, широки панталони, сандали с каишки и чорапи, разцепени между пръстите таби — ветрила в коланите им и неизбежните два меча.
— Тези шапки дори не стават да се изпикаеш в тях — отбеляза руснакът.
Сър Уилям седна по средата на едната редица от столове заедно с посланиците, Филип Тайърър — накрая за баланс на делегацията. Бакуфу се настаниха на отсрещната страна, преводачите — на възглавници между тях. След дълга дискусия те се съгласиха на петима телохранители за всяка от страните. Определените мъже застанаха зад господарите си и се загледаха взаимно подозрително.
Последва строг протокол с представяне на противниците. Йоши Торанага бе последен:
— Томо Уатанабе, младши чиновник втори ранг — рече той, правейки се на скромен, и зае най-крайното място на реда, дрехите му бяха по-малко претрупани от тези на другите; на спътниците и телохранителите им бе наредено под заплаха от наказание да се отнасят към него като с най-маловажния чиновник.
Йоши се настани, чувстваше се странно. „Колко са грозни враговете — мислеше си, — колко странни и смешни са със своите високи шапки, чуждоземски ботуши и ужасни черни дрехи — нищо чудно, че вонят.“
Сър Уилям каза внимателно и просто:
— Един англичанин беше убит от самураи от Сацума…
До пет часа европейците едва сдържаха гнева си, японците бяха все така учтиви, усмихваха се, външно невъзмутими. По дузина различни начини говорителят им заяви, че… толкова съжаляват, но че нямат никакви правомощия над Сацума или сведения за убийците или че не знаят как да ги намерят; о, да, толкова жалко, но не знаят как да получат репарациите, макар че при някои обстоятелства могат да се потърсят репарации, но сега шогунът отсъства, обаче ще му бъде приятно да ги приеме, когато се върне, но няма да е в близко бъдеще, обаче те веднага ще отправят молба за точния ден, само че няма да е този месец, защото неговото местонахождение не се знае със сигурност, разбира се, ще бъде колкото е възможно по-скоро, обаче следващата среща и всички срещи не трябва да се провеждат в Йедо, а в Канагава, но иначе толкова съжаляват, че няма да е този месец, може би следващия, толкова съжаляват, че нямат пълномощия…
Всяко изречение трябваше да се преведе от английски на холандски, после на японски — то се обсъждаше от японците надлъж и шир — след това педантично се прехвърляше на холандски, после на японски с неизбежните увъртания, дори с учтиви молби за разяснения на най-тривиалните думи.
Йоши откри, че цялото заседание е извънредно интересно, никога досега не беше стоял толкова близо до много гай-джин или не бе присъствал на среща, където по-низши от него, за учудване, дискутираха учтиво, не се вслушваха и подчиняваха.
Другите трима бяха истински, макар и дребни чиновници на Бакуфу. Всички използваха фалшиви имена, обикновен обичай, когато се занимаваха с чуждоземци. Рибарят, който тайно говореше английски, седеше до Йоши. Казваше се Мисамото. Йоши му бе заповядал да запомни всичко, да му казва дискретно всичко важно, да не превежда точно, иначе да си държи устата затворена. Той беше със смъртна присъда.
Когато Йоши изпрати да го доведат предишния ден, Мисамото веднага се бе проснал по очи, треперейки от страх.
— Стани и седни там — посочи Йоши с ветрилото си към края на татами, на която седеше.
Мисамото се подчини мигновено. Беше дребен мъж с тесни очи и дълга, прошарена коса и брада; потта се стичаше по лицето му, дрехите му бяха груби, почти дрипи, ръцете му мазолести, а кожата му с цвят на тъмен мед.
— Ще ми кажеш истината: тези, които са те разпитвали, докладват, че говориш английски?
— Да, господарю.
— Роден си в Анджиро в Изу и си бил в земята, наречена Америка?