Чтение онлайн

— Ще пия с теб, Норбърт, за успеха на новия тай-пан, но не и за останалото — рече Дмитрий.

— Виж действителността. Те са старият, ние сме новия свят — някога бяха силни, докато бе жив Дърк Струан, но сега са слаби, Макфей е слаб — защо ли, с неговата ентусиазирана помощ и с малко убедителност през нощта на убийството на Кентърбъри можехме да раздвижим цялата колония, флотата, армията, можехме да пленим тоя негодник краля на Сацума, да го обесим и да заживеем щастливо след това.

— Съгласен съм. Трябва да се отмъсти за Джон Кентърбъри по един или друг начин. Горкичкият — въздъхна Дмитрий. — Знаеш ли, че той ми завеща своята търговия? — Кентърбъри бе ръководил една от по-малките търговски къщи, специализирана в износ на копринени платове и особено на пашкули и копринени буби, много доходна търговия за Франция, където производството на коприна, някога най-доброто в света, бе погубено от болест. — Джон винаги казваше, че ще умре, но никога не му вярвах. Аз съм също изпълнителят на завещанието му. Дребосъкът Уили ми го даде, преди да отплава.

— Всички самураи са кучи синове, да го убият безпричинно. Какво става с неговата мусуме? Старият Джон беше луд по нея. Тя е бременна, нали?

— Не, това беше слух. В завещанието си Джон ме моли да се погрижа за нея, да й дам пари, за да си купи собствена къщурка. Отидох да я видя, но нейната мама-сан, Райко, онази дърта кукумявка, ми каза, че момичето се е върнало в селото си, но че тя ще му изпрати всичките пари. Аз й платих отгоре, както искаше Джон, и това беше всичко.

Норбърт замислено допи виното си, наля си още и се почувства по-добре.

— Ти също трябва да се погрижиш за себе си. — Норбърт понижи глас, като прецени, че е дошъл подходящият момент: — Трябва да мислиш за бъдещето, а не за няколко топа плат и буби. Помисли за голямата игра, американската игра. С нашите контакти можем да купим всякакво количество британски, френски или пруски оръжия — току-що подписахме страхотна сделка да представяме Круп в Далечния изток — на по-добри цени от тези на Струан и компания. Оръжията са доставени на Хавайските острови, готови за превозване до… докъдето и да е, не задавай въпроси.

— Ще пия за това.

— Каквото и да поиска човек, можем да му го намерим по-евтино и по-бързо. — Норбърт напълни отново чашите. — Харесвам Дом Периньон, то е по-добро от Тат — старият монах знаеше много за цвета му, за захарта в него и дали тя липсва. Както хавайската захар — добави той деликатно. — Подочувам, че ще е толкова ценна тази година, че почти ще е национално богатство за Севера или за Юга.

Дмитрий застина с чашата си, вдигната във въздуха.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, но нека си остане между нас, че „Брок и синове“ държат под ключ тазгодишната реколта, което означава, че Струан няма да имат много от чувалите, струващи по сто лири, така че твоята сделка с тях няма да се осъществи.

— Ами ако се разчуе? — Дмитрий присви очи.

— Искаш ли да участваш? В нашата сделка? Използвахме сигурен агент за Щатите и за Севера и Юга, за късмет.

— В замяна на какво?

— Тост: за гибелта на Търговската къща!

Из цяла Йокохама се вдигаха тостове по повод смъртта на Кълъм и за успеха на новия тай-пан — и в заседателните зали из Далечния изток, и навсякъде, където се търгуваше с Азия. Някои от тостовете бяха за прослава, други за отмъщение; едни пиеха за успеха, други проклинаха до девето коляно всички от семейство Струан, трети се молеха за неговия успех, но всички, свързани с търговията, обсъждаха как ще им се отрази на бизнеса, ако Струан поеме Търговската къща или ако умре.

Във Френската легация Анжелик се чукна, сръбна от шампанското внимателно, чашата й бе евтина и неподходяща, както и виното.

— Да, съгласна съм, г-н Вервен.

Пиер Вервен, беше Charge d’Affairs, изморен, оплешивяващ мъж на четирийсет.

— Първият тост, госпожице, изисква втори — рече той, вдигна чашата си и се извиси над нея, — не само за успеха и за дълъг живот на новия тай-пан, но и за тай-пан — вашия бъдещ съпруг.

— La — господине! — Анжелик остави чашата си и се престори на ядосана. — Аз го споделих с вас поверително, защото съм безмерно щастлива и горда, но не бива да споменавате гласно, докато г-н Струан не го обяви публично. Трябва да ми обещаете това.

— Разбира се, разбира се — увери я Вервен. Но в главата си бе решил вече, че трябва да прати телеграма на Сьоратар на борда на флагмана, в Йедо, веднага, щом тя си тръгне. Бе повече от ясно — имаше многобройни политически отклонения и възможности, които тази връзка можеше да даде на Франция и френските интереси. „Боже мой — мислеше си той, — ако сме умни, а ние сме, ще можем да контролираме Търговската къща чрез тази млада курва, която няма нищо повече от красиво лице, великолепни гърди, закъсняла девственост и задник, обещаващ на съпруга й буйни преживявания за месец-два. Как, по дяволите, го е хванала. Ако това, което казва, е истина. Ако е…

Merde, бедният мъж трябва да е побъркан, за да реши тази лека жена без никаква зестра и със съмнително потекло да стане майка на децата му! Какъв невероятен късмет за оная противна свиня Ришо, сега той ще може да откупи своите ценни книжа.“

— Моите най-искрени поздравления, госпожице.

Вратата се залюля и се отвори; влезе прислужникът на Легацията, немного млад, пълничък китаец с ленено палто и черни панталони. Нахълта вътре, натоварен с пощата.

— Хей, господар, цялата съща пощаа, няма значение! — Той хвърли писмата и пакетите върху инкрустираното бюро, заплесна се по девойката и се оригна, като си тръгна.

— Боже мой, тези отвратителни обноски са достатъчни да те побъркат! Хиляди пъти съм казвал на тоя кретен да чука! Извинете ме за момент. — Вервен бързо прегледа писмата. Две от жена му, едно от любовницата му, всичките пуснати преди два месеца и половина. „Обзалагам се, че и двете молят за пари“ — помисли си той кисело. — А, четири писма за вас, госпожице. — Много от френските жители получаваха пощата си от най-близката легация. Трите са от Париж, а едното от Хонконг.

— О, благодаря ви. — Анжелик засия, като видя, че двете бяха от Колет, едното от леля й, последното от баща й. — Толкова сме далеч от вкъщи, нали?

— Париж е светът, да, да. Добре, предполагам, че ще искате да се усамотите за малко, можете да ползвате стаята през коридора. Ако ме извините… — Вервен тръгна към натрупаното си бюро с извинителна усмивка — държавни дела.

— Разбира се, благодаря ви. И благодаря за добрите пожелания, но, моля ви, нито дума… — Анжелик излезе грациозно, като знаеше, че за часове великолепната й тайна ще стане всеобщо достояние, прошепната от ухо на ухо. „Беше ли разумно да му кажа? Мисля, че да, Малкълм ме помоли да се омъжа за него, нали?“

Вервен отвори своите писма, прегледа ги, бързо видя, че и двете го молеха за пари, но нямаше никакви други лоши новини. Премести ги настрани, за да ги дочете и им се наслади по-късно, и започна телеграмата за Сьоратар — с тайно копие до Андре Понсен, — доволен, че ще им съобщи добри новини.

— Почакай малко — измърмори той, — може би какъвто бащата, такава и дъщерята и всичко е само едно преувеличение! По-добре е да го докладва така: Преди няколко минути г-ца Анжелик ми прошепна поверително, че… После посланикът да си прави своите планове.