Чтение онлайн

— Нашият Димов е станал напоследък един подозрителен…

— Надявам се, че не ви е проследил. При дадените обстоятелства това не е твърде желателно.

— Не бойте се, аз не съм вчерашна — успокоява ме тя.

Тия думи ми припомнят тутакси нейния хитър маниер да се оглежда на всички страни, но аз все пак не съм напълно спокоен. Мери Ламур се обляга на дивана, кръстосва масивните си бедра и ме поглежда с окуражаваща усмивка. Черният костюм, който носи, е строго траурен, но гледката под високо вдигнатата пола малко накърнява скръбното впечатление. Впрочем едрите оголени бедра не ме интригуват особено: не съм по склонните към затлъстяване жени.

— Касае се за вашия живот — казвам аз вместо предисловие.

Мери тутакси отпуска нозе и се навежда напред.

— За моя живот? Искате да кажете…

— Именно — кимам. — Животът ви е в опасност. Причината за смъртта на Тони ви е вече известна, нали?

— Разбира се: сърдечен удар.

— Изглежда, вие сте единственият човек сред емиграцията, който още не е в течение. Тони не умря от удар, а беше отровен. Отрови го Димов или по-точно Гарвана по заповед на Димов.

— Не е възможно…

— Вярвам, че се досещате защо Димов отрови Тони. Остава да ви запозная с някои подробности. Вие сте си правили срещите с Тони в хотел „Сен Лазар“. Обаче разговорът между двама ви при последната среща е бил записан на магнитофон…

— Не е възможно…

— Съдържанието на тоя разговор е било горе-долу следното…

Повтарям по памет по-важните моменти от записа, без да избягвам еротичните реплики на Мери, както и епитетите по адрес на Димов от страна на Тони. Жената ме слуша, зяпнала почти тъй, както бе зяпнал Смока на погребението.

— Лентата с тоя запис е била предадена от някакъв мръсник на Димов и понастоящем е негово притежание…

— Не е възможно…

— Тая лента именно е причината за убийството на Тони. Боя се тя да не стане повод и за вашата смърт.

Някой друг на мястото на Мери вероятно би ме запитал защо толкова се грижа за съдбата му. Но у Мери подобни съмнения не съществуват. За нея е напълно естествено цял свят да се вълнува за бъдещето на Мери Ламур.

— Той ще ме удуши — прошепва опечалената. — По-ревнив човек от него не съм срещала.

— Може и да ви удуши. Но не веднага. Не по-рано от няколко дни. Ако вие умрете веднага след Тони, това ще събуди подозрение…

— А, добре ме успокоявате!

— Сега не е нужно да се успокояваме, а да вземем мерки. Ако бъдете предпазлива и следвате съветите ми, аз мога да ви гарантирам дълъг живот.

— Какво трябва да правя?

— Ще дойдем и дотам. Кажете по-напред, как стои работата със завещанието?

Мери Ламур ме поглежда подозрително:

— Какво завещание?

— Направил ли е Димов завещанието си във ваша полза? — пояснявам аз.

И като виждам, че погледът на жената става още по-недоверчив, добавям:

— Вижте, Мери: това, което, е ваше по закон, никой не е в състояние да ви го отнеме и никому не бихме позволили да направи подобен опит. Искам просто да знам дали сте осигурена, в случай че с Димов стане някое нещастие.

Жената мълчи известно време, като се взира в острите носове на елегантните си обувки, и напряга мозъчните си гънки. Мислите така ясно се отразяват по овалното простовато лице, сякаш ги гледам на екран. Мери не е съвсем загубена по практическата част и скоро стига до извода, че ако с Димов стане нещастие, тя може само да спечели от злополуката.

— Завещанието отдавна е направено, и то точно по закона — казва най-сетне опечалената. — Вие за какво мислите съм тръгнала с тоя дъртак? Ами че него за нищо не го бива, освен да ме дебне и да ми трови живота. Отначало ме примамваше с дребни подаръци, после, като видя, че на Мери Ламур такива не минават, кандиса и на завещание. На него, санким, му е все едно. И без това няма други наследници.

— Добре — кимам. — Вие, доколкото знам, ползувате колата му, нали?

— Че как няма да я ползувам.

— Отлично. Имате ли отделен ключ?

— Нямам ключ.

— Нищо. Още по-добре. От вас засега се иска следното: ще вземете още днес колата под някакъв предлог. Преди да върнете ключа на Димов, ще извадите медалиона „скорпион“ и ще го замените с тоя тук.

При тия думи подавам на Мери Ламур емблемата, доставена ми от Франсоаз.

— Също като неговата! — възкликва опечалената. — Само това ли е?

— Що се отнася до действията ви, засега е само това. Все едно че нищо не е станало, че с никого не сте говорили, че нищо не сте научили.

— Колкото до това, можете да бъдете спокоен. Разбирам ги тия номера, в театъра съм играла.

Тя взема чантата си и поставя емблемата в едно малко отделение.

— И не оставяйте чантата си да се подмята насам-натам.

— Бъдете спокоен. Чантата ми е винаги с мене. А за какво ви е да сменяте този медалион?

— Има значение. После ще ви обясня.

— Гледайте само да не ме удуши. Хване ли го ревността, подлудява…

— Казах ви: не се безпокойте. Следвайте съветите ми и ще живеете до дълбока старост.

— Дай боже по-дълго да бъда млада…

— С вашата физика това не е трудно. Вие сте очарователна жена, Мери! Едра и закръглена, истинска жена!

— Наистина ли? — светва опечалената и отново се обляга, за да оголи бедрата си. — А тук всичко живо налита по скумриите…

— Окачалки за модно бельо — казвам аз презрително. — Извратена работа… А пропо, вие одеве сложихте незабравки на гроба на покойния…

— Аз съм чувствителна до глупост — признава Мери и още повече оголва едрите си бедра.

— Това ми напомня нещо. Не сте ли чували в разговорите между Димов и Кралев да става дума за незабравка?

— Те винаги ме разкарват, когато водят разговор. Във всеки случай не си въобразявайте, че тия двамата ще бъбрят за незабравки…

— Май че сте права — кимам аз и поглеждам часовника си. — Мисля, че трябва да тръгваме.

Мери очевидно е готова да остане още някое време, но не възразява.

— Вие също сте ми симпатичен — казва тя с предразполагаща усмивка, като се приближава до мене. — Дотегнало ми е да скучая с разни старци.