Чтение онлайн

Тя отново изчезва в кухнята и аз отново отправям поглед към „Къпещата се“, като правя опит да поразсъждавам върху въпросите на живописта, за да не заспя. Собствено казано, една жена може да има такова червено тяло само ако е предварително потопена в кипяща вода, нещо, което се практикува обикновено не с жените, а с раците. И все пак тая руменина е приятна и отморяваща, особено ако почнеш да я гледащ просто като едно смътно петно.

— Горкият! Пак е заспал!

— Пак ли? — избърборвам недоволно, като отварям очи. — Какво ти „пак“, когато вече две нощи не съм мигнал.

— Трябва да ти напомня, че покрай тебе и аз спя зле напоследък… Хайде, яж!

Закуската е сервирана и доставена от кухнята върху малка масичка на колелца. Изобщо в това студио всичко е добре организирано, като се изключи обстоятелството, че до масичката няма креват. Почвам да ям сънливо, без да усещам добре какво точно ям, без да усещам нищо освен горещото и ободряващо кафе.

Кафето, изглежда, наистина ме събужда, защото отново си спомням за гафа си и почвам да разправям на Франсоаз за снощната нежелана среща с Гарвана и Смока в сянката на богаташкия дом.

— Ти си оставаш пълен дебютант в професията — въздъхва Франсоаз и пали цигара. — Как може да не усетиш, че са били подире ти.

— Не са били подире ми. Чакали са там и са обикаляли наоколо.

— Разбраха ли, че подслушваш?

— Не допускам.

— Могли са лесно да го разберат.

— Бях пуснал апарата съвсем тихо.

— Могли са лесно да го разберат — повтаря Франсоаз. — Додето си се хранел в ресторанта.

— Кутията за ръкавици беше заключена със секретен ключ.

— Секретен ключ!… — Тя свива презрително устни. — Могли са да задигнат цялата кола…

— Всъщност те го направиха…

— А, така ли? — Жената ми отправя убийствен поглед.

— Само че вече бях прибрал апаратурата.

— Къде е тя сега?

— В къщи. Под паркета.

— А другото?

— Другото за жалост остана в ягуара. Но не вярвам да го открият.

— Не вярваш… Дръж се здраво за недоверието си.

— Извинявай, но не можех да се въртя около колата под погледите на онези типове, за да се разкрия до край.

— Ти вече достатъчно си се разкрил. Къде всъщност си пъхнал пистолета?

— В една нова кутия за масло „Шел“.

— Аха, в маслото! Понеже знаеш, че оръжието трябва винаги да бъде добре смазано. Ти си наистина прекалено интелектуален за тая професия.

— Стига с тия безсолни остроти — казвам. — В кутията няма масло, а парцали.

— А как си обясняваш, че не са задигнали колата ти още пред ресторанта, ами едва по-късно, пред квартирата ти?

— В началото не са имали нареждане да правят това. После са получили нареждане и са го направили.

— Но за да е променено нареждането, вероятно междувременно нещо се е случило. Какво се е случило?

— Нямам понятие. Всъщност случи се нещо, но то не е във връзка с колата ми…

Запалвам една от моите „зелени“, като мислено пожелавам на Мери Ламур добър шанс, защото в противен случай…

— Казвала съм ти да го оставиш тоя номер на напрежение!

— Франсоаз, Димов е убит.

Жената ме поглежда с такъв поглед, че го усещам как излиза през тила ми.

— Ти ли свърши това?

— Не говори глупости.

— А кой?

Разказвам накъсо и тая история, без да скривам и действията си за прикриване на убиеца.

— Следствието — казвам — не бива да се насочи към артистката…

— Защото и тя е от твоите любовници…

— Хайде, пак глупости! Защото в наш интерес е съмнението — ако има съмнение — да падне върху хората от Центъра, а не върху случайни жертви като Мери. Това ще доведе докрай верижната реакция…

— Боя се в тая верижна реакция от убийства ти да не бъдеш четвъртото звено.

— Може и да бъда, ако не ми помогнеш да намеря колата си. Без кола съм като с вързани ръце.

Франсоаз става и отива към спалнята, където е телефонът, но преди да телефонира, грижливо затваря вратата подире си. Ужасна жена. Груба и подозрителна като данъчен агент.

Тя съмнително дълго се бави в спалнята, но когато отново се появява, откривам причината. Франсоаз е освободила разкошната си коса от бялата кърпа и е облякла хубав копринен пеньоар на сини и бели цветя.

— Скъпа моя, ти си ослепителна в тоя пеньоар — избъбрям аз. И тутакси добавям: — Ще стане ли нещо с колата?

— Не бързай. Наредено е.

Тя сяда срещу мене, слага крак връз крак и ме поглежда замислено:

— Всъщност ти би следвало да бъдеш доволен от развитието на нещата. Противниците ти един подир друг излизат от строя. Значи, би следвало да бъдеш доволен.

— Не съвсем. Димов трябваше да бъде компрометиран с издаването на някои документи. Димов трябваше да насочи беса си срещу Кралев и да почне борба за унищожението на Кралев. А сега се получи тъй, че Димов беше ликвидиран, а Кралев остана.

— Е, нищо. Кралев пък ще унищожи тебе и историята ще приключи. Идеалът затова е идеал, защото никога не се постига напълно.

— Виж какво, Франсоаз: твоите мили реквиеми ме покъртват наистина, но тая малко преждевременна скръб не бива да замъглява разума ти. В обстоятелствата, при които работя, не виждам начин да направя повече. Аз съм почти изолиран и сам срещу цяла банда. Аз съм разкрит и под почти непрестанно наблюдение. Аз съм…

— Скъсявай! — прекъсва ме чернокосата. — Знам достатъчно добре какво си.

— Важното е — казвам, — че нещата се движат в общи линии към предвидения край, макар и не точно по предвидения от нас начин. На теб ти е добре известно, че аз нито съм очаквал, нито съм търсел кръвопролития. Достатъчно беше тия хищници взаимно да се дискредитират. Но тъкмо понеже са хищници…

— Скъсявай! — прекъсва ме отново Франсоаз.

— Така или иначе, Центърът е на път да бъде окончателно ликвидиран в досегашния си вид. Начело с Младенов ще се формира един нов Център, точно такъв, какъвто го желаете — един Център, изцяло подчинен на вас.