Чтение онлайн

— Как са го направили? — попита Александър ледено. — Как са успели да убедят родителите ми, че съм мъртъв?

— Не беше планирано — отвърна Караманлис тихо. — Стана по време на последната седмица от снимките. Мадам Райън приключи с ролята си, но искаше да остане в Гърция колкото е възможно по-дълго. Решението се оказа злощастно за нея.

Александър кимна. Целият трепереше и имаше заплашителен вид.

— Детето… Един ден ти си се отдалечил и си паднал в кладенец. Когато й казали, майка ти изпаднала в истерия и се наложило да й дадат успокоителни — припомни си Караманлис. — Била под въздействието им цели четири дни. Спасителни отряди работели ден и нощ и се опитвали да те намерят. След четиридневни издирвания те отписали като мъртъв. Не знаели обаче, че Константин Киракис вече те е бил извадил от кладенеца.

— И как е успял? — попита Александър с горчивина в гласа. — О, забравих… Когато парите на Киракис говорят, всички слушат. Дори самият Господ.

— Не е забавно, Александър.

— Никак, докторе — отвърна той рязко, а черните му очи гневно проблясваха. — Продължавай. Трябва да чуя края на историята.

Караманлис кимна.

— Да, разбира се. — Замълча за момент. — Проектът с кладенци за питейна вода бе зарязан, защото работниците постоянно се натъквали на подземни пещери. Константин се сетил за това и се свързал с хората, работили по кладенеца. Минали през пещерите и те открили. Накарал ги да те занесат в наетата от него и Мелина вила и изпратил да ме повикат.

Очите на Мередит се ококориха от смайване. Значи така е оцелял!

— Колко удобно! — просъска Александър през зъби.

— Когато пристигнах в Йоанина, състоянието ти беше критично. Беше изпаднал в кома и силно измръзнал. В кладенеца било страшно студено, а ти си бил само по къси панталонки и тениска. Коста даде да се разбере, че никой не бива да знае къде се намираш. Мелина доста му се разсърди. Умоляваше го да отиде при семейство Райън и да им съобщи, че си жив, но той отказал. Подозираше какво му се върти в главата… Четеше мислите му. Довери ми се. Опасяваше се, че Коста никога няма да им каже за теб и ще ги остави да си мислят, че си мъртъв.

— Очевидно — промълви Александър.

— Ти се възстанови, поне физически. Но не беше в състояние да си спомниш нито кой си, нито какво е станало с теб. Всъщност не си спомняше нищо за живота си преди злополуката.

— Продължавам да не си спомням — призна той и нервно разтърка ръце.

— Константин се надяваше именно на това. Накара всички ни да му обещаем никога да не споменаваме кой си и какво се е случило с теб. Възнамеряваше да те отведе на острова. Твърдеше, че там ще бъдеш в безопасност, че сега вече си негов син, че Бог те е пратил. Вярваше го с цялото си сърце. — Лекарят замълча. — Никой не бе склонен да му противоречи… Дори и ние, които му бяхме най-близки. Беше отмъстителен човек, когато някой го предаде.

— А майка ми? Искам да кажа… Мелина…

Александър изглеждаше като човек, подложен на изтезание.

— О, Мелина се страхуваше да не полудее. Искаше да отиде при родителите ти и да им каже истината, но се боеше не по-малко от нас, останалите, макар и по друга причина. Съпругът й вече бе прежалил пет деца. Опасяваше се да не се самоубие, ако изгуби и теб.

— И явно никой не го е било грижа как това ще се отрази на мен самия — заключи Александър.

— Въобще не беше така — възрази Караманлис. — Коста беше луд по теб. Беше готов да ти поднесе целия свят. Ти бе неговото спасение. А Мелина направо те боготвореше. Ти беше идеалното дете, синът, който мечтаеше да даде на съпруга си, а не успя. Тя бе силна жена, но традиционна гръцка съпруга — никога не противоречеше на мъжа си. След известно време й стана по-леко да живее с лъжата. Толкова искаше да си нейно дете, че след време започна да вярва, че е така.

Александър бясно размаха документа за осиновяване, а лицето му бе изкривено от гняв.

— Кажи ми, докторе, след като е било толкова трудно да се осинови дете по онова време, как са се сдобили с това? — почти изкрещя той.

— Ти вече живееше с тях на острова. Когато представиха искане пред съда в Атина, разполагаха с фалшив акт за раждане, според който си дете на далечен роднина на Константин — мъжът починал и го бил определил за настойник. Фредерик Казомидес работеше в „Атина Маритайм“, преди да се спомине, и всичко изглеждаше автентично. При случаи между кръвни роднини съдът не повдигаше възражения, а и богатството на Константин Киракис се оказа от полза.

Александър си пое дълбоко въздух и бавно кимна.

— И са подкупили съдията…

— Няма гръцки съдия, който да може да бъде подкупен — обяви Караманлис решително.

— Всеки може да бъде подкупен — настоя Александър.

— Дори ти ли?

— Да, но съм доста скъп. Както би ти казала госпожа Райън, ако можеше да говори…

Караманлис го погледна смаяно.

— Ти…

— Знам къде е, докторе — увери го Александър все още с блеснали очи. — Знам всичко.

Изправи се и закрачи из стаята като бесен.

Мередит се молеше наум Караманлис да не го предизвиква. Александър бе опасно близо до мисълта да посегне на възрастния мъж. Караманлис кимна.

— След като й съобщиха, че си мъртъв, нещо в мозъка й прещрака. Съпругът й я отведе в атинска болница. Казаха му, че мястото й е в психиатрична клиника, където ще се грижат за нея както трябва. Той направи няколко дискретни проучвания и се спря на клиниката в Лозана — една от най-добрите в Европа. Предпочитал да я остави в Европа, за да я спаси от интереса на медиите, които нямало да я оставят на мира, ако я върне в Америка. Това бе най-милостивото нещо, което можеше да направи за нея.

— Милостиво? — Александър не вярваше на ушите си. — За каква милост говориш, след като самият ти си участвал в унищожаването й?

— Александър…

— Но Константин Киракис ви е купил всички и всъщност не сте имали избор, нали?

Тонът на Александър бе необичайно рязък.

— Трябва да проумееш… — подхвана Караманлис безпомощно.

— Няма да проумея, докторе! Никога няма да проумея как ти — как всички вие — сте допуснали да откраднат дете от родителите му, как сте наблюдавали какво става с майка му, без да изпитате капка съжаление!

Сега Александър стоеше до прозорците с оловни стъкла, гърбом към двамата. Лекарят поклати глава.

— Съжалявахме. Но след известно време човек свиква да живее с това. На всички ни беше ясно, че връщане назад няма. Трябваше да се примирим. — Гласът на Караманлис бе пълен с тъга. — Всички живяхме дълги години с чувство за вина, колкото и да ти е трудно да си го представиш.

— Дали ми е трудно? Да, доста ми е трудно…

Александър продължи да се взира в спокойните води на Егейско море.

— Мелина се тревожеше, защото паметта ти така и не се възстанови. Силно се притесняваше от кошмарите ти. Разговаряли сме многократно и тя споделяше, че е готова да ти каже истината, но Константин не позволяваше. Това бе единствената тема на раздор помежду им. — Караманлис замълча. — Дори на смъртния си одър Мелина го умоляваше да ти каже истината. Да освободи душата ти, както тя се изрази.

Александър се замисли за миг.

— В нощта, когато почина, той се опита да ми каже нещо. Да не би да се е канел да ми разкрие истината?