Чтение онлайн

— Как може да си така спокоен? — учуди се тя.

— Израснах в Гърция, скъпа — напомни той. — Бурите, които връхлитаха редовно островите, твърде много приличат на ураганите тук, само дето бяха по-чести. Свикнал съм с такова време.

Мередит го погледна и се усмихна. Странно, но се чувстваше в пълна безопасност в прегръдките му, независимо дали ураганът щеше да ги връхлети или не. След всичко, което му се струпа на главата през последните няколко месеца, първата му мисъл отново бе за нея. Обгърна врата му и го целуна; отначало нежно, а после по-настойчиво. Отдръпна се и отново му се усмихна.

— Обичам те — обяви тя простичко.

Той също се усмихна.

— Кажи ми, доктор Холанд наложи ли някакви забрани в секса? — попита той с тих дрезгав глас.

— Засега не — отвърна тя. — Какво си намислил?

— Предпочитам да ти покажа, вместо да обяснявам.

Изправи се, взе я на ръце и я отнесе в спалнята. Положи я нежно върху леглото, затвори вратата и свали ризата си. Върна се при Мередит, легна до нея, взе я в прегръдките си и я целуна страстно и продължително.

— Опитваш се да отвлечеш мислите ми от бурята, нали? — попита тя, когато той най-после я пусна.

— Мислиш ли? — отвърна той с многозначителна усмивка.

— Мисля, че е най-добре да довършиш онова, което започна.

Притегли го жадно към себе си и го целуна, докато разкопчаваше колана му.

Той свлече блузата й.

— Виждам, че ураганът вече не те притеснява — подметна той закачливо.

— Какъв ураган?

Целуна го отново, а ръцете му се плъзнаха по гърдите й. Разкопча ципа на сивите й вълнени панталони и ги свали. И двамата бяха голи. Той я прегърна и я целуна с изненадваща нежност.

Нито тя, нито той чуваха силния дъжд, който плющеше по прозорците. Целуваха се с копнежа, характерен за връзката им от самото начало. Не бързаха.

— Станала си малко по-закръглена — отбеляза Александър, когато ръката му се плъзна по корема й. — Скоро вече ще ти личи, нали?

— Още другия месец. — Прокара пръсти през косата му. — Как ще се чувстваш да те виждат на публични места с дебела жена?

— Горд — отвърна той без колебание. — За мен винаги ще си останеш най-красивата жена на света, независимо дали си бременна или не.

Отново я целуна.

— Какво искаш: момче или момиче?

— Теб. Момче или момиче — няма значение, стига да имам теб.

В два след полунощ Александър слезе на долния етаж да чуе извънредната прогноза за времето по радиото, докато Мередит спеше спокойно горе.

— … се очаква да стигне до Лонг Айлънд в петък. Засега силата на Сибила не е отслабнала. Ветровете продължават да се движат с двеста километра в час…

Александър застана до френските прозорци към терасата. Ураганът със сигурност щеше да ги връхлети. При сегашната си скорост вероятно щеше да удари Ню Йорк в петък на обед и после да стигне до Лонг Айлънд. Трябваше да върне Мередит в Манхатън снощи, когато за пръв път чуха предупреждението. Ако нещо се случи, тя остава далеч от всякакви лекари. Но сега бе изключено да се върнат в Манхатън; беше прекалено рисковано. Небесата вече бяха неспокойни. До сутринта положението щеше да се промени. Не. Налага се да останат.

Ураганът приближаваше Манхатън, а градът се готвеше за бедствието. Затвориха Световния търговски център. Целият бизнес замря в деня, когато се очакваха движещите се с двеста километра в час ветрове. Обикновено претъпканите с хора улици на Манхатън сега бяха странно пусти. Кметът Кох обяви, че всеки, „който тръгне с кола към Манхатън в петък, трябва да си прегледа главата“. Изтеглиха корабите от пристанището на Ню Йорк нагоре по реката. Екипи работници прибраха контейнерите за боклук от улиците, за да не се превърнат в неуправляеми снаряди от бурните ветрове. Всички полети от и за „Кенеди“ и „Ла Гуардия“ бяха отменени.

На летище „Кенеди“ инспектор Десан упорито звънеше на Александър Киракис по телефона. Най-после се свърза с апартамента му, но отговорът беше: господин и госпожа Киракис са в къщата си в Саутхамптън за седмица. Опитът да изкопчи от иконома им адреса в Лонг Айлънд бе равен на усилието да изтръгне държавна тайна от заловен агент. Ала Десан най-накрая убеди Джоузеф да му го съобщи, като го увери, че е от Интерпол, а случаят е спешен. Молеше се единствено да не се окаже, че вече е закъснял.

Потърси пилот да го откара с хеликоптер до Саутхамптън, но се сблъска с ново препятствие.

— Никой с акъла си няма да предприеме полет в това време — уверяваше го собственикът на малка чартърна компания. — Не знаете ли, че се задава ураган, господине? Всеки момент ще ни връхлети.

— Но вие, мосю, не разбирате — настояваше Десан. Английският му бе със силен акцент. — Случаят е спешен. Въпрос на живот и смърт!

— И аз ти обяснявам същото, човече — не отстъпваше мъжът. — Очаква се проклетият ураган да връхлети Ню Йорк със силата на атомна бомба. Да се лети с хеликоптер в това време е равно на самоубийство!

Най-накрая Десан се отказа от намерението си да наеме частен пилот. Предприе единствения възможен вариант — обърна се към пътната полиция на Ню Йорк.

— Не се безпокой, всичко ще бъде наред — уверяваше Александър, седнал на леглото до Мередит.

Когато тя най-после заспа, той тихо стана и отиде на поста си долу. Изправи се до френските прозорци и се загледа в небето на юг. Часовникът показваше единадесет и половина.

Бурята сигурно вече връхлиташе Манхатън.

В този момент Десан и двама полицаи от пътната полиция се намираха в патрулна кола на петнадесет километра от Белпорт и се движеха с бясна скорост. Ако предположението на Десан беше вярно, мъжът, тръгнал да унищожи Александър Киракис, щеше да се появи съвсем скоро.

На инспектора му оставаше единствено да се моли да пристигне пръв.

Александър наблюдаваше усилването на вятъра по плажа. Във въздуха хвърчаха отломки от дървета. Непрекъснато слушаше извънредните метеорологични прогнози. Силата на урагана бе отслабнала значително, когато връхлетя Манхатън малко след пладне. Скоростта на вятъра бе паднала до осемдесет километра в час. Съобщаваше се за минимални щети. Бурята щеше да връхлети Лонг Айлънд по време на отлива, следователно силата й щеше да е намаляла още повече. Изпита облекчение. Опасността избледняваше. Реши да не буди Мередит. Тя изкара донякъде неспокойна нощ, а трябваше да си почива. Опита се да позвъни в апартамента им, но не успя. Бурята бе прекъснала телефонните връзки.

Иззвъняването на входната врата го изненада. Не очакваше в ден като днешния човек да е излязъл навън. Отвори, но не позна мъжа насреща.

— Да?

— Господин Киракис — отвърна мъжът тихо, явно разпознал Александър.

— Да? — повтори Александър озадачен.

— Не ме познавате, нали? — попита мъжът със странна усмивка.

— Не — призна Александър.

Чувстваше се объркан и някак неспокоен. Усещаше нещо странно у този човек, но не успяваше да определи защо.

— Казвам се Юлиус Хауптман. — Говореше английски със силен немски акцент. — Аз съм шестият член на банковия консорциум в Цюрих. Искам да поговоря с вас. Много е важно. Ще позволите ли да вляза?